Определение № 2819 от 07.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3384/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Д. П. срещу въззивно решение № 22/22.02.2023 г. по в.гр.д. № 464/2022 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен иск на жалбоподателя срещу „С. Г. Груп“ ЕАД с правно основание чл.439 ГПК за установяване недължимост на сумите по изпълнително дело, тъй като вземанията по изпълнителния лист са погасени на основание чл.739 от ТЗ.

Ответникът по касационната жалба „С. Г. Груп“ ЕАД в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима, подадена е срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, от надлежна страна, в установения срок и е редовна.

За мотивите на въззивния съд:

Като е тълкувал разпоредбата на чл.439 ГПК, въззивният съд е приел, че прочитът на разпоредбата води до несъмнения извод, че предмет на обсъждане по делото следва да бъде материализираното в изпълнителното основание вземане, т.е. това, което ответникът по един осъдителен иск е осъден да заплати на своя кредитор и за което е издаден изпълнителен лист. В производството по чл.439 ГПК длъжникът може да въвежда само правозащитни и правопогасяващи възражения, които не са преклудирани, т.е. нови и нововъзникнали, след постановяване на осъдителното решение и посредством тях да отрече правото на взискателя си да се удовлетворява от имуществото му.

Основният спор по настоящото дело се свежда до това дали е приложима разпоредбата на чл.739 ТЗ в конкретния случай, понеже останалите въведени в отговора против исковата молба основания за отхвърляне на иска не са обосновани, доколкото тълкувателните решения разясняват приложението на закона, следователно се прилагат и по вече възникнали правоотношения, а не само по отношение на породените, след публикуване на тълкувателното решение.

Въззивният съд се е позовал на приетото с Тълкувателно решение № 2 от 13.07.2020 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2018 г., ОСТК, т.1, с което е разяснено, че погасяването на вземанията в посочените хипотези е безусловно и не е обвързано от изпълнение на каквито и да е допълнителни изисквания. Въззивният съд е съобразил правилото, че цитираното тълкувателно решение е задължително за съдилищата.

Наред с горното, обаче въззивният съд е взел предвид, че по своето същество правните норми представляват правила за поведение на участниците в гражданския оборот и са насочени към законосъобразното развитие на отношенията между тях. Те установяват правата и задълженията на своите адресати и регулират спазването на определено поведение и скрепената със защитата на държавата възможност да се изисква съответно насрещно поведение. Най-обобщено, правните норми се създават и прилагат, за да обезпечат въведения от законодателя порядък в правоотношенията между правните субекти, като се очаква тези правни субекти да упражняват добросъвестно законово гарантираните им права и да изискват това от останалите участници във възникналите правоотношения. Създадените правила за поведение са насочени към правовото развитие на установилите се отношения в граждански оборот. Горният принцип е залегнал в чл.3 ГПК.

Въззивният съд е приел, че фактите по настоящото дело следва да се изложат и преценят в контекста на цитирания текст. Описани съвсем накратко, те се свеждат до следното: При наличието на необслужвано задължение и висящо изпълнително производство, считано от 2007г., ползвайки се от последиците на разпоредбата на чл.739 ТЗ, въззивницата и още едно лице са учредили събирателно дружество. Това се е случило през м.януари, 2018г., като по депозирана от съдружниците молба, Бургаският окръжен съд е открил производство по несъстоятелност, обявил е свръхзадълженост на дружеството и е постановил прекратяване на дейността му.

Видно е, че дружеството е просъществувало като участник в гражданския оборот за период от около 4 месеца, след което са прекратени правомощията на органите му и дейността му. Поради липса на достатъчно имущество и невнасяне на разноските по чл.629б ТЗ, производството по несъстоятелност е било спряно и с решение № 324/12.08.2019г. по дело за несъстоятелност № 261/2018г. БОС производството по несъстоятелност е прекратено и е постановено заличаване на дружеството.

От описаното въззивният съд е обосновал извод, че дружеството е създадено не с цел започване, създаване и развитие на трайни търговски взаимоотношения, понеже горното изисква доста по-дълъг срок от установения 4-месечен, в който то е могло да извършва дейност, а е създадено единствено с цел да удовлетвори предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.739 ТЗ, при трайно установената съдебна практика на върховната инстанция.

В подкрепа на горното съдът е констатирал, че по делото липсват каквито и да е доказателства регистрираното от въззивницата и третото лице събирателно дружество да има дори и една търговска сделка. Налага се заключение за регистриране на събирателно дружество с цел формалното му съществуване, в рамките на няколко месеца, за да се счетат за погасени всички вземания към неограничено отговорните съдружници в него, след провеждане на производството по несъстоятелност.

