Определение № 669 от 06.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 535/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца П. Г. Б. срещу решение № 121 от 11.03.2022г. по т.д. 886/2021г. по описа на АС – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260215 от 21.05.2021г. по т.д. 231/2019г. по описа на ОС-Пловдив, в обжалваната му част, с която предявеният от П. Г. Б. против „Ромекс кар“ ЕООД - в несъстоятелност, установителен иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1693,24 лв. до пълния предявен размер от 185 970,78 лв., от които: -разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 01.2016г., -разлика от 180 лв. до 184,66 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 02.2016г., -разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 03.2016г., -разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 04.2016г., -разлика от 180 лв. до 1019,07 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 06.2016г., -разлика от 180 лв. до 2038,14 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 07.2016г., -разлика от 180 лв. до 2192,58 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 08.2016г., сумата 175 892,58 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 09.2016г., и сумата 3130,51 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 10.2016г., ведно със законна лихва, считано от първо число на месеца, следващ този, за който е дължимо възнаграждението, до окончателното плащане, и са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излага, че нормата на чл. 637 ТЗ изрично допуска образуването на нови дела по трудови спорове, а чл. 687, ал. 1 ТЗ урежда задължението на синдика служебно да включи в списъка на приетите вземания вземанията на служители за трудови възнаграждения. Сочи, че в нарушение на процесуалния закон, съдът не е постановил решение при признание на иска, каквото е заявено от ответника. Изтъква, че фактите по делото са тълкувани превратно от въззивния съд и необосновано последният е приел, че представените по делото ведомости не са с достоверна дата. Оспорва като противни на закона изводите на въззивния съд във връзка с приложението на чл. 75 КТ, като поддържа, че е бил добросъвестен и има право на определеното му допълнително възнаграждение. По тези доводи моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът му да бъде уважен в пълния предявен размер. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението предвид неговата очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържа, че са налице предпоставките за допускане до касация на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид постановяването му в противоречие с приетото в мотивите на решение № 320 от 26.11.2014г. по гр.д. 2420/2014г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 467 от 31.01.2014г. по гр.д. 2392/2013г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, без да формулира правен въпрос. Ответникът по касация, „Ромекс кар“ ЕООД – в несъстоятелност, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата. Синдикът на „Ромекс кар“ ЕООД – в несъстоятелност, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че по сезиралия го иск за установяване съществуването на неприети вземания за трудови възнаграждения, произтичащи от трудов договор № 25 от 25.08.2015г. и допълнителни споразумения към същия, на първо място следва да извърши преценка досежно възможността съдът служебно и без да има заявено от страните възражение, както и без да има предявен иск за признаване нищожността на трудов договор, да се произнесе по действителността на такъв договор. Посочил е, че както поддържа въззивникът, в случая няма заявено от ответната страна оспорване действителността на допълнителните споразумения от 30.12.2015г. и 16.06.2016г., нито пък има предявен по делото иск по чл. 74 КТ за признаване недействителността на тези споразумения към трудовия договор от 25.08.2015г., но е изтъкнал, че споделя съществуващата практика на ВКС, застъпваща становището, че съдът следва и служебно да се произнесе по недействителността на трудов договор или негова клауза, дори и без да е сезиран от страните за това, когато констатира наличието на такава недействителност. Приел е, че и двете допълнителни споразумения - от 30.12.2015г. и от 16.06.2016г. към трудовия договор №25/25.08.2015г., са сключени след откриване на производството по несъстоятелност спрямо ответното дружество „Ромекс кар“ ЕООД, което е станало с решение № 555 от 15.10.2015г. по т.д. 639/2014г. по описа на ОС-Пловдив, вписано по партидата на дружеството в ТР на 20.10.2015г. Подчертал е, че след като посочените допълнителни споразумения са сключени след откриване на производството по несъстоятелност на дружеството работодател, то приложение следва да намери разпоредбата на чл. 635, ал.1 ТЗ, съгласно която след откриване на производството по несъстоятелност длъжникът продължава дейността си под надзора на синдика и може да сключва нови сделки само след предварителното съгласие на синдика и съобразно мерките, постановени с решението за откриване на производството по несъстоятелност. Изтъкнал е, че в конкретния случай няма данни да е спазено изискването на посочената разпоредба споразуменията да са сключени след вземане на предварително съгласие на синдика за сключването им. Посочил е, че видно от самите споразумения те са сключени между ищеца П. Б., от една страна като работник, и от друга от „Ромекс кар“ ЕООД в качеството му на работодател, представляван от П. Б. като негов управител. Счел е, че в последната хипотеза е било необходимо предварителното съгласие на синдика за сключването на споразуменията, а такова съгласие не се установява да е било искано и дадено. Предвид последните безспорни факти, въззивният съд е приел, че е налице първата хипотеза на чл. 74, ал.1 КТ за недействителност на двете допълнителни споразумения - сключването им в