Определение № 3068 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1611/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Интернешънъл Фърничър Салюшънс“ ООД против определение № 785/13.02.2026г., постановено по ч. гр. д. № 2691/2025г. на Окръжен съд-Варна. С обжалваното определение е потвърдено определение № 13955/13.10.2025г. по гр. д. № 7241/2025г. на Варненския районен съд, в частта, с която е прекратено производството по предявения от частния касатор иск с правно основание чл. 424 ГПК. В частната жалба са развити съображения за неправилност на определението, като постановено при съществено процесуално нарушение на съда, доколкото въпреки изричен довод в частната жалба - за неяснота кои факти първоинстанционният съд е счел за известни на ищеца, въззивният съд не е изложил мотиви по същия. Сочи, че въззивният съд напълно е игнорирал две ключови доказателства, които имат решаващо значение за допустимостта на предявения иск: 1. пълномощното от 03.09.2008г. по отношение на което е установено след влизане в сила на заповедта за изпълнение, че е фалшифициран документ и 2. Официалният документ от Министерство на земеделието, издаден след стабилизиране на заповедта, който е нов и според който ответницата никога не е извършвала плащане на твърдяното „обезщетение“ в размер 6 385,80 лева. В съдържащото се в жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, във връзка с чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК се сочи наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и се поставя следния въпрос: Представляват ли новооткрити обстоятелства факти и документи, които длъжникът може да установи едва след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато той не е бил известен за производството и не е имал достъп до доказателствата. Излага съображения, че тълкуването на въпроса има пряко отражение върху множество сходни хипотези, включително при връчвания по реда на чл. 50 ГПК, когато е невъзможно длъжникът да знае за злоупотребата с процесуални права и използването на неистински документи в заповедните производства. Върховният касационен съд намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване съдът съобрази следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран от "Интернешънъл Фърничър Салюшънс" ООД с искова молба, с която против К. Ж. К. е предявен иск по чл.424 ГПК да се признае за установено в отношенията между страните, че ищцовото дружество не дължи на ответницата сумата 6 385,80 лева, представляваща обезщетение към Министерство на земеделието, дължимо във връзка със съсобствен между страните имот, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението -28.05.2024г. до окончателното плащане, за която сума има издадена заповед № 2812/30.05.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 6409/2024г. на РС-Варна. В исковата молба се твърди, че управителите на дружеството са с обичайно местопребиваване във Великобритания, а самото дружество от години не осъществява търговска дейност в РБ, поради което и не очаква получаване на кореспонденция на адреса по седалището си, от което обстоятелство К. недобросъвестно се възползвала. Заповедта за изпълнение е връчена на дружеството по реда на чл. 50 ГПК. Ответницата се снабдила с изпълнително основание за несъществуващо вземане с цел да осъществи принудително отчуждаване на недвижим имот, собственост на дружеството. Поддържа се, че едва на 05.03.2025г. ищецът се запознал със съдържанието на заповедното производство и установил, че по ч.гр.д. № 6409/2024г. на РС-Варна е представено неистинско пълномощно от дружеството в полза на К., а при извършена на 12.05.2025г. справка в Министерство на земеделието установил, че ответницата не е заплащала процесната сума, предмет на заповедта за изпълнение. Ищецът заявява и обстоятелства, относими към действия на ЧСИ по образуваното изпълнително дело и касаещи силно занижената оценка на възбранения имот – обект на принудително изпълнение, поради оценяването му като нива, в несъответствие с действителния му статут. С тази последователност от злоумишлени действия на ответницата ищецът твърди, че К. умишлено създала и използвала схема, за да придобие практически безвъзмездно недвижим имот на дружеството. С молба уточнение от 22.07.2025г. в обосноваване на иска по чл. 424 ГПК дружеството-ищец е посочило, че след 05.03.2025г. установило, че „никога не е имало договорни отношения с лицето К. К., включително не е възлагало никакви услуги на същата във връзка със собствената 1/2 идеална част от поземления имот, за да дължи на ответницата някаква сума като обезщетение към Министерство на земеделието“ и не е упълномощавало същата – нито писмено, нито устно – за извършване на подобни дейности; приложеното по ч. гр. д. № 6409/2024г. на РС-Варна пълномощно е с невярно съдържание, то е неистинско, вкл. и относно подписите на преводач и нотариус; на 12.05.2025г. дружеството установило, че не съществуват плащания от страна на К. в полза на дружеството, в размера за който е издадена заповедта. Първоинстанционният съд е прекратил производството, поради недопустимост на предявения иск по чл. 424 ГПК, като се е обосновал с това, че твърдените от ищеца обстоятелства не представляват новооткрити такива по смисъла на сочената разпоредба. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е съобразил потвърдената в производство по чл.423, ал. 1 ГПК редовност на връчването на заповедта за изпълнение на ищеца „Интернешънъл Фърничър Салюшънс“ ООД (влязло в сила определение по в.ч.гр.д. № 930/2025г. на ОС-Варна, с което не е прието възражението на дружеството по чл.423, ал.1 ГПК срещу заповедта за изпълнение № 2812/30.05.2024г., издадена по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 6409/2024г. на РС-Варна) и е приел, че в срока на възражението по чл. 414 ГПК, считано от датата на редовно прието, по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК връчване, дружеството е могло да възрази срещу основанието на предявеното вземане. Според съда изложените твърдения, че сочените от ищеца факти и писмен документ са нови, защото дружеството не било уведомено за заповедното производство, не разполагало с копие от документа (пълномощното) и нямало фактическа възможност да го оспори преди влизането на заповедта в сила, както и защото соченият документ (отговор от МЗ-ОДЗ Варна) е възникнал след влизането в сила на заповедта, а ищецът не е могъл да се снабди с него по-рано, тъй като не е знаел, че срещу него е подадено заявление, нямат характер на такива по смисъла на чл. 424 от ГПК. Посочил е, че след като е стабилизирана изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното определение. Поставеният от частния касатор въпрос се свежда до обвързаността му от редовното връчване на заповедта по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК, потвърдено в производство по реда на чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК и много по-късното фактическо узнаване за нея и в тази връзка до изгубване на възможността да възрази по реда на чл. 414 вр. с чл. 423 ГПК и допустимо ли е преодоляването на тази невъзможност, чрез производството по чл. 424 ГПК. Така уточнен въпросът е обуславящ, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото питането не се обосновава с непълнота, неяснота или наличие на противоречие в закона или в съдебната практика, които да налагат произнасяне от касационната инстанция (т. 4 на ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно практиката на ВКС-решение № 3/04.02.2022г. по гр. д. № 1722/2021г. на IV ГО така, както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до приключване на съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. В този смисъл е и решение № 6/21.01.2016г. по т. д. № 1562/2015г. на I ТО, в което е прието, че предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение (исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й) обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране на изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, а наличието на такава изключва основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО