Определение № 195 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 84/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 260054 от 16.09.2020г., постановено по в.гр.д.№ 16601/2018г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 498689 от 01.10.2018г. по гр.д.№ 71701/2014г. на Софийския районен съд в частта, с която на основание чл.353, ал.2 ГПК в дял на И. Д. А.-М. са поставени: апартамент № *, находящ се в [населено място], [улица], сграда на ЖСК „И.”, ет.1, с площ от 56,05 кв.м, съгласно одобрен на 21.06.2017г. от гл.архитект на район „Л.” - Столична община инвестиционен проект за разделяне, заедно с таванско помещение № *, както и гараж № *, заедно с посочените в решението припадащи се към всеки обект идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, а в дял на Е. Д. А. са поставени: апартамент № *, находящ се в същата сграда, ет.1, с площ от 57,64 кв.м, съгласно проекта за разделяне, заедно с мазе № *, таванско помещение № * и с посочените в решението припадащи се към всеки обект идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, както и УПИ *, кв.19 по плана на [населено място] брод, [община], с площ от 830 кв.м, с построената в него двуетажна жилищна сграда с площ от 38 кв.м, както и в частта, с която са отхвърлени претенциите на касаторите по сметки с правна квалификация чл.61, ал.2 ЗЗД за разликата над сумата от 313,50 лв. до пълния претендиран размер от 2826,99 лв. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че делбата на процесните апартамент и гараж в [населено място], както и на имота в [населено място] е допусната между двамата съделители при равни права с влязло в сила решение от 05.04.2016г. по гр.д.№ 71701/2014г. на СРС. В първото по делото заседание след допускане на делбата ответникът Е. Д. А. е предявил претенции за възлагане на апартамента по чл.349, ал.2 ГПК и по сметки. В първонстанционното производство са приети заключение на съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ от 12.12.2016г., според което процесните имоти са неподеляеми съгласно правилата и нормативите по ЗУТ, както и заключение на СТЕ от 10.04.2017г., според което е налице техническа възможност за разделяне на процесния апартамент, за което е представен и одобрен на 21.06.2017г.от гл.архитект на район „Л.” инвестиционен проект за неговото преустройство. Съгласно заключението на изслушаната пред въззивния съд тричленна СТЕ стойността на СМР за разделяне на процесния апартамент възлиза в общ размер на 13 775,54 лв. като в заключението са посочени и видовете СМР, необходими за разделянето. Стойността на апартамента преди разделянето е 291 607 лв., а стойността на новообразуваните апартаменти №№ * и * възлиза съответно на 156 428 лв. и 152 113 лв. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесният апартамент е реално поделяем на два дяла и че одобреният инвестиционен проект отговаря на изискванията на чл.203, ал.1 ЗУТ. Като е взел предвид вида и стойността на преустройствата, които следва да се извършат за обособяване на двата дяла, съдът е направил извод, че преустройствата не са значителни по смисъла на посочената разпоредба, тъй като не се предвижда сериозна промяна на първоначалния проект /не се променя нито предназначението на имота, нито е налице сериозно премахване на стени/, а необходимите изменения във водопроводната и ел. инсталация не са със значителна техническа сложност. Прието е, че за разделянето не са налице и неудобства, по-големи от обикновените, респ. че сочените от ответника във въззивната му жалба неудобства са свързани само с временни ограничения в ползването на вещта вследствие на преустройството. С оглед поделяемостта на апартамента е прието, че същият не подлежи на възлагане по реда на чл.349, ал.2 ГПК, като и че делбата на имотите следва да се извърши по реда на чл.353 ГПК, тъй като тегленето на жребий е неудобно. При разпределението е взето предвид обстоятелството, че ответникът живее в имота със семейството си, поради което му е поставен в дял новообразувания ап. № *, в който се намират съществуващите понастоящем кухня и санитарен възел, като е прието, че по този начин същият би търпял по-малко неудобства. По отношение на претенцията по сметки за извършени от ответника строително-монтажни работи в апартамента в периода 2015г.- 2016г., изразяващи се в подмяна на В и К щрангове, подмяна на водопроводна инсталация, тоалетна чиния и смесителна душ-батерия, и извършени без съгласието на другия съсобственик и в собствен интерес, е прието, че неговата отговорност е до размера на обогатяването, до какъвто размер претенцията е уважена. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. „Правилно ли първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд не са допуснали повторна тройна експертиза по въпроса за реалната поделяемост на апартамента; 2. При две противоречиви заключения на технически експертизи за реалната поделяемост на апартамента, следва ли въззивният съд да допусне трето; 3. Следва ли въззивният съд да следи за законосъобразността на съгласуван архитектурен проект; 4. Следвало ли е при наличие на данни за незаконосъобразност на архитектурния проект, въззивният съд да го изпрати на Столична община повторно за съгласуване; 5. Доколкото от момента на съгласуване на архитектурния проект до съдебното заседание на въззивната инстанция е изминал продължителен период от време – повече от две години, следвало ли е въззивният съд изпрати повторно архитектурния проект за съгласуване от Столична община; 6. Допуснато ли е съществено процесуално нарушение от страна на въззивния съд, като е оставил без уважение искането за повторно изпращане на архитектурния проект за съгласуване от Столична община; 7. Следвало ли е самостоятелните обекти по одобрения от главния архитект на общината инвестиционен проект, да са получили идентификатори в кадастъра; 8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; 9. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви; 10. Реално поделяем ли е апартамент № 2, находящ се на адрес: [населено място], [улица], ет.1; 11. Съпроводено ли е обособяването на два дяла от самостоятелния обект със значителни преустройства и/или неудобства, по-големи от обикновените; 12. Правилно ли въззивният съд е сформирал двата делбени дяла; 13. Взел ли е въззивният съд най-целесъобразното решение при сформиране на двата делбени дяла и 14. Следвало ли е въззивният съд да разпредели двата дяла по един от наличните имоти и да постанови уравняването им в пари”. Ответникът по жалбата И. Д. А.-М. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два свързани въпроса не са решени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС /Р № 167 по гр.д.№ 209/17г., І г.о.; Р № 306 по гр.д.№ 1851/2013г., ІV г.о. и др./ по приложението на чл.266, ал.3 ГПК, т.е. относно доказателствата, които могат да бъдат събирани от въззивната инстанция. С тези решения не е прието, че при две противоречиви заключения на вещи лица относно реалната поделяемост на недвижим имот първоинстанционният, респ. въззивният съд са длъжни да допуснат тричленна експертиза, още повече, че в случая заключението на вещото лице инж.Д.М., според което апартаментът е реално неподеляем, е аргументирано единствено с обстоятелството, че двете санитарни помещения /тоалетна и баня/ са едно до друго в единия край на имота и според експерта няма как да се разделят. Освен това преценката дали реалното разделяне на един имот съответства на нормативните изисквания е от компетентността на съда. Следващата група свързани въпроси /от № 3 до № 7/ също не са решени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, тъй като в случая въззивният съд е извършил преценка относно законосъобразността на одобрения от главния архитект на общината инвестиционен проект и е приел, че същият отговаря на изискванията на чл.203, ал.1 ЗУТ като не е констатирал наличие на данни за неговата незаконосъобразност. Освен това с тази практика не е прието, че когато от одобряването на проекта до разглеждането на делото от въззивния съд са изминали повече от две години, той е длъжен да изпраща проекта за повторно одобрение /съгласуване според касатора/, а посочената практика на ВКС, ІІ г.о., във връзка със седмия поставен въпрос – Р № 89 от 07.05.2012г. по гр.д.№ 549/2011г.и Р № 224 от 10.01.2014г. по гр.д.№ 2952/2013г., не е относима към настоящия случай, тъй като тези решения са постановени при действието на отменена нормативна уредба - Наредба № 5 от 28.04.2005г. за съдържанието, създаването и поддържането на КККР/според чл.62, ал.1 и 2 от сега действащата Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016г., в сила от 25.01.2019г., за получаване на идентификатори на новообразуваните обекти е необходимо реализиране на одобрения проект/. Следващите два въпроса също са решени в съответствие с посочената от касатора многобройна практика на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, а не само е препратил към мотивите на първата инстанция съобразно предоставената му с чл.272 ГПК възможност. Решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. В допълнение следва да се посочи, че самият касатор не сочи конкретно кои доказателства не са обсъдени и какви релевантни за спора факти са установени с тях, а развитите във въззивната му жалба доводи са основно за наличие на значителни преустройства и неудобства, по-големи от обикновените, на който въззивният съд е дал отговор. Последните пет въпроса са формулирани по начин, непозволяващ даването на принципни отговори, респ. са по съществото на правния спор, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се и релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответницата по касация не следва да се присъждат, тъй като такива не се претендират и по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.