Определение № 50109 от 06.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 762/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 26 от 08.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2038/2021 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение от 07.04.2021 г. по гр. д. № 11724/2018 г. на Софийски градски съд е осъдено „Дженерали Застраховане“ АД да заплати на Н. Д. А. обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 23.01.2018 г., за разликата над сумата 25 000 лв. до сумата 42 000 лв., ведно със законната лихва от 20.02.2018 г. до окончателното плащане, както и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА и държавна такса по чл.78, ал.6 ГПК върху допълнително присъденото във въззивното производство обезщетение. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна в обжалваната част с произтичащите от това последици. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено и изчерпателно всички доводи във въззивната му жалба и е извършил едностранна преценка на доказателствата, в резултат на което е присъдил на ищцата обезщетение в необосновано завишен размер, несъответстващ на действително претърпените вреди и на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Навежда оплаквания, че в противоречие със заключението на съдебномедицинската експертиза съдът е приел, че има остатъчни явления от получената при произшествието травма, които смущават осезателно ежедневието на ищцата и за които липсва прогноза за преодоляване, и е мотивирал завишаването на обезщетението с обстоятелства, които не са въведени от ищцата в предмета на делото. Относно акцесорното вземане за законни лихви касаторът излага оплаквания, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., в първоначалната редакция на която е предвидено, че от датата на извънредното положение (13.03.2020 г.) не се прилагат последиците от забавата за плащане на задължения на частноправни субекти, и не е приложил разпоредбата на чл.95 ЗЗД, въпреки доказателствата за предложено извънсъдебно на ищцата, но неоснователно отказано за получаване обезщетение в размер на 18 500 лв. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответницата по касация Н. Д. А., която изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел, че на основание чл.432, ал.1 КЗ ответникът „Дженерали Застраховане“ АД дължи на ищцата Н. Д. А. обезщетение за неимуществените вреди, които последната е претърпяла при ПТП на 23.01.2018 г., в размер на сумата 42 000 лв., ведно със законната лихва от 20.02.2018 г. - датата, на която ищцата е сезирала застрахователя с искане за изплащане на обезщетение, до окончателното плащане. След като е обсъдил заключението на съдебномедицинската експертиза, въззивният съд е изразил несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди е достатъчна сумата 35 000 лв. Според констатациите в заключението, вследствие на произшествието ищцата е получила счупване на вътрешния и външния глезени на дясната подбедрица с разкъсване на връзковия апарат и полуизкълчване на дясната глезенна става; Хоспитализирана е по спешност и е оперирана, като при операцията е извършено открито наместване на глезените и стабилизиране на фрактурите с метална остеосинтеза; Впоследствие са поставени супрасиндесмални винтове, които са извадени оперативно около два месеца след поставянето; През първите три месеца ищцата е търпяла интензивни болки и сериозен физически и битов дискомфорт, тъй като се е придвижвала с помощта на патерици. В заключението е посочено, че възстановителният период е продължил 6 месеца, но при личния преглед на ищцата около година и половина след инцидента вещото лице е констатирало, че дясната става е оточна и болезнена при допир, движенията на ставата са с намалена сила, походката е щадяща, при изкачване по стълби и при клякане ищцата изпитва затруднения и има леко спаднал свод на дясното ходило. Съобразявайки констатациите в експертното заключение, въззивният съд е направил извод, че с оглед броя и вида на травмите, проведените хирургически интервенции, продължителността на оздравителния период и претърпените физически болки и дискомфорт справедливото обезщетение, което се дължи на ищцата като паричен еквивалент на понесените неимуществени вреди, е в размер на 42 000 лв., а не на 35 000 лв., както е приел първоинстанционният съд. При определяне на обезщетението съдът е отчел възрастта на ищцата по време на настъпване на вредите - 63 г., и установените при прегледа от вещото лице остатъчните явления, които смущават осезателно нормалното ежедневие на ищцата и за които липсва прогноза за преодоляване. Възражението на ответника - застраховател, че за остатъчните явления не се дължи обезщетение, тъй като те не са заявени като подлежащи на обезщетяване вреди, е счетено от въззивния съд за неоснователно с мотив, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди неблагоприятните последици от травматичните увреди се отчитат като фактор, а не като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. Въззивният съд е преценил като неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответника - застраховател за неправилно определяне от първоинстанционния съд на началния момент, от който се дължи законна лихва върху присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди. Препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд се е произнесъл, че съгласно чл.429, ал.2, т.2 вр. ал.3 КЗ застрахователят дължи обезщетение от датата, на която ищцата е предявила пред него претенцията си за обезщетение - 20.02.2018 г., както и че не е налице основание по чл.95 ЗЗД за освобождаване на ответника от задължението за заплащане на законна лихва върху предложеното за изплащане обезщетение от 18 500 лв., тъй като ищцата не се е съгласила с определения по преценка на застрахователя размер на обезщетението и не може да бъде принудена да приеме изпълнение на части. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Дженерали Застраховане“ АД се е позовал на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и във връзка с тях е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси: „ 1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи, при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните; 2. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена и в т.11 и др. на ППВС № 4 от 1968 г.; 3. Разпоредбата на чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно първоначалната редакция на която от датата на извънредното положение (13.03.2020 г.) до датата на влизане в сила на изменението на члена (09.04.2020 г.) не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, императивна материалноправна норма, с която съдът следва да се съобрази, ли е“. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по посочените въпроси в противоречие със задължителната практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно, поради което касационната инстанция не дължи произнасяне по него (като за въпросите по т.1 и т.3 то е неприложимо предвид наличието на задължителна и константна практика на ВКС по тях). Първият въпрос - за задължението на въззивния съд при постановяване на решението по спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК (изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.) и не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е формирал решаващия си извод за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с приложимата практика на ВКС (част от която е цитирана в изложението) като е извършил преценка на относимите към спора доказателства и се е произнесъл в мотивите към решението по всички доводи във въззивната жалба на касатора, изложени в подкрепа на тезата, че дължимото на ищцата обезщетение не следва да надхвърля сумата 25 000 лв. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд относно обстоятелствата, които подлежат на съобразяване при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросът по т.3 от изложението също не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е определели началния момент, от който застрахователят дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, съобразно приложимите разпоредби на Кодекса за застраховането и не е обсъждал разпоредбата на чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. Посочената разпоредба не е била част от действащото обективно право към момента, от който е присъдена законна лихва - 20.02.2018 г., и поради това не е приложена към спорното правоотношение. Отделно от това, според мотивите към ЗИД на ЗДДВИПОРН, обн. ДВ бр.34/2020 г., адресати на разпоредбата на чл.6 са частноправни субекти, длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране, и същата не намира приложение по отношение на застрахователното дружество - касатор. Поради изложеното поставеният въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. От значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е единствено поставеният в т.2 от изложението въпрос, свързан с прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. При разрешаване на въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, обективирана в цитираните в изложението решения на ВКС по чл.290 ГПК. За да определи справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил всички установени по делото факти, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост“. Като релевантни за размера на обезщетението са отчетени възрастта на ищцата към момента на настъпване на вредите, броя и вида на получените травми, продължителността и особеностите на лечебния и възстановителен процес, дискомфорта от обездвижването по време на лечението, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, проведените по повод на травмите оперативни интервенции. Въз основа на заключението на съдебномедицинската експертиза по делото съдът е направил извод, че има неблагоприятни остатъчни последици от травмите, които смущават нормалното ежедневие на ищцата и за които липсва прогноза за преодоляване. Наличието на тези остатъчни последици, които несъмнено подлежат на съобразяване при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е мотивирало въззивния съд да приеме, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 35 000 лв. не удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и че за пълното обезщетяване на претърпените от ищцата вреди е необходима сума в размер на 42 000 лв. Твърдението на касатора, че изводът на съда за наличие на остатъчни последици от травмата противоречи на констатациите в експертното заключение за пълно възстановяване на пострадалата ищца, съставлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не подлежи на обсъждане в стадия на производството по чл.288 ГПК. Определянето на размера на обезщетението след съобразяване на всички установени по делото факти, които според преценката на въззивния съд имат значение за принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД. Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответницата по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,