Определение № 4041 от 16.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2855/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. С частна жалба с вх.№ 10344/14.06.2024г. В. Д. П. и М. Д. П., чрез адв. Д. С., обжалват определение № 2208 от 08.05.2024г. по гр.д.№3225/2023г. на ІІІ ГО на ВКС, с което е оставена без разглеждане касационната им жалба против въззивно решение № 2053 от 24.04.2023г. по в.гр.д.№3511/2022г. на СГС. В частната жалба се сочи, че определението е неправилно и се иска отмяната му. Поддържа се, че съставът на ВКС не е съобразил съдържанието на подадената касационна жалба според която „въззивното решение се обжалва в частта относно неговата нищожност, за да се преодолее преградата на чл.280, ал.3 ГПК“. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК ответникът по частната жалба-„Топлофикация София“ ЕАД оспорва същата, като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като съобрази данните по делото и становището на страните, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок от легитимирана страна срещу валиден съдебен акт. При преценката на нейната основателност, съдът съобрази следното: Въззивното решение № 2053 от 24.04.2023г.по в.гр.д.№ 3511/ 2022г. на СГС, ГО, ІІ-В възз.състав е постановено по установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК-да се признае за установено, че ответниците дължат на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сума в общ размер 412,59 лева, от която: 308,76 лева-стойност на потребена топлинна енергия за периода от м.май 2016г. до м.април 2018г.; сумата 31,98 лева-обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 14.09.2017г. до 28.05.2019г.; сумата 59,88 лева-стойност на доставена услуга „дялово разпределение“ за периода от м.май 2016г. до м.април 2018г. и сумата 11,97 лева – лихва за периода от 30.06.2016г. до 28.05.2019г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 34672/2019г. на СРС, ГО, 78 състав. Ответниците В. П. и М. П. са подали касационна жалба против решението на СГС, която с атакуваното в настоящото производство определение е оставена без разглеждане. За да постанови обжалвания резултат другият състав на ВКС е приел, че въззивното решение е постановено по искове, всеки един с цена под 5 000 лева; съгласно чл. 280, ал.3, т.1 ГПК решението е окончателно, а подадената против него касационна жалба не подлежи на разглеждане. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО споделя тези изводи, които изцяло са съобразни с процесуалния закон. Решението на СГС, срещу което е подадена оставената без разглеждане касационна жалба, е постановено по гражданско дело, по което цената на всеки един от съединените искове, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е под 5 000 лева. Това решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.3, т.1, предл.1 от ГПК. Становището на жалбоподателите, че касационното обжалване не било обвързано от материалния интерес, тъй като те атакували въззивното решение относно неговата нищожност, е правно несъстоятелно. С разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК законодателят е установил формален критерий за процесуалната допустимост на касационното обжалване на въззивните решения – цената на иска, респ. – цената на всеки един от обективно съединените искове по делото. Съгласно цитираната разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева, с изключение на решенията по исковете за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за вещно право. Разпоредбата е недвусмислена и пределно ясна относно това кога ограничението за цена на иска като предпоставка за допустимост на касационното обжалване не намира приложение, а именно - единствено спрямо предявен иск за вещно право върху недвижим имот, както и спрямо съединен с вещния иск или искове с обуславящо значение по отношения на първия. Други изключения от ограничението за цена на иска, чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не предвижда, респективно такива не са извеждани и в практиката на ВКС. В заключение касационната жалба на В. П. и М. П. е процесуално недопустима, тъй като е подадена против въззивно решение, което съгласно правилото на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, определението на ІІІ ГО на ВКС следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО