Определение № 50839 от 17.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 901/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор Г. – прокурор при Апелативна прокуратура в [населено място] и по насрещна касационна жалба на М. П. Г. чрез пълномощника й адв. Д. против решение № 1237/24.11.2021 г. по в.гр.д. № 3792/2020 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която като е потвърдено частично решението от 08.09.2020 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 9285/2018 г., касаторът е осъден да заплати на М. П. Г., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 15 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл.211 вр. чл.210, ал.1, т.3 вр. чл.209, ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК, по което е оправдана с присъда по н.о.х.д. № 226/2005 г. по описа на Софийски градски съд, влязла в сила на 13.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.02.2014 г. до окончателното изплащане. Касаторът по насрещната касационна жалба М. П. Г. обжалва решението в частта, с която след частична отмяна на решението от 08.09.2020 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 9285/2018 г., искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.02.2014 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната и насрещната касационна жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК и съответно чл. 287, ал.2 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с неправилна преценка на част от обстоятелствата, имащи значение при определяне размера на обезщетението и липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички тези обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл.52 ЗЗД, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпроса как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ и какво е съдържанието на понятието „справедливост, като се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 38/27.02.2020 г. по гр.д. № 2720/2019 г. на IV г.о.; решение № 165/16.06.2015 г. по гр.д. № 288/2015 г. на III г.о. и решение № 226/16.12.2019 г. по гр.д. № 1821/2019 г. на III г.о. Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД и на съдопроизведствените правила – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е изложил в мотивите по част от твърдените с исковата молба вреди – дали същите са настъпили или не. Твърди се, че въззивният съд не е отчел и редица други обстоятелства, обуславящи по-висок размер на обезщетението, а именно. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са довели до присъждане на обезщетение, чийто размер е определен в нарушение на изискването за справедливост. Иска се, ако съдът прецени, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението по касационната жалба на Прокуратурата на РБ, да бъде допусната и разгледана и насрещната касационна жалба на ищцата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя следните въпроса за съдържанието на „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на 52 ЗЗД, по който се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 344/24.11.2014 г. по гр.д. № 2378/2014 г. на IV г.о.; решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на I г.о.; решение 150/26.06.2013 г. по гр.д. № 1367/2012 г. на III г.о. и решение № 258/22.06.2011 по гр.д. № 1565/2010 г. на III г.о. За да отмени частично решението на първоинстанционният съд и вместо него да постанови друго, с което да намали присъденото решението на Софийски градски съд на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди от 25 000 лв. на 15 000 лв. въззивният съд е приел, че воденото наказателно производство за период от около 17 години, който въпреки тежестта на разследването, е извън разумния срок, наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от 1 месец, както и наложената забрана за напускане на пределите на РБ, безспорно са причинили на ищцата негативни преживявания - стрес, напрежение, страх и безпокойство от изхода на делото през процесния период, ограничили са личната й свобода, чрез препятстване правото й на свободно придвижване, дискредитирали са доброто й име в широк семеен и приятелски кръг, довели са до негативни последици за психиката, емоционалното и физическото й състояние, но същите нямат характер на тежки и необратими такива, т.е. не надхвърлят обичайните вреди, които настъпват при незаконно повдигнато обвинение за извършено тежко умишлено престъпление. Въззивният съд е посочил, че твърдените от ищцата болестни състояния – ендометриоза, депресивни състояния и „паник атаки“, не се установят по делото. За недоказано е прието и твърдението, че незавършването на висшето образование е в резултат на стреса от воденото срещу ищцата наказателното производство. Отчитайки всички установени по делото конкретни обстоятелства и настъпилите за ищцата вреди, имащи значение при определяне размера на обезщетението, въззивният съд е приел, че продължителността на воденето наказателно производство и взетите мерки за процесуална принуда безспорно обуславят завишен размер на обезщетението, а същевременно липсата на трайни последици за физическото и психическото състояние, както и личния живот на ищцата, обуславят по-нисък от определения от първата инстанция размер от 25 000 лв., поради което и при съобразяване на обичайния стандарт на живот към 2014 г., е определил че справедливият размер на обезщетение възлиза на 15 000 лв. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора-ответник въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй като при определяне размера на неимуществените е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. На второ място от страна на прокуратурата се поддържа, че за част от твърдените от ищцата неимуществени вреди липсват мотиви в решението дали те са пряка и непосредствена последица от увреждането, с което са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т.3 и т.11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК. Този довод е неоснователен, тъй като в случая, въз основа на събраните пред първата инстанция писмени и гласни доказателствени средства, въззивният съд е изложил собствени мотиви за кои от установените по делото вреди е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и за кои от тях такава връзка не е установена. Поддържа се още, че по приложението на чл.52 ЗЗД вр. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е дадено разрешение от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението решения на ВКС. От съпоставката на съобразените в сочените решения индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Съгласно константната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, с оглед различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Ето защо, въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, също не обуславя допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението към касационната жалба на ответника основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Доколкото касационната жалба на ответника не отговаря на условията на чл.280, ал.1 ГПК за нейното допускане, съставът на ВКС не следва да проверява налице ли са условията за допускане на подадената от ищцата насрещна касационна жалба – чл.287, ал.4 ГПК. При този изход на спора на страните не се дължат разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,