Определение № 1385 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 613/2024 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Н. М. И., чрез назначения му особен представител адвокат Р. Л., срещу постановеното определение №2487/09.10.2023г. по в.ч.г.д.№2346/2023г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение №9273/01.08.2023г. по г.д.№10061/2022г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството, основание чл.129, ал.3 от ГПК. Твърди се, че обжалваното определение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е същото да бъде отменено и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото се обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички изложени в частната жалба доводи и възражения, както и не е съобразил, че първоинстанционният съд е поставил ищеца в обективна невъзможност да изпълни указанията, дадени му с разпореждане от 07.07.2023г.; 2/ Длъжен ли е съдът да осигурява на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото? Искането е основано на хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК, поради противоречивото им решаване и значението им за точното прилагане на закона и развитие на правото. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определение №9273/01.08.2023г. по г.д.№10061/2022г. на Софийски градски съд, с което производството по делото е прекратено на основание чл.129, ал.3 от ГПК. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд било образувано по искова молба от Н. М. И., като с разпореждане от 05.10.2022г. съдът е дал подробни указания на ищеца за отстраняване на констатираните нередовности на същата. Предоставения на ищеца срок бил продължен с разпореждания от 17.10.2022г., от 04.11.2022г. С разпореждане от 10.05.2023г. на ищеца била предоставена възможност да посочи цена на предявения иск и уточни искането си до съда, броя на предявените искове и да представи доказателства за заплатена държавна такса, като на същия била разяснена и възможността да получи правна помощ. С ново разпореждане от 31.05.2023г. на ищеца бил предоставен двуседмичен срок за представяне на документите, необходими за установяване на правото да получи правна помощ, а с разпореждане от 07.07.2023г. бил даден нов едноседмичен срок за уточняване на подробно посочените обстоятелства свързани с редовността на предявения иск. Въззивният съд установил, че в изпълнение на последните указания ищецът депозирал молба вх.№69970/25.07.2023г., в която посочил, че в предходните си молби е посочил причината, поради която не е в състояние да посочи цена на предявените искове, като приложил и препис от същите. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че в конкретния случай не е установено на страната да са били дадени указания, които противоречат на материалния закон или съставляват нарушение на съдопроизводствените правила. Напротив, след като първостепенният съд бил сезиран с искова молба, в която не бил посочен ответника, фактите, на които същата се основава, нито какво е искането до съда, на страната е била предоставена възможност в продължение на една година да приведе исковата молба в съответствие с изискванията на чл.127 от ГПК. Съдът приел, че предявените претенции са останали неуточнени в хода на производството, въпреки дадените указания, тъй като не са изложени обстоятелствата, които да очертаят предмета на исковата защита. Допълнително посочил, че на ищеца е била указана възможността да му бъде предоставена правна помощ, но той не е проявил активно поведение за предоставяне на необходимите за целта документи. В заключение, съдът приел, че правилно първостепенният съд е приложил разпоредбата на чл.129, ал.3 от ГПК, поради което е потвърдил обжалваното определение. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички изложени в частната жалба доводи и възражения. По него е налице трайно установена съдебна практика на ВКС, според която съдът е длъжен да обсъди всички правно релевантни факти, да прецени събраните по делото доказателства и въз основа на същите да разреши въпросите, включени в предмета на производството. В ТР №6/2017г. на ОСГТК на ВКС е разяснено още, че по естеството си производството по обжалване с частна жалба е пълно въззивно и по отношение на него са неприложими ограниченията в обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ от ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е съобразил с посочените разрешения. При постановяване на обжалваното определение същият е проверил извършените процесуални действия от първостепенния съд, дадените на страната указания и наличието или липса на изпълнение на същите, с което се е произнесъл по въведените пред него оплаквания за липса на предвидените в чл.129, ал.3 от ГПК основания за прекратяване на производството по делото. Формираната съдебна практика е ясна и не са налице основание за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. Вторият поставен въпрос (длъжен ли е съдът да осигурява на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото) е свързан със задълженията на съда да осигури ефективна съдебна защита на страните в производството съгласно разпоредбите на чл. 5 ГПК, чл. 7, ал. 1 от ГПК, както и на чл. 6, чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС. Същият е от значение за всяко производство, като задължение на съда е да осигури достъп до съд, справедлив и безпристрастен процес, равенство на страните в производството, възможност за упражняване на процесуалните им права и равенство пред закона. В конкретния случай, при разглеждане на делото и постановяване на обжалваното определение, въззивният съд не се е отклонил от задълженията си, регламентирани както в разпоредбите на ЕКЗПЧОС, така и в националното законодателство – Глава втора на ГПК. Както вече беше посочено съдът се е произнесъл по въведените с частната жалба възражения, направил е цялостна проверка на оспорения пред него съдебен акт и на извършените от първостепенния съд процесуални действия относно дадените на страната указания за уточняване на предявения иск, както и за осигурената на ищеца възможност да ползва правна помощ. Въззивният съд се е произнесъл своевременно по отправеното до него искане за предоставяне на безплатна правна помощ за процесуално представителство в производството, като е назначил особен представител на жалбоподателя, който приподписал подадената от страната жалба и депозирал изложение на касационните основания. По поставения въпрос е формирана съдебна практика, която е ясна и не са налице основание за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,