Определение № 64 от 11.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1953/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. М. В. и В. М. К., чрез пълномощника им адв. П.К. против решение № 536/21.01.2020 г. по в.гр.д. № 14140/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 449984/13.07.2018 г. по гр.д. № 36791/2016 г. по описа на Софийски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от В. М. В. и В. М. К. срещу А. М. К. искове с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците, като наследници на О. Н. К., сума в размер на по 17 400 лв., представляваща обезщетение, което би получила О. Н. К. от ползването на апартамент № 29, находящ се в [населено място], кв.“Л., [улица], [жилищен адрес] в периода 01.07.2011 г. – 13.05.2016 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост с доводи, че съдът е излязъл извън очертания от страните правен спор. Поддръжа се и неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон и по-конкретно на разпоредбата на чл.59 ЗЗД и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със задълженията на въззивния съд при направен непълен или неточен доклад по делото от първоинстанционния съд-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1/Може ли въззивната инстанция да поправя грешна правна квалификация с въззивното решение или е длъжна да отстрани процесуалното нарушение като изготви нов доклад по чл.146 ГПК, давайки прецизна правна квалификация на предявените искове и указания на страните за подлежащите на доказване факти; 2/Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при проверка по чл.269 ГПК, в рамките на оплакванията наведени от страната да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички допустими и относими доказателства и отговори на всички доводи и възражения на страните; 3/ Включва ли фактическият състав на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД обогатяване на ответника и във връзка с това, следва ли съда да изследва дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти; 4/ Еднакви ли са понятията процесуална легитимация и надлежни страни по материалноправното отношение; 5/След като неоснователното обогатяване възниква от факта на съсобственост, то тя наследима ли е от ищците, след отмяната на дарението и материалноправно легитимирани ли са те да предявят претенции по чл.59 ЗЗД; 6/Може ли исковата молба за отмяна на дарението, предявена приживе от наследодателката срещу ответника, да служи като покана за заплащане на обезщетение за това, че е била лишена от възможността да упражнява правото си на ползване върху дарения имот. По отношение на първи, втори и трети въпрос се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1 т.1 ГПК, а именно, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи съответно на т.4 от ТР №1 от 17.07.2001 г. по т.д. № 1_/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 90 от 01.06.2011 г. по гр.д. № 939/2010 г. на III г.о. на ВКС и на т.1 и т.5 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г. По останалите въпроси не е посочена нито една от въведените от законодателя в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна – А. М. К., чрез пълномощника си адв. М. С. е заявил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на касационната жалба. Въззивният съд е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на исковете – чл.31, ал.2 ЗС е неправилна, доколкото в исковата молба не са наведени фактически твърдения в тази насока и липсва съответен петитум. Приел е, че процесните парични вземания произтичат според твърденията в исковата молба и последващите уточнения, направени във въззивното производство, от неоснователно обогатяване, изразяващо се в ползване от ответника А. К. на имот, върху който наследодателката на ищците е имала учредено вещно право на ползване, възникнало по силата на договор за дарение, обективиран в нот.акт № 8, том XXXXXX, дело № 11302/1991 г., поради което е квалифицирал исковете като такива с правно основание чл.59 ЗЗД с оглед твърденията на ищците за обедняване на тяхната наследодателка, респективно за обогатяване на ответника, произтичащи от един и същи факт – ползване на имота от голия собственик при учредено вещно право на ползване върху същия и без съгласие на вещния ползвател. Обосновавайки този си извод, въззивният съд се е позовал на трайната практика на ВКС, според която претенцията на носителя на правото на ползване за присъждане на обезщетение за това, че е бил лишен от възможността да упражнява своето право следва да бъде разгледана по реда на чл.59 ЗЗД / решение № 347 от 2.12.2011 г. по гр.д. № 30/2011 г. на II г.о. на ВКС/. Независимо от неправилната правна квалификация на исковете, дадена от първата инстанция, доколкото последната е разгледала релевантните за спора факти, въззивният съд е приел, че постановеното решение е допустимо, т.е. не се налага неговото обезсилване, а следва да се извърши проверка на правилността му. За да достигне до извод за неоснователност на исковете с правно основание чл.59 ЗЗД и да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е взел предвид следните факти: ищците и ответника са наследници по закон на О. Н. К., починала на 13.05.2016 г.; с договор за дарение от 17.09.1991 г., О. К. и М. К. са дарили на сина си А. К. собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място], кв.“Л., [улица], [жилищен адрес] като дарителите са си запазили правото на ползване на целия апартамент до края на живота на всеки един от тях; с решение № 190 от 19.06.2016 г. по гр.д. № 1478/2016 г. на IV г.о. на ВКС, след частично обезсилване и прекратяване на производството /поради сливане на качеството ищец и ответник, доколкото дарителката-ищца е починала в хода на процеса/ и частична отмяна на въззивнното решение, е отменено дарението от 17.09.1991 г., с което О. Н. К. е дарила на сина си А. К. 1/2 ид.ч. от процесния апартамент, за разликата над 1/6 ид.ч. до 3/6 ид.ч.; по отношение на останалата 1/2 ид.ч. от дарения имот, искът за отмяна на дарението е приет за недопустим и съответно производството по него е прекратено, тъй като е предявен след изтичане на едногодишния срок по чл.227, ал.3 ЗЗД от смъртта на М. К. /починал през 1995 г./. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че фактическият състав на вземането за обезщетение по чл.59 ЗЗД в случая включва следните елементи: учредено в полза на наследодателката на ищците вещно право на ползване върху процесния апартамент за претендирания период; ползване от страна на ответника-собственик на имота без съгласие на вещния ползвател през този период, с което да го е лишил от възможността да ползва същия, в резултат на което да е настъпило обогатяване за ответника в размер на спестения пазарен наем, респ. обедняване на наследодателката на ищците, произтичащо от същия факт. С оглед фактическите твърдения в исковата молба, въззивният съд е приел, че последните не обосновават активната материалноправно легитимация на ищците по спора на въведеното от тях основание – като наследници по закон на носителя на вещното право на ползване, тъй като с оглед обратното действие на отмяната на част от дарението, наследодателката О. К. е възвърнала в патримониума си собствеността върху съответните 2/6 ид.ч. от имота и по този начин между нея и ответника – собственик на останалите 4/6 ид.ч. от имота, са възникнали отношения на съсобственост, т.е. от 1991 г. до смъртта си, последната е имала право да ползва 2/6 ид.ч. от имота като съсобственик на основание чл.31, ал.1 ЗС, а не като носител на вещно право на ползване. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че исковете са неоснователни, тъй като от страна на ищците не са доказани елементите от фактическия състав на чл.59 ЗЗД - обогатяване на ответника за процесния период за сметка на обедняването на ответниците, произтичащи от един общ факт или от обща група факти. На следващо място е прието, че с оглед установената съсобственост на имота през процесния период, отношенията в случая не могат да бъдат ликвидирани и на основание чл.31, ал.2 ЗС, тъй като в тази хипотеза задължението за плащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик, каквото по делото не се твърди и не се установява. Настоящият състав на ВКС намира, че постановеното въззивно решение е допустимо, тъй като съдът се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, уточнени от процесуалния представител на ищците включително и във въззивното производство и заявения петитум. Първите три въпроса, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, но нямат претендираното от касаторите значение, тъй като не са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената от тях задължителна и съдебната практика на ВКС. Съгласно т. 4 от ТР №1 от 17.07.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани, като при неизпълнение първоинстанционното решение се обезсилва. Това разрешение продължава да е актуално в хипотезите на нередовност на исковата молба по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК и при действащия ГПК, видно от разясненията дадени в т.5 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовността на исковата молба, като при неизпълнение на указанията следва да обезсили решението на първата инстанция и да прекрати производството в изпълнение на предоставеното правомощие по чл.270, ал.3 ГПК. В конкретния случай, исковата молба на касаторите е уточнявана, както в първоинстанционното производство, така и във въззивната инстанция и именно с оглед изявленията на пълномощника на ищците, че претендират сумите в качеството им на наследници на О. К., която е била неоснователно лишена от ответника от възможността приживе да ползва имота на основание притежаваното от нея вещно право на ползване и чието вземане за обезщетение е преминало по наследство към тях съобразно квотите им, въззивният съд е посочил правилната правна квалификация на исковете - чл.59 ЗЗД, вместо дадената от първата инстанция такава по чл.31, ал.2 ЗС. На следващо място, разрешението на въззивния съд е съобразено изцяло и с разясненията, дадени в т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания, относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства, като по този начин осигурява изпълнението на основната функция на доклада – обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи. В конкретния случай въззивният съд е осигурил правилното приложение на императивния материален закон, като в открито съдебно заседание, съобразно дадената правна квалификация на исковете, е указал на страните кои са релевантните за спора факти и разпределението на доказателствената тежест. По въпроса, който се отнася до задълженията на въззивния съд по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК, също не е налице допълнителния критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет на делото, като е обсъдил всички допустими и относими доказателствата във връзка с доводите на страните в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания. Не налице и твърдяното от касаторите противоречие на обжалвания съдебен акт с разрешенията, дадени в т.1 и т.5 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г., според които ако не са налице елементите на някой от фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, като необходимото изискване за уважаването на този иск е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факти. В конкретния случай въззивният съд, при съобразяване на правните последици от установените по делото факти, е приел, че ищците не са доказали елементите от фактическия състав на чл.59 ЗЗД - обогатяване на ответника за процесния период за сметка на обедняването на ответниците, произтичащи от един общ факт или от обща група факти. Останалите повдигнати въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК, тъй като те не са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, а освен това по отношение на същите не са посочени и допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На насрещната страна по жалбата - А. М. К. следва да се присъдят претендираните с отговора разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1 600,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.