Определение № 2281 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2669/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. Д. срещу решение № 400 от 22.03.2024 г. по в.гр.д.№ 2282 от 2023 г. на Пловдивския окръжен съд, XIV състав, с което е потвърдено решение № 260085 от 16.05.2023 г. по гр.д.№ 6351 от 2019 г. на Пловдивския районен съд, гражданско отделение, II граждански състав за отхвърляне като неоснователен на предявения от С. А. Д. срещу Ц. Л. С. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Д. вследствие на отправените до орган на властта думи и извършени от ответницата Л. действия, обективирани на лист 12 от пр.преписка № 1510 от 2014 г., а именно: „Вдигнах телефона, като чух говор от другата страна на линията, като говорът не беше отправен към мен…..чух нещо от рода на: Ще се спре предаването, няма да излъчим материала, ако платите сто хиляди евро…“, спомням си, че следващото нещо, което чух беше гласът на К., която каза „Вие шегувате ли се“.

В жалбата се твърди, че решението е материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване формално се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезите на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички съществени доводи във въззивната жалба ? По този въпрос се твърди противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1986 г., решение № 50073 от 22.06.2023 г. по гр.д.№ 3257 от 2022 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 50057 от 12.06.2023 г. по т.д.№ 961 от 2022 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50130 от 20.01.2023 г. по гр.д.№ 1207 от 2022г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр.д.№ 896 от 2017 г. на ВК, ГК, I г.о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 209 от 26.09.2014 г. по гр.д.№ 212 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 50054 от 19.06.2023 г. по т.д.№ 1987 от 2022 г. на ВКС, ТК, I т.о.

2. Когато споделя мотиви на първоинстанционния съд, въззивният съд длъжен ли е да се произнесе по оспорването на тези мотиви, направено с въззивната жалба ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр.д.№ 1263 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 401 от 11.01.2012 г. по гр.д.№ 327 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 252 от 18.02.2019 г. по гр.д.№ 4172 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Съставлява ли процесуално нарушение пренебрегването и премълчаването на части от доказателствата и от съобщените от свидетелите факти, като съдът основава решението си само на част от тях ? По този въпрос се твърди противоречие със същите решения на ВКС, които са посочени и за втория поставен въпрос.

4. Когато неверните твърдения пред органите на наказателното производство придават решаваща достоверност на други такива и с това създават опасност за наказателно преследване, съставляват ли те отделен деликт ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

5. Може би кредиторът по иск по чл.45 ЗЗД да раздели претенциите си между повече делинквенти, ако деянията им са отделни /нееднородни/, но свързани ? По този въпрос също се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Освен това се твърди, че по въпроси 4 и 5 е налице косвено противоречие със следните решения на ВКС: решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр.д.№ 1263 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 141 от 01.08.2014 г. по гр.д.№ 5015 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 252 от 18.02.2019 г. по гр.д.№ 4172 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 123 от 19.02.2012 г. по гр.д.№ 171 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 30 от 27.03.2012 г. по гр.д.№ 1176 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

6. Обвързва ли решението срещу единия делинквент втория такъв, когато не е страна по него ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 30 от 27.03.2012 г. по гр.д.№ 1176 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

7. Кога впечатленията на един свидетел за морални вреди са преки и кога косвени ? Когато свидетел установява морални вреди, изразяващи се в психологическото състояние на едно лице, преки или косвени са впечатленията му, ако са добити от разговори с това лице ? По тази група въпроси се сочи противоречие с решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр.д.№ 1263 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 401 от 11.01.2012 г. по гр.д.№ 327 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 252 от 18.02.2019 г. по гр.д.№ 4172 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

8. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства в съвкупността им ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 544 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 802 от 23.02.2011 г. по гр.д.№ 1783 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

9. Налице ли е пряка причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди, вследствие състоянието на неизвестност и висяща опасност /от неоснователно наказателно производство или друга опасност/ ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 50020 от 15.02.2023 г. по гр.д.№ 2340 от 2022 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 449 от 17.06.2009 г. по гр.д.№ 3696 от 2007 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 252 от 18.02.2019 г. по гр.д.№ 4172 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 851 от 29.12.2010 г. по гр.д.№ 502 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., т.2 от ППВС № 7 от 1959 г., т.1 от ППВС № 4 от 1968 г. и т.11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС.

10. Когато неверните твърдения пред органите на наказателното производство придават решаваща достоверност на други такива и с това създават опасност от наказателно преследване, вредата от тях пряка и непосредствена ли е ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 449 от 17.06.2009 г. по гр.д.№ 3696 от 2007 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 50174 от 07.10.2022 г. по гр.д.№ 162 от 2022 г. на ВКС, ГК, III г.о.

В писмен отговор от 11.07.2024 г. ответницата Ц. Л. С. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по осъдителен иск за вреди от непозволено увреждане с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл.45 ЗЗД, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че е налице противоправно поведение на ответницата Ц. С.- даването на 21.03.2014 г. на неверни показания пред орган на власт по прокурорска преписка № 1510 от 2014 г. на РП- Пловдив, в подкрепа на подадената от Л. К. срещу ищцата С. Д. жалба до прокуратурата, в които показания са се съдържали твърдения за извършено от Д. престъпление при разговора й с Л. К., проведен на 30.01.2014 г. Счел е за безспорно установено от събраните по делото свидетелски показания и от заключението на съдебно- техническата експертиза, че в обясненията си от 21.03.2014 г., дадени по прокурорска преписка № 1510 от 2014 г. на РП- Пловдив, ответницата е изложила неверни факти.

По отношение на вредоносния резултат /претърпени от ищцата болки и страдания от деянието на ответницата/, въззивният съд е посочил, че не кредитира показанията на свидетеля Н. Ч.- като необективни и неубедителни, тъй като свидетелят не възпроизвеждал преките си впечатления от състоянието на Д., а впечатленията си от две срещи с нея и казаното му от самата Д.. Освен това, показанията му не се подкрепяли от заключението на комплексната съдебно- психологична и психиатрична експертиза, според което ищцата била убедена в своята морална невинност, но въпреки това твърдяла, че е претърпяла интензивни и продължителни негативни емоционални преживявания /преживяла стрес и посетила психиатър на 15.04.2014 г./. Взето е предвид, че в анамнезните данни на психиатъра бил посочен период от време на стреса „преди 20 дни“, както и недостоверна информация, че срещу ищцата е образувано досъдебно производство. Вещите лица са обосновали, че поставената от психиатъра диагноза „разстройство в адаптацията“ е невярна, а изписаната медикаментозна терапия не съответства на състоянието на ищцата, което налагало терапевтично лечение, а приемането на медикаменти следвало да се извърши под строгия контрол на специалист. Тъй като в интервюто с вещите лица ищцата е споделила, че не е взимала предписаните й медикаменти, вещите лица са заключили, че тя не е имала потребност от медикаментозно овладяване на състоянието й. Посочено е, че другото представено по делото писмено доказателство за състоянието на ищцата /становище за психичното състояние на Д. от 2017 г./ не било ясно по какъв повод е издадено и пред кого да послужи. Съдът е съобразил извода на вещите лица, че неприятните изживявания на ищцата, свързани със събитието, са били в рамките на нормалпсихологичното, че липсва качествено нарушение на психичните функции и значимо изразена промяна в действената активност на ищцата, в това число потиснатост на настроението, малоценни изживявания, загуба на смисъл за живот, автоагресивни мисли и намерения. Д. не е прекъсвала работния си процес и трудовите си ангажименти. Всички нейни неприятни преживявания са били в нормалпсихологични граници и не са излизали извън рамките на обичайното емоционално състояние. Негативните изживявания не са довели до поведение, извън характерното за личностните й специфики и не са нарушили качеството на психичните й функции. Социалният и приятелски кръг на ищцата бил стабилен, продължителен и непроменен във времето и няма убедителни данни преживяното да се е отразило неблагоприятно на професионалния й живот и качеството на функциониране в сферите на ежедневието й. Освен това, доказаният факт, че ищцата е узнала за извършения пълен запис на проведената на 30.01.2014 г. среща с Л. К. още на 10.04.2014 г. /когато е отишла заедно със свидетеля С. да даде обяснения по прокурорската преписка/ компрометирал оплакванията й за притеснения, че може да получи ефективна присъда, още повече, че прокуратурата впоследствие е прекратила преписката. Не се потвърждавала и диагнозата й „разстройство на адаптацията“, посочена в амбулаторни листове от 15.04.2014 г. и от 08.02.2018 г. Освен това, ищцата не била ангажирала доказателства, че е заболяла от хепатит и че това заболяване е вследствие от стреса, причинен й от показанията на ответницата Ц. С..

На следващо място въззивният съд е приел, че не била доказана причинно- следствена връзка между противоправното поведение на ответницата и твърдяните от ищцата неимуществени вреди. Счел е за правилни изводите на първоинстанционния съд, че от показанията на свидетеля Ч. и от заключението на комплексната експертиза може да се направи извод, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, но те не са пряка и непосредствена последица от поведението на ответницата Ц. С., а от действията на Л. К. /от подадената от К. срещу ищцата жалба до прокуратурата/, като за тези вреди ищцата е била обезвъзмездена с присъденото обезщетение по гр.д.№ 7 от 2019 г. на Пловдивския районен съд.

В обобщение въззивният съд е приел, че е налице противоправно поведение на ответницата, но не били доказани нито твърдените от ищцата вреди /в тази насока били само показанията на свидетеля Ч., които съдът не кредитира/, нито причинно-следствената връзка между поведението на ответницата и претърпените от ищцата вреди.

С оглед тези мотиви на въззивния съд касационното обжалване на решението следва да бъде допуснато по следните поставени от касаторката и конкретизирани от съда въпроси:

1. Когато свидетел установява вреди, изразяващи се в търпени от едно лице психологически болки и страдания, преки или косвени са впечатленията му, ако са добити от разговори с това лице ?

2. Когато неверни твърдения пред органите на наказателното производство придават решаваща достоверност на други такива неверни твърдения, изложени от друго лице в жалба до прокуратурата, и с това създават реална опасност от наказателно преследване, съставляват ли тези твърдения отделен деликт от деликта, осъществен от подалото жалбата лице ? Ако да, възможно ли е набеденото в извършване на престъпление лице да претърпи неимуществени вреди от този деликт, различни от вредите, причинени от подаването на жалбата ?

Тези въпроси са обусловили изводите на съда в обжалваното решение за неоснователност на предявения иск по чл.45 ЗЗД и в този смисъл са правни въпроси, които съобразно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС могат да са основание за допускане на касационното обжалване на решението. По тези конкретни въпроси няма практика на ВКС и същевременно е налице неяснота. Затова произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.