Определение № 475 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2201/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Г. Ф. против решение № 269 от 13.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 139/2020 г. на Окръжен съд гр. Плевен, с което е потвърдено решение № 193 от 14.11.2019 г. по гр.д.№ 284/2019 г. на РС-Кнежа. С последното е отхвърлен иска, предявен от касатора, да се признае за установено по отношение на ответника С., И. Ц., че ищеца К. Г. Ф. е собственик на основание наследство на 1/6 ид.ч. от дворно място с площ 1740 кв.м., ведно с 1/3 ид.ч. от находящата се в него жилищна сграда и други подобрения, представляващо УПИ .... от кв. .... по плана на [населено място] и за отмяна на основание чл. 537, ал.2 ГПК на нот. акт № 136, т.1/1994 г. В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението, поради това, че съдът се е произнесъл по незаявено възражение за придобивна давност от ответника и за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата на придобивната давност. Твърди се необоснованост поради неправилна преценка на доказателствата.. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 и на ал.2 пр.2 ГПК по два въпроса: Първият въпрос касае произнасянето на съда по ненаправено възражение или искане от ответника срещу предявен иск за собственост като процесуално средство за защита на материално правните последици на давността. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и недопустимост - основание по чл. 280, ал..2 пр.2 ГПК. Вторият въпрос касае необходимостта да се демонстрира намерението, че се владее за себе си за вида и характера на действията на съсобственик, с които това намерение се манифестира, а именно следва ли да бъдат с такъв характер, че да се противопоставят на правото на собственост на останалите съсобственици. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и пет решения на състави на ВКС: Р № 144 от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 1650/2014 г. на ІІ гр.о., Р № 566 от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 1053/2009 г., Р № 110 от 20.03.2012 г. по гр.д.№ 870/ 2011г. ІІ гр.о., Р № 204 /2012 г. от 11.01.2011г. по гр.д.№ 272/2012 г. на ВКС, ІІ гр.о., Р № 465 от 27.05.2010 г. по гр.д.№ 1199/2009 г., Р № 65 от 16.03.2012 г. по гр.д.№ 925/2011г. и Р № 501 от 27.07.2010 г. по гр.д.№ 160//2009 г.. Ответникът по касация оспорва жалбата и допускането до касация тъй като не е налице недопустимост или противоречие на въззивното решение с цитираната практика. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: От данните по делото се установява следното: Страните имат общ наследодател Н. В. Ц. / Н. П. Ц./, починала на 1967 г. С делбен протокол от 11.12.1963 г. по гр.д.№ 511/1962 г. на РС-Кнежа е поделено дворно място от около 3200 кв.м., като са оформени три дяла. Предмет на спора е делът, получен от Н. В. Ц. и синът й И. В. Ц.. Този дял е разположен в най-северната част и съставлява дворно място от 1205 кв.м. Сега този дял съставлява УПИ .... от кв. .... по плана на [населено място], [община], одобрен 1987 г., за който в приложената по делото скица е отразено, че регулацията е приложена и той е с площ вече 1740 кв.м. На юг от този УПИ е имота, получен в дял по делбения протокол от М. Б. Ц.. Сега този имот съставлява УПИ .... с площ 1361 кв.м. по кадастър и 1351 кв.м. по регулационния план. Ищецът се легитимира като изключителен собственик на УПИ .... на основание покупко-продажба, оформена с н.а. № .... г. и на основание дарение, оформено с н.а. № .... г. И в двата нот. акта И. В. Ц. е посочен като един от съседите. Не са посочени и останалите наследници на Н. Ц., починала 1967 г. С н.а. № .... г., ищецът е признат за собственик по давност на 536 кв.м. от същия УПИ ...., чиято площ е 1361 кв.м. Този парцел не е предмет на спора, а е разположен южно от процесния. Общата наследодателка на страните Н. Ц. е починала 1967 г. и е оставила за свои наследници две дъщери – Т., починала 24.04.1993 г. и М., починала на 10.11.1997 г. и син И., починал на 30.095.2001 г. Ищецът К. Ф. е наследник по универсално саморъчно завещание на М. В. Ф. /негова баба/. Ответникът С. Ц. е единствен наследник на И. В. Ц., починал на 30.05.2001 г. С н.а. № .... г. И. В. Ц. е признат за собственик на основание делба, наследство и давност на процесния парцел .... от кв. .... Според свидетелските показания, между имота на ищеца и на ответника не е имало ограда. Постройките в имота на ищеца са на границата, но на изток от тях няма ограда между имотите. В източната част и в двата имота е имало лозе, за което от десет години не се полагат грижи. Докато е била жива общата наследодателка общо се е готвело за цялата фамилия. Сега жилищната сграда на ответника е заключена и се охранява от СОТ, а достъп до нея има само той. За дворното място се грижи един от свидетелите по поръчка на ответника и той е допуснал в имота ищеца за поставяне на скеле, за да ремонтира къщата си. Имало е в имота на ответника септична яма, в която са се оттичали отпадните води от имота на ищеца, но е премахната от години, поради неприятната миризма. Водомерната шахта с водомерите за двата имота е в имота на ответника. При тези данни ищецът счита, че ответникът или баща му не са могли да придобият по давност целия процесен имот. РС е приел, че придобивната давност е изтекла още в полза на бащата на ответника, поради което е признат за собственик на основание делба, наследство и давностно владение през 1994 г., а ответникът го е наследил. Въззивният съд е преценявал дали е приложена регулацията за терена, разположен в източната част на УПИ .... въпреки, че изрично е отразено в скицата за този имот, че регулацията е приложена. Не е съобразил, че регулацията може да се счита приложена не само чрез плащане, или издаване на нот. акт по чл. 134, ал.3 ЗТСУ /отм/, а и чрез фактическо заемане на имота и владението му, предвид нормата на чл. 111 и чл. 33, ал.1 ЗТСУ /отм/ /виж ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС/. Въззивната инстанция е приела, че наследодателят на ищеца не е могъл да придобие по давност процесния имот до 1994 г., но със заявяване на искане за признаването му като собственик, той е демонстрирал намерение за своене и от този момент е започнал да владее, като след неговата смърт синът му е продължил владението и е станал собственик на основание делбата от 1963 г., наследство и давност. Неоснователно се твърди недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне на съда по незаявено възражение за придобивна давност. В отговора на исковата молба, т.І изрично ответникът е заявил, че имота е владян от баща му, а след неговата смърт от него. Заявено е възражение за придобивна давност, което съдът е следвало да обсъди и което е приел за основателно. Затова на основание чл. 280, ал.2 пр.2 ГПК не се допуска касационно обжалване. Не е налице и противоречие с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. В същото е прието, че позоваването на придобивна давност не е елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост на това придобивно основание, от което следва, че с изтичане на определеният от закона срок – 10 г. или 5 години, правото на собственост се придобива автоматично без оглед на това кога и как се позовава владеещият на придобивна давност. Позоваването се разглежда само като процесуално средство за защита, а не като елемент на фактическият състав за придобиване на правото на собственост. В случая ответникът се е позовал изрично на владение, текло в полза на баща му, а след това в негова полза, т.е. заявено е процесуално позоваване на придобивната давност и решението не е постановено в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС. Отделно от това, по делото е представен констативен нот. Акт, издаден по обстоятелствена проверка от 1994 г., който има легитимиращо действие. Той е оспорен от ищеца и негова е била доказателствената тежест да опровергае изводите на нотариуса, съгласно разясненията, дадени в ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Тъй като не е налице противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика, не се допуска касационно обжалване по първия формулиран въпрос. Втория въпрос касае необходимостта да се демонстрира намерението за своене пред другите съсобственици по начин, че да стигне до тях. Макар, че за част от границата между двата имота няма ограда, те са достатъчно очертани, а има данни, че сега не може да се преминава от единия към другия. Ищецът е трябвало да бъде допуснат от ответника, за да сложи скеле. Жилищната сграда е заключена и се охранява чрез СОТ, т.е. и според свидетелските показания, до нея ищецът никога не е имал достъп. Упражняваното от бащата на ответника владение и след това от ответника е достигнало до знанието на ищеца, видно от нот. акт от 2000 г., с който му е дарена 1/2 от граничещия от юг имот, в който като съсед е записан само И. Ц., а не другите наследници на Н. Ц.. Извод в този смисъл е направен и от установения факт, че за да влезе в имота на ответника, за да постави скеле за ремонт на къщата в своя имот, ищецът е поискал достъп от представителя на ответника и той му отключил. Същевременно септичната яма, ползвана от ищеца е отстранена. Ползването на обща шахта за водомерите не опровергава изводът за изтекло придобивна давност в полза на ответника предвид това, че се касае за технически изисквания на доставчика на вода и за уреди, които обслужват него. Същевременно ищецът не твърди да е декларирал част от имота и да е плащал местни данъци и такси за него. Цитираната от касатора съдебна практика е в смисъл, че при съсобственост завладяването частите на останалите съсобственици следва да се демонстрира по недвусмислен начин, така, че те да разберат, че държането частите на други съсобственици е трансформирано във владение за себе си от позоваващият се на придобивна давност. Действията на бащата на ответника и след това от него самия, описани по-горе отговарят на това изискване. Тези действия сочат на промяна на намерението за своене от такова за другите в такова за себе си и това е стигнало до знанието на ищеца, видно от нот. акт от 2000 г. Извод за това следва и от факта, че ищецът е искал разрешение за достъп до имота на ответника и същевременно не е декларирал никаква идеална част от процесния имот и не е плащал данъци за нея. Затова по втория поставен въпрос, въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и останалите решения, част от тях издадени преди постановяване на това тълкувателно решение. Затова и по втория поставен въпрос не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение