Определение № 1135 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 91/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Х. П. С. и С. И. Й., и двамата действащи чрез адвокат Р. А. от АК – Я., против въззивно решение № 14 от 14.10.2025 година, постановено по в. гр. дело № 212/2025 година на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено изцяло решение № 101 от 05.03.2025 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр. дело № 3637/2024 г. по описа на този съд.

С потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение съдът е осъдил С. И. Й., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД да заплати на Т. Д. В. и Р. Г. М. сумата от 14 300 лв., ведно със законната лихва, считано от 20.01.2025 г. до окончателното изплащане, а Х. П. С., на основание чл. 55, ал. 1 предл. 3 от ЗЗД, е осъден да заплати на същите лица сумата от 2 800 лв., ведно със законната лихва, считано от 25.11.2024 г. до окончателното изплащане.

И в двете касационни жалби се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост; че същото не е мотивирано и липсва произнасяне по всички доводи и възражения на страните.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът С. И. Й., като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, ГПК като поставя следните въпроси:

1. Приложим ли е института на неоснователно обогатяване при наличие на подписан предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и платено капаро по него?

Посочва следната съдебна практика, в противоречие на която твърди, че се е произнесъл въззивният съд, а именно: решение № 220/18.12.2023 г. по гр. д. № 1513/2023 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60313/12.08.2022 г. по гр. д. № 512/2021 г. на IV г.о на ВКС, решение № 406 от 14.01.2014 г. по гр. д. № 1585/2013 г. на ВКС, IV г.о.

2. Какви са предпоставките за разваляне на предварителния договор по чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД?

Посочва следната съдебна практика, в противоречие на която твърди, че се е произнесъл въззивният съд, а именно: решение № 178 от 12.11.2010 г. по т.д. № 60/2010 г., II т.о., решение № 231 от 25.03.2010 г. по т.д. № 226/2009 г., II т.о. решение № 203 от 30.01.2012 г. по т.д. № 116/2011 г., II т.о. решение № 257 от 24.03.2010 г. по гр.д. № 508/2009 г., I г.о., решение № 63 от 21.06.2013 г. по т.д. № 1133/2011 г., I т.о., решение № 35 от 06.03.2013 г. по т.д. № 74/2012 г., II т.о.

3. Как се прилагат критериите по чл. 20 ЗЗД при тълкуване волята на страните по договор?

Посочва следната съдебна практика, в противоречие на която твърди, че се е произнесъл въззивният съд, а именно: решение № 89 от 17. 07. 2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о., решение № 167 по т. д. № 666/2010 г., I т. о., решение № 81 от 07. 07. 2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о., решение № 115 от 01. 11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г., I т. о., решение № 54 от 23. 07. 2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., решение № 16 от 28. 02. 2013 г. по т. д. №218/2012 г., II т. о., решение № 67 от 30. 07. 2014 г. пот. д. № 1843/2013 г., II т. о., решение № 150 от 22. 12. 2016 г. по т. д. № 1704/2015 г., I т. о.

4. Какви са задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото като втора инстанция по същество?

Сочи т. 19 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001 г. по тълк. дело №1/2000 г. на ОСГК на ВКС.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът Х. П. С., като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като поставя същите въпроси и със същата обосновка (с изключение на въпрос втори), каквито са поставени в изложението на касатора С. И. Й..

Ответниците по касационната жалба Т. Д. В. и Р. Г. М., действащи чрез своя процесуален представител адвокат Х. К. от АК - Я., са депозирали отговор по касационните жалби със становище за тяхната неоснователност.

Настоящата касационна инстанция приема, че депозираната от С. И. Й. касационна жалба е процесуално допустима, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно до касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Що се отнася до депозираната от Х. П. С. касационна жалба, същата е недопустима и не подлежи на разглеждане, тъй като не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 2 556.46 евро (5000 лв.). Ищците,макар и на едно и също основание, са предявили в условията на обективно кумулативно съединяване иск срещу С. И. Й. за сумата от 14 300 лева и иск срещу Х. П. С. – за сумата от 2 800 лева. Въззивното съдебно решение в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на Х. П. С. да заплати на ищците сумата от 2 800 лева на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска, поради което касационната жалба на този касатор се явява недопустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че предмет на делото са предявените от Т. В. и Р. М. против Х. С. и С. Й. искове с правно основание в чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. с чл. 93, ал. 1 ЗЗД - за заплащане от С. Й. на сумата 14 300 лв., дължима на отпаднало основание поради разваляне на предварителен договор от 27.06.2024 г. и за заплащане от Х. С. на сумата 2 800 лв., дължима на отпаднало основание поради прекратяване със споразумение по отношение на С. на същия предварителен договор.

Въззивният съд е установил, че на 27.06.2024 г. ответниците Х. П. С. и С. И. Й. като продавачи и ищците Т. Д. В. и Р. Г. М. като купувачи, са сключили предварителен договор за покупко-продажба по чл. 19 от ЗЗД, по който продавачите-обещатели са се задължили да продадат на купувачите съсобствените си недвижими имоти в [населено място], намиращи се на адм. адрес [улица], а именно: шест сгради, построени в общинско дворно място, съставляващо ПИ с идентификатор №****; че купувачите са се задължили да заплатят на продавачите договорената между тях цена в размер 143 000 лв. по следния начин: сумата 14 300 лв. - капаро /задатък/ в двудневен срок от деня на подписването на предварителния договор, която сума да бъде заплатена по банковата сметка на продавача С. Й. и сумата 128 700 лв. - по банкова сметка отново на С. Й., която сума ще бъде изплатена със заемни средства след нотариалното изповядване на покупко-продажбата и вписване на договорна ипотека в полза на банка „Обединена Българска Банка“АД; че с предварителния договор страните са се задължили да сключат окончателен договор във формата на нотариален акт най-късно до 30.09.2024 г.; че няма спор между страните и е установено от договорното съдържание, че на уговореното в договора капаро е придадена функцията на задатък по чл. 93 от ЗЗД.

Съдът е констатирал, че на 27.09.2024 г. страните по предварителния договор са сключили Анекс № 1 към този договор, с който са изменили предмета на договора и срока му, като сградите, предмет на бъдещата продажба са индивидуализирани като три, а именно: сграда с идентификатор №* със застроена площ 71 кв.м, обединена и образувана от сгради с идентификатори № *, №* и №*; сграда с идентификатор №* и сграда с идентификатор №*, всички построени в общинското дворно място, съставляващо ПИ с идентификатор ***; продажната цена е договорена в размер на 143 000 лв., като наред с капарото в размер на 14 300 лв. е постигнато съгласие за плащане и на сумата 2 800 лв. по банковата сметка на продавача Х. С., а остатъчната сума за цялостното изплащане на договорената цена да е в размер 125 900 лв., платима с лични заемни средства веднага след нотариалното изповядане на сделката, вписване на договорна ипотека в полза на О., застраховане в полза на О. и представяне на удостоверение за тежести, че ипотеката в полза на О. е първа и единствена по реда на вписванията и че върху продавания имот няма никакви други права на трети лица; срокът за сключване на окончателния договор съгласно този анекс е променен до 31.12.2024 г.

Въззивният съд е отбелязал, че няма спор и е установено с представените по делото две преводни нареждания от 27.06.2024 г. и от 28.06.2024 г., че по сметката на С. Й. ищците са заплатили сумите съответно 10 000 лв. и 4 300 лв., или общо 14 300лв., а с нареждане за кредитен превод от 10.08.2024 г. в полза на Х. С. са заплатили сумата 2 800 лв.

Съдът е посочил, че от представеното от ищците споразумение от 21.10.2024 г. към предварителния договор е установено, че със същото страните са постигнали взаимно съгласие за прекратяване на предварителния договор за покупко-продажба и анекса, считано от 21.10.2024 г., като продавачите са се задължили да възстановят на купувачите платеното от тях капаро /задатък/ в размер на 14 300 лв., преведено по сметката на С. Й. и в размер 2 800 лв., преведено по сметката на Х. С.; не е имало спор и е налице признание от страна на ищците на факта, че споразумението за прекратяване на предварителния договор е подписано за продавачите само от Х. С., който е положил подпис и за С. Й., но не е разполагал с пълномощно и е действал без представителна власт по отношение на продавача С. Й., която в процеса е заявила възражение за липса на упълномощаване.

Съдът е установил, че продавачите по предварителния договор са се легитимирали като собственици на първоначално обещаните за продажба шест сгради като с представения констативен нотариален акт № * от * г., том *, нот. дело №* /2018 г. на нотариус с № * в НК праводателят им М. Д. Д. е признат за собственик по давностно владение и наследство на недвижимите имоти в [населено място]: шестте сгради, построени в дворното място, съставляващо ПИ с идентификатор *, а с нот. акт № * от 05.06.2018 г., том *, нот. дело №* /2018 г. на нотариус № * в НК ответникът Х. С. е придобил чрез покупко-продажба собствеността върху шестте сгради от М. Д. Д., след което с нот.акт № * от 05.11.2020 г., том *, нот. дело № * /2020 г. на нотариус № * в НК Х. С. е дарил на майка си С. И. Й. 1/3 ид.ч. от тези недвижими имоти, а с нот. акт № *, том*, дело №*** /20.10.2023 г. Х. С. и С. И. са ипотекирали в полза на кредитора „К. К. Г. БГ“ Е. процесните шест сгради, които са обещали за продажба със сключения с ищците предварителен договор.

Въззивният съд е констатирал, че за обещаните три сгради, индивидуализирани с анекса към предварителния договор, по делото са представени скица-проект от 03.09.2024 г. на АГКК за изменение на КККР за сградите с идентификатори *, *, * и *, съгласно който проект сградите 3, 4 и 5 са обединени в една - 9, а сграда 8 е премахната; така предвиденото обединение и премахване са отразени на скица № * /10.09.2024 г., в която сградите, предмет на предварителния договор, са вече три с идентификатори № *, № * и № * - така, както са индивидуализирани в Анекс №1 към процесния предварителен договор, а съгласно скицата, собственик на поземления имот е [община], съгласно Акт за частна общинска собственост № *** /10.09.2018 г.,

Безспорно е, според въззивния съд, че не е имало спор между страните, че до изтичане на срока за сключване на окончателния договор и до момента, те не са се явили пред нотариус за изповядане с нотариален акт на окончателен договор за процесните сгради.

Съдът е посочил, че от ищците е представено становище на Нотариус С. М. с рег. № *** в НК, в което този нотариус е изложил, че в нотариалните актове, удостоверяващи собствеността върху шестте сгради, не са описани приложени разрешения за строеж на сградите; на нотариуса също не са представени такива, а обединението на три от сградите под един покрив след ремонт през 2021 г. могат да бъдат предмет на продажба и ипотека, но след представяне на удостоверение за търпимост, издадено от [община]; представено е и писмо от 10.09.2024 г. на [община] до Х. С., чрез неговия пълномощник М.А., в което главният архитект на [община] е изразил становище по снабдяване на съсобствениците с удостоверение за търпимост за сградите.

Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели относно действията и положените от страните усилия по снабдяване с документите, необходими за сключването на окончателния договор и кредитирането на ищците със средства за заплащане цената на обещаните имоти. Посочил е, че според св.А., която е брокерът от агенцията за недвижими имоти - посредник на сделката между страните, тя е била снабдена от продавача Х. С. с пълномощно за събирането на документите, но трудността възникнала от факта, че продаваните къщи са били строени преди 1960 г., липсвали строителни книжа и [община] отказала да издаде удостоверение за търпим строеж, тъй като липсвали договори за отстъпено право на строеж, даващо правото да се строи върху държавна/общинска земя, което правело сградите незаконни и сделките – невъзможни; че на страните станало ясно, че няма как да се продаде имота и купувачите няма да бъдат финансирани, при което те пожелали предварителния договор да бъде прекратен, споразумение за което подписал само Х., макар решението да прекратят договора било общо на всички страни по него.

Съдът е отбелязал показанията на другата разпитана свидетелка М. П., която професионално е консултирала ищците за техния банков кредит във връзка със закупуването на сградите по предварителния договор и същата е установила факта, че при уведомяването на банката, че от общината не може да бъде издадено удостоверение за търпимост на постройките, тъй като земята е общинска, банката отказала да кредитира ищците и да приеме имота като обезпечение на кредита.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че районният съд правилно е квалифицирал исковете по реда на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на полученото при отпаднало основание и в тази връзка оплакването на ответницата Й. за неправилна квалификация на спорното право е неоснователно. Съдът е посочил, че твърдението на ответницата Й. за правна квалификация на иска по чл. 93, ал. 3 ЗЗД не намира опора в изложените в исковата молба факти и твърдения, тъй като претенциите на ищците не са за реално изпълнение на предварителния договор и за заплащане на вреди от неизпълнението, нито за връщане на задатъка в двоен размер (чл. 93, ал. 2 ЗЗД), а за заплащане на сумите на отпаднало основание - поради прекратяване, респ. разваляне на предварителен договор.

Въззивният съд е посочил, че предпоставките за уважаване на исковете в случая са налице, а именно: валидно сключен договор, чието изпълнение е обезпечено с даване на задатък; неизпълнение от страната, която е получила задатъка - продавачите; отказ (прекратяване /разваляне) от договора от другата страна - тази, която е дала задатъка, като последната трябва да е изправна и да е изпълнила задълженията си по договора или да е готова да престира.

Съдът е коментирал, че от събраните доказателства по делото е установено по безспорен начин, че страните са били обвързани от валидно сключен предварителен договор, изменен с анекс към него; налице е била изправност у ищците да престират продажната цена като са заплатили капаро; договорили са се в чл. 2.2 от предварителния договор и в чл. 2.2 от сключения анекс, че остатъкът от продажната цена ще бъде заплатена от тях чрез банков кредит, обезпечен с ипотека, а в чл. 6 от договора обещателите са поели задължението да представят всички необходими документи за правото на собственост и за нотариалното оформяне на сделката.

Съдът е посочил, че тълкуването на тези договорни клаузи по чл. 2.2 и чл. 6 по правилото на чл. 20 ЗЗД с цел разкриване на действителната воля на страните, дава основание на въззивния съд да приеме, че задължението на продавачите за осигуряване на всички документи, необходими за сключването на окончателния договор, е задължение да осигурят и документите, необходими за отпускане и на кредита на купувачите, с който да заплатят изцяло цената на имотите. Според въззивния съд кредит не е бил отпуснат на ищците поради това, че сградите, предмет на продажбата са незаконен строеж и не са представени необходимите документи, че същите са търпим строеж, в резултат на което банката - кредитор е отказала даване на заемни средства на ищците и приемане на сградите като обезпечение по банков кредит.

Въззивният съд е достигнал до извода, че ответниците не са положили дължимата грижа и не са изпълнили едно от основните поети с договора задължения за оказване съдействие на ищците като ги снабдят с необходимите документи за получаване на банков кредит с цел заплащане крайната цена по договора. Позовал се е на разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗЗД, че всяка от страните трябва да изпълнява задълженията си по договора точно и добросъвестно и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин – следователно доколкото задължението на ответниците е следвало да бъде изпълнено в уговорения срок до 31.12.2024 г., то обещателите не са положили дължимата грижа за изпълнение на поетите задължение и след срока за сключване на окончателния договор са в договорно неизпълнение.

Съдът е приел, че ищците са изправната страна в договорното правоотношение и за същите е възникнало потестативното право да развалят договора; по отношение на ответницата Ст.Й. исковата молба (молбата-допълнение на исковата молба), с която е направено волеизявлението на ищците за разваляне на предварителния договор, е произвела желаното действие и предварителният договор е развален по отношение на тази страна, което води до извод за основателност на претенцията за връщане от Й. на даденото й по договора капаро - сумата 14 300 лв. на отпаднало основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Въззивният съд е приел за основателно оплакването на ответницата Й., че районният съд е формирал неправилни правни изводи по приложението на §16 от ПР на ЗУТ и неправилни изводи за нищожност на предварителния договор поради невъзможен предмет, а от друга - за развалянето на договора поради неизпълнение. Съдът е посочил, че незаконният строеж е годен обект на вещни права и същият може да бъде придобиван от субектите по всички уредени в закона придобивни способи; че разпоредбата на §16 от ПР на ЗУТ е неотносима към вещно-правните последици от незаконното строителство и въпросът дали строежът е незаконен или не, е относим към възможността за премахването му, но не и към правото на собственост на незаконната сграда и незаконно изграден обект може да е предмет на разпоредителна сделка и тя не е нищожна; че изискването на § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ за удостоверяване търпимостта на незаконния строеж в нотариалното производство не е с цел да извади този строеж от гражданския оборот, а за да се обърне внимание на приобретателя, че ако строежът подлежи на премахване като незаконен, приобретателят ще поеме риска от премахването и разходите по премахването му; че липсата на удостоверение за търпимост, както и статута на нетърпимост на строеж не е пречка за прехвърлянето му по нотариален ред, но в тази хипотеза нотариусът в изпълнение задължението по чл. 25 ЗННД е длъжен да провери в Единния публичен регистър за устройство на територията по чл. 5а ЗУТ дали има издадена заповед по чл. 225 или чл.225а ЗУТ, както и да уведоми страните за последиците с оглед статута на незаконност, респ. на нетърпимост на незаконния строеж.

Съдът е посочил, че основателността на това възражение на ответницата Й. не променя изводите на въззивната инстанция за дължимост от продавача Й. на полученото от ищците капаро, поради отпадане на основанието, тъй като въззивната инстанция е втора решаваща инстанция, която при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК дължи излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, включително обсъждане на всички приети доказателства и на всички доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение.

По отношение на сумата от 2 800 лева въззивният съд е посочил, че със сключването от обещателя С. на споразумението от 21.10.2024 г. за прекратяването на предварителния договор и анекса към него по взаимно съгласие е отпаднало основанието, на което С. е получил сумата 2 800 лв. и същият дължи връщането на тази сума на ищците в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на ответника С., че сключеното от него споразумение не е произвело действие, тъй като не е подписано от другия продавач - съсобственик Ст.Й.. Съдът се е позовал на трайната практика на ВКС, че когато съсобственици обещават да продадат общ имот, респ. при обявяване за окончателен на предварителен договор за продажба на съсобствен недвижим имот, всеки от съсобствениците обещава да продаде своята идеална част; съответно, изразяването на воля и съгласие на основание чл.20а от ЗЗД от единия продавач-съсобственик за прекратяване на договорната връзка има за последица прекратяване на облигационното отношение само по отношение на този обещател-съсобственик на идеална част от имота, предмет на продажбата.

Съдът е приел за неоснователно и твърдението на ответника С., че ищците са неизправната по договора страна – приел е за безспорно по делото намерението на купувачите по предварителния договор да сключат окончателния договор; че след като ищците са разбрали, че няма да получат банково кредитиране за сградите, които са незаконен строеж, при поемане на риска от придобиването им и възможността да бъдат премахнати, те са предложили друга, макар и по-ниска цена.

С оглед така изложените съображения въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното първоинстанционно решение.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

Първият поставен от касаторите въпрос е зададен в контекста на правната квалификация на иска, по който въпрос въззивният съд е взел отношение по повод наведено възражение във въззивната жалба от страна на касатора.

Въззивният съд е споделил правната квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд, като в тази връзка следва да се отбележи, че в съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с Тълкувателно решение № 2/29.02.2012 г. по тълк. д.№ 2/2011 г., ОСГТК на ВКС се приема, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В същия смисъл, последователно в съдебната практика на ВКС се приема, че съдът не е обвързан от сочената и поддържана от страните правна квалификация на иска, но е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма.

Съдът дължи произнасяне в рамките на заявения предмет на делото и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено от страната искане по съответния процесуален ред. Предмет на делото е претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от страните твърдения, но когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран или е определил предмет на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението ще е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание /В същия смисъл, решение № 431/20.12.2011 г. по гр.д.№ 455/2011 г., ВКС, ІІІ г.о., решение № 388/02.12.2013 г. по гр.д.№ 1030/2012 г., ВКС, IV г.о. и решение № 196/15.10.2013 г. по гр.д.№ 1348/2012 г., ВКС, III г.о./.

В настоящия случай ищците са тези, които чрез изложените от тях факти и обстоятелства и с оглед наведените от тях твърдения и направени искания, са очертали предмета на делото и вида на търсената защита. Обстоятелствената част и петитума на исковата молба сочат на настъпили факти след сключване на предварителния договор, преустановяващи облигационната връзка между страните при неизпълнение/невъзможност за изпълнение, с оглед което връщане на даденото в обезпечение на изпълнението на договора се претендира поради отпаднало основание.

Посоченото от касатора решение № 220/18.12.2023 г. по гр. д. № 1513/2023 г. на ВКС, IV г.о., не противоречи на обжалваното въззивно съдебно решение, тъй като фактическата обстановка е различна - претенцията е била за връщане на сума, получена на неосъществено основание по повод водени преговори за сключване на договор за продажба на недвижим имот. Изводът, който е направен в решението,не противоречи на правните съображения в обжалваното въззивно съдебно решение. Изрично е посочено, че в случай на неизпълнение на задължението на продавача по предварителния договор да прехвърли собствеността, за купувача, с оглед интереса му, може да се породи право да развали договора или да се откаже от него - чл.87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД като правото да се развали договора/правото на отказ от договора е субективно материално потестативно право, с чието упражняване договорната връзка между страните се ликвидира чрез прекратяване, вследствие на което те, освен ако не са уговорили друго, понасят неблагоприятните последици при реализиране на гражданската им отговорност от изправната страна, която е упражнила правото си.

В случая, с оглед направеното от ищците изявление за разваляне на процесния договор по отношение на касатора С. Й., съдът е изследвал хипотезата на връщане на даденото въз основа на развален предварителен договор за продажба на недвижим имот.

Вторият въпрос на касаторите не е привързан към конкретната фактическа обстановка и принципният отговор на същия не би могъл да доведе до обосноваване на наличието на основанието за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът обосновава задаването на този въпрос с несъгласието му относно част от изводите на съда – т. е. касаторът навежда касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не такива, обосноваващи допускането на въззивното съдебно решение на касационен контрол. В производството по чл. 288 ГПК не могат да бъдат проверявани конкретно направените от въззивната инстанция изводи по приложението на материалния закон във връзка с установените по надлежния ред факти.

Липсата на общото основание за допускане на въззивното решение на касационно обжалване съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 по този въпрос изключва необходимостта за преценка на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият въпрос е обуславящ за решаващия правен извод в атакуваното решение и е от значение за крайния изход на конкретния правен спор, т. е. осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване.

Що се отнася до посочения от касатора специален критерий за допускане на решението на касационен контрол, настоящата инстанция съобрази следното:

По обсъждания въпрос практиката на ВКС е многобройна и непротиворечива. Както в посочените от касатора-ищец решения на ВКС, така и в решение по гр.д. №1770/2018 г. на първо г.о., решение № 102/01.08.2017 г. на четвърто г. о. на ВКС по търг. д. № 50254/2016 г., решение № 38/27.02.2012 г. на второ г. о. на ВКС по гр. д. № 1227/2011 г., решение № 156/16.06.2016 г. на четвърто г. о. на ВКС по гр. д. № 6042/2015 г., решение № 133 от 21.06.2019 година по г. д. №2918/2018 г. на четвърто г. о. на ВКС, решение № 60229 от 30.12.2021 г. по гр. д. №3998/2020 г., трето г.о. на ВКС, се приема, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, пораждат между страните спор за действителното им съдържание.

При тълкуването съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта му. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, а при съществуващо противоречие между отделните уговорки, съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като се има предвид, че използваните понятия могат да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая.

Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните, а не да я подменя. Договорите се тълкуват като се търси действителната воля на страните в смисъла, който произтича от целия договор, всичките предходящи го отношения между тях с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Трите способа в чл. 20 ЗЗД дават основните насоки, но не изчерпват средствата за тълкуване на сделката. Наред с тях съдът може да използва и други средства като езикови, логически, исторически и други обстоятелства, които отчитат спецификата на волеизявлението и са релевантни за установяване на действителната воля на лицето. При тълкуване на договора /сделката/ се отчитат и конкретните обективни факти, които могат да изяснят истинската воля на страните /решение по гр. д. №1497/2009 г. на първо г.о. на ВКС/. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването му, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля.

С оглед изложеното настоящата касационна инстанция приема, че въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебната практика на ВКС. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с нея. Решаващият съдебен състав е анализирал съдържанието на обсъжданото споразумение като е установил точния му смисъл – поетият от продавачите по предварителния договор ангажимент да снабдят купувачите по същия договор с необходимите документи с цел възможността за отпускане на ипотечен кредит за заплащане на продажната цена.

Четвъртият въпрос е относим във всяко едно производство. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др.

В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение.

Следва да се отбележи още, че въззивният съд самостоятелно е установил фактическата обстановка и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал, който е обсъдил подробно в своето решение. Обсъждайки спорните въпроси в производството, въззивният съд категорично е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, обсъждайки всички възражения и правни доводи на страните.

Обжалваното въззивно решение е мотивирано и съобразено с отговора на въпроса за задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора да формира и мотивира свой самостоятелен правен извод, поради което не се обосновава наличието на специалния критерий за допускане на решението на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.

С оглед изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване. Достъп до касационен контрол следва да бъде отказан. На ответната по касация страна следва да се присъдят направените от нея разноски в касационното производство в размер на 920.33 евро (1 800 лева) заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение