Определение № 2305 от 23.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1064/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „ГЕРОВ-Б ТРЕЙД“ ЕООД срещу решение № 809 от 19.12.2022 г. по т.д. № 802 по описа на Апелативен съд – София /САС/ за 2022 година, с което е потвърдено решението от 13.01.2022 г. по т.д. № 852/2019 г. на Софийския градски съд, VI-15 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу „Билдтрейд Груп“ ООД искове, както следва: - за заплащане на сумата 46 116,42 лв., представляваща вземане на „Бумекс“ ЕООД за мораторна неустойка за периода 17.12.2018 - 17.03.2019 г. по договор от 12.12.2015 г., прехвърлено с договор за цесия от 08.04.2019 г.; - за заплащане на сумата над 8 379,76 лв. до предявения размер от 159 359,13 лв., представляваща вземания на „Бумекс“ ЕООД за довършителни работи, дължими по споразумение от 29.01.2019 г., прехвърлени с договор за цесия от 08.04.2019 г.; - за заплащане на сумата над 67,50 лв. до предявения размер от 1 712,30, представляваща законната лихва за забава за периода 9.04.2019 - 7.05.2019 г. Решението се обжалва и в съответната част за разноските.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част в следните насоки: Ответникът в отговора си на исковата молба не е направил възражение, че сумата от 46 116,42 лева е недължима като погасена поради плащане или поради предоговаряне между страните, а съдът служебно от името на ответника е разгледал и уважил такова възражение в мотивите на решението си. Неправилно е тълкувано от съда и съдържанието на споразумението от 29.01.2019 г. сключено между цедента „БУМЕКС“ ЕООД и ответника „Билдтрейд груп“ ООД. Никъде в предмета на споразумението не е предвидено, че с подписване на споразумението се погасява вземането на „БУМЕКС“ ООД към „Билдтрейд груп“ ООД, произтичащо от неизпълнение на задълженията му по договора от 12.12.2015 г. Освен това, неправилно съдът е приел, че фактурите, издадени от „БУМЕКС“ ЕООД не са подписани от длъжника „Билдтрейд груп“ ООД и липсвали доказателства от които да се направи извод, че тези разходи са извършени.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му и уважаване на предявените от касатора искове в цялост, претендират се разноски.

В изложение на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа недопустимост на въззивното решение, както и очевидна негова неправилност по смисъла и съдържанието на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, с оглед твърдените в касационната жалба допуснати съществени нарушения на съответните съдопроизводствени правила, както и че формулирани от касатора правни въпроси от значение за спора са решени в противоречие с посочени решения на ВКС по чл. 290 ГПК, като основание за допускане до касация, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставят се въпросите:

1. От какъв порок страда решение на въззивния съд, в което съдът е разгледал ненаведени твърдения и възражения от ответника в отговора на исковата молба? Не се заявява конкретно основание измежду уредените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, развити са съображения досежно задълженията на съда при произнасянето по предмета на спора. Касационният състав приема, че въпросът е поставен във връзка с твърденията на касатора за недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне от страна на съда, по нерелевирано от ответника в отговора му на исковата молба възражение срещу иска.

2. Ако страни по предварителен договор за учредяване право на строеж срещу обезщетение недвижими имоти „завършени до ключ“ са постигнали съгласие за опрощаване на задължение, произтичащо от договора, следва ли опрощаването му да бъде изрично уговорено между страните с посочване на размера на задължението и промяната в начина му на плащане? Посочена е конкретна практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи, което сочи на поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

3. Какво процесуално нарушение е допуснал въззивният съд, ако е постановил решението си без да разгледа всички доказателства по делото и ако изводите му не се основават на доказателствата по делото? Отново с оглед общото съдържание на изложението на основания за допускане на касационно обжалване може да се направи извод, че се поддържа такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявените от касатора искове, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

Ищецът е претендирал процесните вземания срещу ответника в качеството на цесионер по договор за цесия от 08.04.2019 г., сключен с цедента „Бумекс“ ЕООД. Цесията поражда прехвърлително действие само ако вземанията съществуват.

Едно от прехвърлените вземания е за сумата 46 116,42 лв., представляваща мораторна неустойка за периода 17.12.2018 - 17.03.2019 г. по договор от 12.12.2015 г., за което е издадена фактура № 785/18.03.2018 г. от цедента „Бумекс“ ЕООД, която не носи подпис от името на ответното дружество. Това вземане се основава на клаузата на чл. 15 от договора от 12.12.2015 г., сключен между ответника и „Бумекс“ ООД, като между страните не е спорна забавата на ответника, която е призната и в последващото споразумение от 29.01.2019 г. Спорна, според съда, е единствено дължимостта на тази неустойка предвид уговорките в същото споразумение от 29.01.2019 г. Съдът не е счел за основателни оплакванията във въззивната жалба на ищцовата страна, че в нарушение на съдопроизводствените правила и на диспозитивното начало първоинстанционният съд е обсъждал този въпрос, без такова възражение да е било направено от ответника, доколкото в отговора на исковата молба се съдържа оспорване на дължимостта на сумите по всички процесни фактури, тъй като не са доказани по основание и размер. Според съда това оспорване, независимо от общия си характер, е достатъчно, за да обоснове задължението на ищеца да докаже дължимостта на вземанията. Ето защо, съдът е в правомощията си да преценява всички събрани по делото доказателства /чл. 12 ГПК/, с оглед установяване на истината /чл. 10 ГПК/. За въззивния състав служебно задължение на съда е да приложи закона спрямо установените факти, като извлече служебно техните правни последици, независимо дали страните са се позовали на тези последици - арг. от чл. 235, ал. 2 ГПК.

По отношение на споразумението от 29.01.2019 г., представено по делото от самия ищец, въззивният съд, споделяйки изводите на първоинстанционния е приел, че това споразумение представлява договор за спогодба по чл. 365 ЗЗД, с който страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки, които могат да се изразяват и в създаване, изменение или погасяване и на правоотношения, които не са били предмет на спора. Видно от съдържанието на процесното споразумение целта на същото е да уреди отношенията между страните във връзка с установеното частично неизпълнение на задълженията на ответника по договора от 12.12.2015 г. В тази връзка е уговорено, че извършването на довършителните СМР в обектите в сградата ще бъде фактически извършено от „Бумекс“ ООД, но за сметка на ответното дружеството, което впоследствие следва да заплати разходите за това срещу представени фактури.

В клаузата на т. 4.2. е уговорено, че с подписването на споразумението „всички отношения между страните, възникнали от и във връзка с описаната и установена по-горе фактическа обстановка се считат за окончателно и безусловно уредени и всяка една от страните декларира и гарантира, че няма каквито и да било претенции, възникнали от и/или във връзка с фактическата обстановка, описана и установено в настоящото споразумение“. На база гореизложеното въззивният съд е приел, че в обхвата на уговорката по т. 4.2. попадат всички последици от установеното неизпълнение, вкл. всички вторични вземания и права, породени от същото - неустойки, обезщетителни вземания и др. Част от тези вторични вземания е и неустойката по чл. 15 от договора от 12.12.2015 г. за забава в изпълнението на задълженията на строителя. Ето защо претендираното вземане за неустойка е недължимо от ответника.

Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд по отношение на недоказаността на претендираните вземания по фактури № 786/19.03.2019 г., № 787/20.03.2019 г., № 802/1.04.2019 г. и № 796/1.04.2019 г. Позовал се е на това, че тези фактури не са подписани от името на ответното дружество, което е оспорило дължимостта на сумите по фактурите. Липсват и доказателства, че тези фактури „са налични в онлайн банкирането на ответника за плащане“. От представените по делото счетоводни документи не се установява и че тези фактури са осчетоводени при ответника – получател. Освен това, според съда, от посоченото основание във фактури № 786/19.03.2019 г. и № 787/20.03.2019 г. „частично възстановяване на направени разходи съгласно решение на ОС“ по никакъв начин не следва, че тези фактури имат някаква връзка с процесното споразумение от 29.01.2019 г. Не са представени и доказателства за извършване на подобни разходи, нито че те са направени именно в изпълнение на споразумението, а ищецът не твърди, че има друго основание за тяхната дължимост.

Вземането по фактура № 796/1.04.2019 г. в размер на 720 лв. с ДДС е с посочено основание „наем за м. 04.2019 г.“ В исковата молба обаче се сочи, че вземането и по тази фактура е дължимо на основание споразумението от 29.01.2019 г. и касае разходи за довършителни работи по сградата. Следователно, предявен е иск за тези разходи, но фактурата не доказва такива, тъй като е за друго вземане, за което обаче иск не е предявен. По тази причина така предявеният иск за разходи, според съда е останал недоказан.

Същото се отнася и до фактура № 802/01.04.2019 г. за сумата 15 372,14 лв. с ДДС с посочено основание „неустойка за забава от 1 месец на предаване на обекти, собственост на „Бумекс“ ЕООД съгласно договор“. И за тази фактура в исковата молба се сочи, че вземането е дължимо по споразумението от 29.01.2019 г. и касае разходи за довършителни работи по сградата, което е и предмета на иска. Фактурата обаче не доказва такива разходи, а за вземане с друг произход иск не е предявен. Ето защо, съдът е заключил, че ако тази неустойка произтича от договора от 12.12.2015 г., то тя е недължима с оглед споразумението от 29.01.2019 г., а ако е за период след това споразумение - тя също е недължима, тъй като споразумението не предвижда неустойки.

По изложените съображения, според въззивния съд, исковете за вземанията по посочените фактури са неоснователни, заедно с акцесорните претенции за мораторни лихви.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо.

Съгласно насоките, дадени в т. 9 от ППВС №1/1985 г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; по устно предявен иск, в случаите на неподведомственост или родова неподсъдност на спора; когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, или е разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв; когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар.

По отношение на обжалваното решение не се установява наличие на нито една от посочените хипотези. Искът е разгледан на предявеното основание, което се определя от твърденията на ищеца в исковата молба и съдът се е произнесъл по предявения иск, по отношение на който не са налице предпоставки да е недопустим от рода на приетите в задължителната практика на касационната съдебна инстанция. Изложените от касатора подробни оплаквания в обосноваване твърденията му за недопустимост на решението, поради произнасяне от съда по незаявено от ответника в отговора му на исковата молба възражение, дори и да бъдат споделени, са от естество да се отразят не на допустимостта, а на правилността на решението.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретният процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът е възпроизвел част от цитираните и непосредствено по-горе, и възприети в практиката на касационната съдебна инстанция, белези на тази очевидната неправилност, законоуредена като основание за допускане на касационно обжалване в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, каквито белези обаче при прочит на обжалваното съдебно решение и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

В първия раздел от изложението на основания за допускане на касационно обжалване /т. 1.2. и сл./, са изтъкнати противоречия, според касатора, с цитирана практика на ВКС, но не са формулирани съответстващи им въпроси, като общо основание за такова допускане, поради което и същите не подлежат на обсъждане в настоящото производство.

Поставеният във връзка с допустимостта на решението първи въпрос на касатора, не се явява обуславящ изхода на делото във въззивната инстанция, съответно – и годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., тъй като въззивният съд изрично е приел, че оспорваните от касатора да са релевирани от ответника, негови възражения срещу иска, са редовно наведени в отговора на исковата молба, а за част от тях е изложил, че е служебно задължение на съда да приложи закона спрямо установените факти, като извлече служебно техните правни последици, независимо дали страните са се позовали на тези последици - арг. от чл. 235, ал. 2 ГПК. Дали това е действително така е въпрос по правилността на въззивното решение, която подлежи на изследване само в производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с.з. Във връзка със същите подробни оплаквания на касатора в жалбата му и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, в последното се твърди противоречие на въззивното решение с посочена практика на ВКС, но не се формулира правен въпрос, като общо основание за такова допускане.

Вторият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му зависи изцяло от конкретните, приети от съда за установени по делото обстоятелства, съответно – е относим към правилността на решението, като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Въпросът е изцяло фактически - касае съдържанието на процесното споразумение и не се отнася до тълкуването на конкретна правна разпоредба, с цел изясняване на съдържанието на правната норма в нея, в който случай би бил правен. Същият въпрос е и несъответен на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и обективирани в мотивите към решението му, които в тази им част са основани на преобразуващото и погасително действие на приетия от съда да е сключен между страните договор за спогодба, а не на правното действие на евентуално опрощаване на задължения.

Третият въпрос на касатора е до голяма степен хипотетичен, а обосноваващите го твърдения се базират на твърдения и оплаквания, относими към правилността на въззивното решение, които не подлежат на преценка в производството по чл. 288 от ГПК. Независимо от това, схващан в общия контекст относно императивно законоустановените задължения на съда да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона, при което дължи преценка на ангажираните по делото доказателства за установяване на спорните по делото факти и връзките между тях, и на доводите на страните /чл. 12, чл. 153, чл. 235, ал. 2 и ал. 3, чл. 236, ал. 2 ГПК/, същият въпрос може да бъде приет за годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки гражданскоправен спор. По отношение на него обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения на страните и доказателства по делото, не следва да се абсолютизира. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. Съобразно изложеното и доколкото от мотивите на въззивния съд в относимата им част е видно, че съдът в действителност или нарочно е обсъдил, или е съобразил твърденията на касатора в частта им, изложена към този въпрос, и обосноваващите ги, според касатора доказателства, и изрично, или мълчаливо ги е отхвърлил, то по отношение на този въпрос на касатора не е налице критерият по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В допълнение следва да се посочи, че твърденията на касатора в обосноваването на този му въпрос не съответстват и на действителните изводи на съда в решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в тази им част, в тяхната пълнота. В частта им, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част по претенцията за заплащане на сумите по фактурите, издадени въз основа на споразумението от 29.01.2019 г. /с изключение на тези за неустойки/, решаващите изводи на съда, освен на неподписване на фактурите от страна на ответника и липсата на доказателства за осчетоводяването им /при ответника, а не при издателя „Бумекс“ ООД, и това е изрично подчертано от съда/, са основани и на нарочно изтъкнатото от съда относно действителния предмет на доставките по фактурите, който е отразен в тях и по отношение на който съдът е приел, че не може да бъде свързан с предмета на споразумението от 29.01.2019 г., съответно – е отрекъл качеството на фактурите на такива, обективиращи вземания, основани на същото споразумение, на което пък претенцията на ищеца изключително се основава. Подробни съображения в посочения смисъл са изложени и в мотивите на първоинстанционния съд, към които на основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд също е препратил.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение