Определение № 4075 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1065/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М. Й., чрез адв. Т. против решение № 3750/13.12.2022 г. по в.гр.д. № 13235/2021 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 14.07.2021 г. по гр.д. № 14555/2021 г. по описа на Районен съд София, са уважени предявените от Б. Д. С. против касатора искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за следните суми: 7 000 лв.-главница по договор за заем от 27.07.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба- 12.03.2021 г. до окончателното изплащане и мораторна лихва върху нея в размер на 1 007,22 лв. за периода от 01.10.2019 г. до 01.03.2021 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивното решение, подлежащо на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа недопустимост и неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че производството по делото е следвало да бъде спряно от въззивния съд на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК, но последният не е сторил това, поради което постановеното от него решение е недопустимо съгласно разрешението, дадено в ТР № 1/09.07.2019 г. по т.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, което според касатора се отнася и до нормата на чл.229, ал.1, т.5 ГПК, а не само до тази на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Като съществени процесуални нарушения се сочат: приемането на спорен между страните факт /за наличието на няколко правоотношения между страните по договор за заем/ за безспорен, без това да е посочено в доклада по делото; недопускането на доказателствени искания, които са допустими, относими и необходими; нарушения на нормите на чл.175 ГПК и на чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК. Като нарушения на материалния закон касаторът поддържа нарушение на нормата на чл.240 ЗЗД, съгласно която заемодателят следва да установи както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, така и предаването на сумата; неправилния извод на съда, че процесния договор не е нищожен на основание чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД – поради противоречие със закона /чл.2, ал.5 ЗКИ/, както и неправилната преценка за неоснователност на заявеното от ответника възражение за прихващане. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Задължен ли е съдът да постанови спиране на производството на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК, когато има достатъчно доказателства, които са представени на съда съответно са му известни и от които може да се направи обоснованото предположение, че има извършено престъпление, което е от значение за изхода на делото; 2/ Възниква ли задължение за въззивния съд да извърши самостоятелна преценка за относимостта, необходимостта и допустимостта на доказателствата и да се произнесе относно основанието на чл.266, ал. 3 ГПК, когато се твърди, че тези доказателства не са допуснати от съда поради процесуални нарушения на последния; 3/ Нищожен ли е договор за заем, по който заемодателят е физическо лице което по занятие предоставя заеми и което не е от изчерпателно изброените лица в чл.2, ал.5 ЗКИ; 4/ Допустимо ли е в съдебно решение съдът да приеме, че определен факт е безспорен между страните, след като фактът не е обявен за такъв в нито един етап от производството и при надлежно оспорване на това действие на първата инстанция пред въззивния съд, може ли последният да потвърди действията на първия без да се обоснове; 5/ Кой следва да докаже основанието по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД когато има приети писмени доказателства по делото, от които се установява само извършено плащане, но не и договорно отношение; 6/ Достатъчно ли е представянето на писмени доказателства „разписка“ по смисъла на чл. 77 ЗЗД, които да сочат, че страната която ги представя е извършвала плащания, без да се твърди, че те са по договор, за да се приеме, че е налице договор съответно основание за тяхното плащане; Поддържа се, че дадените от въззивния съд разрешения са в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – с определение № 32 от 8.01.2016 г. по гр.д. № 5702/2015 г. на IV г.о. и определение № 142 от 18.03.2011 г. по ч.гр.д. № 114/2011 г. на ВКС; по втория въпрос – с определение № 383 от 22.05.2018 г. по гр.д. № 3648/2017 г. на III г.о. и решение № 371 от 5.03.2014 г. по гр.д. № 1906/2013 г. на ВКС; по третия въпрос – с решение № 855 от 25.10.2005 г. по т.д. № 121/2005 г. на II т.о. и решение № 540 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 110/2011 г. на IV г.о.; по четвърти въпрос – с решение № 60114 от 28.10.2921 г. по т.д. № 1751/2020 г. на II т.о.; по пети и шести въпрос – с решение № 150 от 25.06.2012 г. по гр.д. № 574/2011 г. на IV г.о. и решение № 406 от 4.07.2003 г. по гр.д. № 968/2002 г. на II г.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставен и въпроса императивна правна норма ли е чл.2, ал.5 ЗКИ и какви са последиците на сделка, сключена от лице, което не е от изброените в т.1 до т.3 правни субекти, с обосновка, че по повдигнатия въпрос не е налице съдебна практика на ВКС. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението с обосновка за допуснато нарушаване на материалния закон, така и съществени за съдопроизводството процесуални правила. Насрещната страна Б. Д. С., чрез адв. В., е депозирал отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложено е и становище за неоснователност на наведените в касационната жалба доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на въззивното решение. Претендира разноски за касационното производство. За да потвърди решението на първата инстанция, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е допустимо и правилно. Приел е, че в случая са налице елементите от фактическия състав на договора за заем – съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума срещу задължение за връщането й и предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. До този извод съдът е достигнал при преценка на представеният по делото договор за заем с нотариална заверка на подписите от 27.07.2018 г., чиято автентичност не е оспорена от ответника и в който изрично в чл.2 е записано, че заемната сума е предадена от заемодателя на заемателя при подписване на настоящия договор. В тази му част договорът за заем като частен свидетелстващ документ се ползва с материална доказателствена сила относно факта на предаване на сумата. Налице е и другият елемент от фактическия състав на договора за заем– съгласие за връщане на заетата сума. За неоснователно е прието възражението на въззивника – ответник, че процесният договор е следвало да бъде изключен от доказателствата по делото, тъй като видно от протокола на проведеното на 06.07.2021 г. открито съдебно заседание, е представен оригиналът на договора и съдът е констатирал, че същият е идентичен с приложения заверен препис, т.е. не са налице предпоставките на чл.183, ал.1, пр.посл.ГПК за изключване на документа от доказателствата по делото. По отношение на възражението на въззивника, заявено своевременно с отговора на исковата молба, че договорът е нищожен поради противоречие с правни норми от граждански закон и по-конкретно на чл.2, ал.5 ЗКИ, чието нарушение осъществява състав на престъпление по чл.152 НК - получаване на доходи от нерегламентирано извършване на банкова дейност, въззивният съд е приел, че такова нарушение по делото не се установява, доколкото срещу ищеца няма данни за образувани наказателни производства. Въззивният съд е оставил без уважение искането на въззивника, заявено в жалбата за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК – поради разкриването на престъпни обстоятелства по делото, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, като позовавайки се на служебно изискана от него справка от СГП, е приел, че след като срещу въззиваемия-ищец не се водят досъдебни производства, то не са налице предпоставките на чл.229, ал.1, т.5 ГПК. Според представената справка от Унифицираната информационна система на Прокуратура на РБ към 08.07.2022 г., в регистъра не са намерени данни за лице по въведените данни: Б. Д. С. ЕГН [ЕГН], т.е. същата не съдържа данни какво е развитието на конкретно посочената от ответника прокурорска преписка № 31478/2020 г. по описа на СРП, образувана преди завеждане на настоящото гражданско дело /исковата молба е подадена на 12.03.2021 г./ Въпреки това, въззивният съд не е изискал допълнителна информация от СГП или от ответника за развитието на производството по тази преписка, която видно от приетото по делото постановление от 17.08.2020 г. на прокурор при СРС е образувана именно по сигнал за извършено престъпление от общ характер - по чл.252 НК във връзка с процесния договор за паричен заем от 27.07.2018 г. и материалите по която са изпратени на Софийска градска прокуратура, тъй като са налице данни за деяние, покриващо признаците на състава на престъпление по чл.252 ГПК, което е от компетентност именно на СГП. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по първия формулиран от касатора въпрос, който е включен в предмета на спора и обусловил извода на съда за липса на основание за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК. Преформулиран от настоящия състав на ВКС, той се свежда до процесуалноправния въпрос кога и при какви условия гражданският съд следва да спре производството пред себе си на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, обективирана в решение № 20 от 20.05.2021 г. по гр.д. № 1372/2020 г. на IV г.о., в което на въпроса, допуснат на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК е даден отговор, че когато в хода на производството, по надлежен ред, са въведени от ищеца или от ответника релевантни фактически твърдения за деяние, съставомерно по НК, сезираният съд, следва да изиска от страната, навела твърденията, да уточни и съответно да представи доказателства за това има ли произнасяне на наказателен съд, образувано ли е наказателно производство в досъдебната или съдебната фаза, дали същото е спряно или прекратено и на какво основание. Във всички случаи, когато не са налице условията гражданският съд сам да се произнесе по установяване на престъпното деяние, поради наличие на някоя от посочените хипотези на чл.124, ал.5 ГПК, той задължително спира производството по чл.229, ал.1 т.5 ГПК, ако констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на гражданскоправния спор и тяхното установяване не е възможно в гражданското производство с оглед разпоредбата на чл.17, ал.1 ГПК. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 190,00 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.