Настоящият състав приема, че упражнените от П. права са на основание съществуващи и действащи законови норми, но не сочат добросъвестност и съставляват злоупотреба с права по смисъла на Решение № 189 от 20.06.2014г. на ВКС по гр.д.№ 5193/2013г., IV г.о., ГК, затова правните последици на извършеното не следва да бъдат зачетени - Решение № 50006 от 15.02.2023г. на ВКС по гр.д. № 788/2022г., II г.о., ГК.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Жалбоподателката се позовава на очевидна неправилност на обжалваното решение - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него).

Като конкретен аргумент за очевидна неправилност жалбоподателката се позовава на това, че съдът се е произнесъл по процесуално недопустими възражения на ответника.

Настоящият съдебен състав не намира, че от мотивите на съдебното решение е видно, че съдът се е произнесъл по процесуално недопустими възражения на ответника.

Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд е обосновал извода, че ищцата, при наличието на необслужвано задължение и висящо изпълнително производство, е злоупотребила с права – участвала е в учредяването и прекратяването на събирателно търговско дружество не с цел започване, създаване и развитие на трайни търговски взаимоотношения (то няма сключена дори и едно търговска сделка), а единствено с цел то да удовлетвори предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.739 ТЗ, при трайно установената съдебна практика на върховната инстанция. Събирателното дружество е регистрирано с цел формалното му съществуване, в рамките на няколко месеца, за да се счетат за погасени всички вземания към неограничено отговорните съдружници в него след провеждане на производството по несъстоятелност.

При запознаване с мотивите на обжалваното решение настоящият състав не установи също така въззивното решение да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради това настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение.

Във връзка с доводите за неправилност на въззивното решение, като се позовава на твърденията си, на които основава иска си, жалбоподателката извежда и правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, евентуално т.3 ГПК.

1. Погасяват ли се вземанията на кредиторите, които не са предявени в производството по несъстоятелност, ако не са предявени в производството по несъстоятелност? 2. Какъв е редът за защита на кредитор, който твърди, че е било налице имущество, което не е било известно към момента на влизане в сила на решението за прекратяване на производството по несъстоятелност на основание чл.632,ал.4 ТЗ? 3. Поражда ли съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност на основание чл.632,ал.1 ТЗ сила на пресъдено нещо по въпросите, свързани с наличието на материалноправните предпоставки за откриване на производството и, респ. задължително ли е то за останалите съдилища в Р. България по тези въпроси? 4. Процесуално допустимо ли е последващо произнасяне по тях на друг съд и последващо съдебно производство в противоположен смисъл? 5. Обвързан ли е кредитор на длъжника от СПН на решенията по чл.632,ал.1 – 4 ТЗ и допустимо ли е кредитор да прави възражения в последващи производства, свързани с наличието на предпоставки за откриване и приключване на производствата по несъстоятелност? 6. Допустимо ли е срещу длъжник, по отношение на който е приключило производство по несъстоятелност, да се провежда производство по индивидуално принудително изпълнение за вземане, възникнало преди откриване на производството по несъстоятелност, което не е предявено в производство по универсално принудително изпълнение? 7. Погасяването на неупражнените в универсалното производство права на кредитора препятства ли възможността за индивидуално удовлетворяване?

Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, въпросите не са обуславящи. Въззивният съд не е отхвърлил иска, защото не е съобразил посоченото ТР № 2/2018 г., напротив, позовал се е на приетото с него и на това, че е задължително за него. Въззивният съд не е приел, че в инициираното от съдружниците в събирателното дружество, между които и жалбоподателката (ищца), производството по несъстоятелност не са били осъществени предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.739 ТЗ.

Както беше посочено за мотивите му по твърдението за очевидна неправилност, въззивният съд е отхвърлил иска, тъй като е приел, че ищцата, при наличието на необслужвано задължение и висящо изпълнително производство, е злоупотребила с права – участвала е в учредяването и прекратяването на събирателно търговско дружество не с цел започване, създаване и развитие на трайни търговски взаимоотношения (дружеството няма сключена дори и едно търговска сделка), а единствено с цел то да удовлетвори предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.739 ТЗ, при трайно установената съдебна практика на върховната инстанция. Събирателното дружество е регистрирано с цел формалното му съществуване, в рамките на няколко месеца, за да се счетат за погасени всички вземания към неограничено отговорните съдружници в него, след провеждане на производството по несъстоятелност.

Жалбоподателката не е поставила въпрос, свързан с извода дали установената във въззивното производство фактическа обстановка (нейните действия, свързани с учредяването и прекратяването на събирателното дружество) очертават хипотезата на злоупотребата с право, нито с правните изводи на въззивния съд за това, нито е обосновала допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поради изложеното настоящият състав намира, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателката няма право на разноски. Ответникът не претендира разноски, не представя списък на разноски и доказателства за направени разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът