Определение № 172 от 05.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7018/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. против решение 1574/18.07.2013 г., постановено по гр.д.№ 4038/2012 г. от 4-ти състав на Апелативен съд – София. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, състав на Апелативен съд – София е приел, че предявения от Й. Н. Т. против П. на Р. Б. иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 /нова т.3/ ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за сумата от 50 000 лева е основателен за сумата от 10 000 лева. Съдът е приел, че като служител на МВР, ищецът е бил привлечен като обвиняем през 2005 г., като за срок от 36 дни е бил задържан под стража, в изпълнение на наложена му мярка за неотклонение, изменена впоследствие в „домашен арест”, изменена отново в парична гаранция. Образуваното наказателно производство на 28.10.2005 г. е било прекратено с постановление на П. на Р. Б. от 03.07.2006 година. Съдът е приел, че предвид образуваното наказателно производство, както и неговото прекратяване, са налице предпоставките на чл.2, ал.1, т.2 /нова т.3/ ЗОДОВ за ангажиране на отговорността за вреди на Държавата, по отношение на претърпените от лицето неимуществени вреди, резултат от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл.387, ал.3, т.1 и т.3 вр. ал.1 т.1 пр.2 вр. чл.20, ал.2 НК. Съдът е приел въз основа на събраните по делото доказателства, че безспорно ищецът е претърпял неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване, като при определянето на размера на дължимото обезщетение е отчел тежестта на повдигнатото обвинение в престъпление, данните за личността на ищеца, доколко с оглед това повдигнатото обвинение се е отразило на здравето му, на психиката му, на контактите в социалния му живот, на положението в обществото, работата му, в т.ч. върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. Въз основа на свидетелските показания по делото, съдът е установил страданията и неудобствата, които е изпитал ищецът както от повдигането на обвинение в престъпление, което той не е извършил, така и от наложените му мерки за неотклонение, продължителността на производството – 1г. и 9 м./според въззивния съд/, отключването на хипертонична болест и др.п. Въз основа на всички тези факти и данни по делото, съдът е приел, че предявения иск следва да се уважи за сумата от 10 000 лева. В изложението е формулиран правен въпрос свързан с критерия за справедливост и прилагането на чл. 52 от ЗЗД, като касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК. Оплакването за противоречие с указанията на ППВС № 4/1968г при справедливо определяне на обезщетението за неимуществената вреда, както и за противоречие с т. 11 от ТР № 3/2005г поради липса на изводи относно причинната връзка, е бланкетно. Върховен касационен съд не приема и довода за основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като приложените решения не обосновават тезата за сходство на случаите и голямо различие в размера на обезщетенията. В постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС № 532 от 2010 гр. д № 1650/2009 III г. о, реш. № 377 от 22.06.2010г гр. д № 1381/2009 IV г. о, реш. от 6.04.2011 гр д. № 951/2010 III г. о, реш. № 149 от 2011 д. № 574/10 г III г. о, реш. № 643/2010г по гр. д № 1916/2009 IV г. о са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди, съобразени от въззивния съд и на които решението не противоречи с правните си изводи. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Тази преценка е направил и съдът в обжалваното решение. Д. на Прокуратурата за противоречие на решението с указанията по ППВС № 4/1968 г. не е свързан с фактически и правни изводи на въззивния съд и е направен хипотетично, поради което е неотносим към спора в производството по чл.288 ГПК. Несъстоятелно е изтъкваното от страна на П. на противоречие на решението със задължителното указание да се формира извод за наличие или липса на причинна връзка, като изводът се мотивира. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. Разрешението на въззивния съд по този въпрос е в съответствие с приетото в решение № 429/2010 г по гр. д. № 273/2009 г III г. о и решение № 457/2010 г по гр. д. № 1506/2009 г IV г. о, постановени по реда на чл. 290 вр чл. 291 от ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Различните по размер обезщетения за различните случаи, с оглед представените съдебни решения, сами по себе си не са приемлив довод за наличие на хипотеза по на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Ясни указания по въпроса, кога определени в различен размер обезщетения се обхващат от основанията, са посочени с решение № 830/2010 г по гр. д. № 1898/2009 г IV г. о на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и чл. 291 от ГПК. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационно обжалване. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия