Определение № 825 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2766/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 25/ 27.02.2020 г. по гр.д. № 600/ 2019 г., с което Пловдивски апелативен съд, потвърждавайки решение № 247/ 26.02.2019 г. на Пловдивски окръжен съд, е отхвърлил исковете на М. С. П., М. Д. С., Й. Д. К. срещу „Юробанк България“ АД, квалифицирайки ги както следва:

· за прогласяване нищожността на договор по н.а. № .../ ..... г. за учредяване на ипотека на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД;

· за прогласяване нищожността на договора като сключен в нарушение на чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 170, вр. чл. 167, ал. 2 ЗЗД;

· за несъществуване на ипотечното право по договора поради погасителна давност на главното вземане (чл. 151, вр. чл. 120, вр. чл. 110 ЗЗД) и перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по изп.д. № 20118250400323 по описа на ЧСИ С. Г., рег. № .. КЧСИ;

· за несъществуване на ипотечното право по договора поради неподновяване на ипотеката в 10-годишния срок по чл. 172, ал. 1 ЗЗД.

Решението се обжалва от М. П., М. С. и Й. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси в ред, определен от исковете, които въззивният съд е разгледал при условията на евентуално обективно съединяване, като вторият и четвъртият въпрос са уточнени и конкретизирани, съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС:

1. Липсата на задължителен реквизит по чл. 167, ал. 2 ЗЗД от съдържанието на договора за учредяване на ипотека (неиндивидуализация на главното вземане) – прави ли ипотеката недействителна съгласно чл. 170 ЗЗД?

2. При иск за несъществуване на ипотечното право, предявен от длъжника, който е ипотекирал собствен имот за чуждо задължение и се позовава на погасителна давност за главното вземане, как следва съдът да прецени предпоставките на давността – спрямо главния длъжник, чието задължение е обезпечено с ипотека или спрямо всички длъжници, които носят солидарна отговорност?

3. Погасено ли е ипотечното право, когато подновяването на ипотеката е вписано в законния 10 годишен срок по чл. 172, ал. 1 ЗЗД, но в нарушение на чл. 18, ал. 2 от Правилника за вписванията - собственикът на ипотекирания имот е умрял, но не са посочени неговите наследници?

4. При отрицателен установителен иск за несъществуване на ипотечното право поради погасителна давност кой е релевантният момент за преценката на съда, дали оспореното право съществува, – към предявяването на иска или към приключване на съдебното дирене?

Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване. Извеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че въззивният съд е решил първия въпрос в противоречие с определение № 146/ 19.02.2019 г. по гр.д. № 108/ 2018 г. на ВКС, 4-то ГО и с решение № 406/ 04.07.2003 г. по гр.д. № 968/ 2002 г. на ВКС, 2-ро ГО, а втория – в противоречие с решение № 83/ 11.04.2018 г. по гр.д. № 1667/ 2017 г. на ВКС, 4-то ГО. По втория и по четвъртия въпрос извеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторите се позовават и на очевидна неправилност на решението – основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено процесуално нарушение (чл. 235, ал. 3 ГПК). Претендират разноски.

Ответникът „Юробанк България“ АД, ответник и по касация, възразява, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е правилно. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за представителството на касаторите пред настоящата инстанция.

Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет (цената на исковете, отхвърлени с въззивното решение, е определена при условията на чл. 72, ал. 1 ГПК в размер на сумата 43 183.10. лв. - данъчната оценка на ипотекирания имот), подадена е от процесуално легитимирани страни (касатори са ищците), спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, а решението следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар и само по втория въпрос. Служебно се установява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Съображенията са следните:

В исковата молба са изложени твърдения, че първата ищца М. П. и нейният съпруг Д. П., починал на 23.08.2011 г. и оставил за наследници преживялата съпруга и две дъщери, ищците М. С. и Й. К., с договор по н.а. № .../.... г. са учредили ипотека върху едно жилище в [населено място], съпружеска имуществена общност, в обезпечение на вземане за връщане на сумата 77 500 лв. по договор за банков кредит № BL ..../ ...... г. с кредитор ответната банка и длъжник СД „Гарант – С. К“, [населено място]. Ищците са получили съобщение, че кредиторът се е снабдил с изпълнително основание и изпълнителен лист за неиздължения кредит, образувал е изп.д. № 20118250400323 по описа на ЧСИ С. Г. рег. № ... към КЧСИ, а изпълнението е насочено върху ипотекирания имот (чл. 429 ГПК). Ищците (сега касатори) са оспорили ипотечното право по договора по н.а. №.../ ..... г. със следните твърдения:

1. Договорът е нищожен поради липса на съгласие, защото подписите в нотариалния акт не са на съпрузите М. П. и Д. П..

2. Договорът за ипотека не индивидуализира главното (обезпеченото) вземане, защото е неясен срокът за издължаване на кредита.

3. Ипотечното право не съществува, защото главното вземане е погасено по давност, а по изпълнителното дело е настъпила перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

4. Ипотечното право не съществува, защото ипотеката не е подновена в 10-годишния срок по чл. 172, ал. 1 ЗЗД. Преди да изтече Банката е поискала, а в имотния регистър е било вписано подновяването на ипотеката, но е нарушен чл. 18, ал. 2 ПВп. – към новото вписване ипотекарният длъжник Д. П. е умрял, а не са били посочени неговите наследници.

При тези твърдения в исковата молба и петитум да се признае за установено спрямо Банката, че ипотечното право по договора не съществува, въззивният съд е приел, че е сезиран с множество обективно съединени искове, предявени при условията на евентуалност, а ги е отхвърлил в следната поредност и при следните мотиви:

1. От заключението на графологическата експертиза се установява, че подписите в нотариалния акт са положени от М. П. и от Д. П.. Следователно договорът по н.а. № ..../ 12.06.2007 г. не е сключен при основанието по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД.

2. Договорът е сключен в необходимата форма (с нотариален акт), вписан е (конститутивният елемент при учредяване на ипотека) и съдържа всички необходими реквизити по чл. 170, вр. чл. 167, ал. 2 ЗЗД, включително срока за издължаване на кредита. Според нотариалния акт, той е „120 месеца, считано от откриване на заемната сметка по кредита, която се установява с подписано приложение към договора за кредит, в което се посочва датата на откриване на заемната сметка.“ Доказано е, че заемната сметка е открита на 22.06.2007 г., поради което крайният срок за връщане на кредита е 22.06.2017 г. Въззивният съд е заключил, че договорът по н.а. №.../ .... г. има необходимото съдържание, а е неоснователен и искът за прогласяване нищожността на ипотеката по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

3. Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение. По конкретното изпълнително дело, образувано по двата изпълнителни листа, с които се е снабдила Банката въз основа на двете издадени заповеди по чл. 417 ГПК, давността е прекъсвана многократно. Това е така, защото по изпълнителното дело на 07.01.2013 г. е постъпило плащане; на 18.01.2013 г. са наложени запори на МПС; през 2014 г. са наложени запори на банкови сметки и трудови възнаграждения; извършени са описи на движими вещи, а и на ипотекирания имот. Всички тези изпълнителни действия са прекъсвали срокът на 5-годишната давност, с която се ползва вземането за връщане на кредита, което е било обезпечено с ипотека, а по изпълнителното дело не е изтекъл и 2-годишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С тези мотиви въззивният съд е заключил, че и евентуалния иск за несъществуване на ипотечното право поради погасителна давност и перемпция е неоснователен.

4. Въззивният съд е намерил за безспорно между страните, че ипотеката е вписана в Службата по вписванията – [населено място] на 12.06.2007 г. и е била подновена по молба на ипотекарния кредитор, вписана на 17.05.2017 г. За извода, че срокът по чл. 172, ал. 1 и 3 ЗЗД е бил спазен, а вписването е в границите на законния 10-годишен срок за подновяването на ипотеката, е без значение нарушението по чл. 18, ал. 2 ПВп. Действително, в регистъра не фигурират имената на двете дъщери и наследници на ипотекарния длъжник Д. П., който е починал на 23.08.2011 г., но ипотеката следва имота по силата на закона. Пропускането на срока за подновяване не погасява ипотечното право, а рефлектира върху правото ипотекарния кредитор да се удовлетвори предпочитателно пред останалите кредитори на длъжника. Въззивният съд е заключил, че е неоснователен и последният евентуално обективно съединен иск за несъществуване на ипотечното право, а е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са били разгледани и отхвърлени в същата поредност.

При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат от касатора въпрос не обуславя решението. В решението е прието, че вписаният договор за учредяване на ипотеката е в необходимата форма и с необходимото съдържание, а главното задължение е индивидуализирано в степента и по начина, който изисква чл. 167, ал. 2, вр. чл. 170 ЗЗД. Следователно въпросът се свежда до касационно оплакване. По начина, по който е формулиран, касаторът се оплаква, че въззивният съд не е обосновал извода да са спазените изискванията по чл. 167, ал. 2, вр. чл. 170 ЗЗД, а решението противоречи на императивните материално-правни разпоредби. Във фазата по селекция на касационната жалба, в която се намира производството, Върховния касационен съд не разглежда касационни оплаквания, а решението съдържа необходимите мотиви, които логично извеждат извода, че ипотеката е учредена в съответствие с изискванията на закона. Следователно по въпроса не е налице общото основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, а решението не е и „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в тази част.

По сходни съображения липсват и двете основания за допускане на касационния контрол и по третия повдигнат материално-правен въпрос. Въззивният съд е приел, че нарушението на чл. 18, ал. 2 ПВп. при подновяването на ипотеката не налага извод за несъществуване на ипотечното право, защото по силата на закона ипотеката следва имота (чл. 173, ал. 1 ЗЗД), а спазването на срока по чл. 172, ал. 1 ЗЗД е от значение за правото на ипотекарния кредитор да се удовлетвори от стойността на имота преди другите кредитори на длъжника. Първият извод на въззивния съд съответства на приетото с решение № 75/ 12.05.2016 г. по гр.д. № 6307/ 2015 г. на ВКС, 1-во ГО. На втория извод се базират решаващите мотиви на въззивния съд за последиците от неспазения срок по чл. 172, ал. 1 ЗЗД – изтичането му без подновяване не погасява ипотечното право. За решаващите мотиви касаторът не повдига правен въпрос. В тази част решението е мотивирано. Съображенията на въззивния съд съответстват, а не са в очевидно противоречие с института на ипотеката.

По приложеното изпълнително дело е било установено, че то има за предмет лихвоносни главници с разноски от неиздължените вноски по договора за банков кредит № BL ..../ ....... г. със СД „Гарант – С. К.“. За тях Банката се е снабдила с две заповеди за изпълнение по чл. 417 ГПК и с два изпълнителни листа. Едната заповед и изпълнителен лист са били издадени срещу СД „Гарант – С. К.“, а другата заповед и изпълнителен лист – срещу събирателното дружество, но и срещу Л. Г. К., Д. И. К., И. Д. К. и С. Т. К. – съдружници в СД и солидарни длъжници (чл. 76 ТЗ). Заявявайки възражението за погасителна давност по иска за несъществуване на ипотечното право, ищците са го отнесли към главното задължението по учредената ипотеката – на СД (чл. 151 ЗЗД). Вместо да разсъждава върху основанията за прекъсване на давностния срок според действията на принудително изпълнение, предприети срещу СД, въззивният съд е приел, че срокът по чл. 110 ЗЗД е прекъсван и от изпълнителните действия срещу съдружниците-солидарни длъжници. Следователно обуславящ решението е третият въпрос: При иск за несъществуване на ипотечното право, предявен от длъжника, който е ипотекирал собствен имот за чуждо задължение и се позовава на погасителна давност, как съдът следва да прецени предпоставките на давността – спрямо задължението на главния длъжник или спрямо всички солидарни длъжници? Този въпрос е от значение за точното прилагане на чл. 151 ЗЗД, а и на чл. 125 ЗЗД, а по него на настоящият състав не е известна практика на Върховния касационен съд. По него касационното обжалване на решението следва да се допусне при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Четвъртият повдигнат въпрос не обуславя решение. Според изложените мотиви не личи да са били обсъждани единствено изпълнителните действия, предприети до датата на предявените искове.

Настоящият състав служебно установи и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на решението. Правомощието му е изведено в т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС. При изложените в исковата молба твърдения и петитум, да се признае за установено спрямо Банката, че ипотечното право по договор № ..../ ...... г. не съществува, въззивният съд е приел, че е сезиран с множество обективно съединени искове, предявени при условията на евентуалност: първите два - положителни установителни, а останалите – отрицателни установителни, а ги е разгледал в поредност, следваща от материално-правното естество на заявените основания за оспореното право. Въпросът, които стои в служебно установеното основание за допускане на касационния контрол, е: Какъв е искът на длъжника, ипотекирал своя имот в обезпечение на чуждо задължение, когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист, а длъжникът твърди, че ипотечното право не съществува и въвежда различни основания за оспорването? Поставянето на конкретен въпрос се налага, поради служебно установеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК с цел да се обезпечи право на защита на страните в следващия етап на настоящото производство (чл. 122, ал. 1 КРБ).

При тези мотиви, съдът