противоречие на закона. Подчертал е, че недействителните споразумения не могат да породят задължения за ответното дружество. Въззивният съд е допълнил, че с оглед разпоредбата на чл. 75 КТ крайният извод за дължимост на трудовите възнаграждения, уговорени с двете споразумения, е поставен в зависимост от преценката дали служителят е действал добросъвестно при сключването им, в която хипотеза отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат като при действителен трудов договор. В тази насока е подчертал, че и двете споразумения са подписани от ищеца П. Б., освен като работник и като управител на дружеството-работодател. Счел е, че П. Б. към датата на сключване на двете споразумения е бил в известност, че с решението от 15.10.2015г. спрямо дружеството-работодател е открито производство по несъстоятелност, което следва и от факта, че самото решение е вписано в публично достъпния ТР, включително с последното е назначен синдик на дружеството. Допълнил е, че предвид факта, че Б. е бил управител на дружеството-работодател в открито производство по несъстоятелност, то следва да се приеме, че това предполага знанието му за изискванията на чл. 635, ал. 1 ТЗ. По тези мотиви и с оглед факта, че има идентичност между физическото лице, подписало споразуменията като работник от една страна и в качеството му на управител на дружеството-работодател от друга, е приел, че ищецът в качеството му на работник не може да се ползва от привилегията на чл. 75, ал. 1 КТ, тъй като не е добросъвестен по смисъла на тази разпоредба, не може да черпи права от допълнителните споразумения и няма право на уговорения с последните по-висок размер на трудовото му възнаграждение. Въззивният съд е счел за неоснователен установителният иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ и в частта за претендирано трудово възнаграждение за м. септември и м. октомври 2016г. Приел е, че разчетно-платежните ведомости за тези месеци са съставени на 20.10.2016г. и 23.11.2016г. -след датата на решението за обявяване на ответното дружество в несъстоятелност от 06.10.2016г., вписано в ТР на 11.10.2016г., с което са прекратени правомощията на органите му и длъжникът е лишен от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото от масата на несъстоятелността. Посочил е, че към датата на съставянето на разчетно-платежните ведомости за м. септември и м. октомври 2016г. управителят на ответното дружество-П. Б., от когото единствено са подписани тези ведомости, не е разполагал вече с представителна власт спрямо дружеството и съответно не е имал правомощието да подписва като представител на дружеството същите ведомости. По тези мотиви е счел, че ведомостите нямат доказателствена стойност по отношение на отразените в тях обстоятелства, включително не установяват, че ищецът действително е положил труд на заеманата от него длъжност. Изтъкнал е, че за последното не са събрани никакви други доказателства, като е подчертал, че относно претендираното трудово възнаграждение за м. октомври 2016г. следва да се отчете и факта, че с постановяване на решението за обявяване на дружеството-ответник в несъстоятелност на 06.10.2016г. е прекратена дейността на предприятието му, поради което претенцията на ищеца за трудово възнаграждение след тази дата е неоснователна и на това самостоятелно основание. Въззивният съд е съобразил, че в разчетно-платежната ведомост за заплати за м. септември 2016г., освен месечна заплата от 2600 лв., е начислена и сума в размер на 193 000,14 лв., отбелязана във ведомостта в графа „други начисления“, като след приспадане на описаните във ведомостта удръжки, е формирана сумата 175 892,58 лв., претендирана от ищеца с установителния иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за м. септември 2016г. Посочил е, че като основание за начисляването на сумата ищецът е представил издадена от самия него, но в качеството му на управител на ответното дружество, заповед № 2 от 28.09.2015г. за начисляване на допълнително материално стимулиране към работните заплати за м. септември 2016г., според която се начислява ДМС към работните заплати за м. септември 2016г. на изброените в заповедта лица „във връзка с участие в групите по „Функционално -стойностен анализ“. Подчертал е, че със заповедта се предвижда бъдещо начисляване на ДМС към заплатите за м. септември 2016г. за участието в някаква дейност по „Функционално-стойностен анализ“, без обаче по делото да са представени каквито и да било доказателства, че ищецът реално е взел участие в същата дейност и в какво конкретно се е изразило участието му, ако такова изобщо е имало. Посочил е, че липсата на доказателства в тази насока е допълнително основание да се счете за неоснователна претенцията на ищеца за м. септември 2016г. в частта ѝ за начислено ДМС към работната заплата за този месец. По тези доводи е потвърдил като правилно първоинстанционното решение в обжалваната му отхвърлителна част. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касаторът П. Г. Б. не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос. Именованото от жалбоподателя „Изложение на касационните основания“ не съдържа формулировка на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а съдържа единствено оплакване, че обжалваното решение е постановено в противоречие с приетото в мотивите на цитираните с изложението две решения на ВКС. Съобразно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. Липсата на посочен матералноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, съобразно разясненията по задължителния тълкувателен акт, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Не може да бъде прието за осъществено и заявеното с изложението основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не претендира и не доказва извършването на разноски, поради което такива няма да бъдат присъждани с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение