Определение № 280 от 21.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1084/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Юробанк България” АД срещу определение №862/13.04.2020г., постановено по ч.гр.д.№1166/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е потвърдено определение №5032/21.11.2019г. по гр.д.№119/2018г. на Благоевградски окръжен съд.

В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските е направено от процесуалния представител на страната, който не е легитимиран в лично качество да подава молба по чл.248, ал.1 ГПК. Същевременно се твърди, че обжалваното определение е неправилно, тъй като искането за присъждане на разноски по реда на чл.38 ЗА е направено след приемане на заключението на вещото лице по извършената съдебно-счетоводна експертиза и след установеното частично плащане към 10.05.2019г., обусловило частично отхвърляне на иска. Според частния касатор същият е бил лишен от възможността да извърши прихващане на вземането си за разноски към ответниците с присъдените на процесуалния им представител разноски, които освен това не са били реално сторени. Излагат се съображения, че адвокатското възнаграждение е присъдено в противоречие на постановките в т.1 от Тълк.р. №6/2012г. на ВКС, ОСГТК, както и че в случая не е доказано наличие на основание за безплатно адвокатско представителство по чл.38, ал.1 ЗА. Твърди се също, че в нарушение на процесуалните правила, апелативният състав не е обсъдил наведените в частната жалба на банката възражения. Претендира се обезсилване на обжалваното определение, респ. – неговата отмяна.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК наред с твърдяната вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение, се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Формулирани са следните правни въпроси, които според касатора са от значение за конкретния процесуален спор:

1. „Подлежат ли на главно и пълно доказване фактите по чл.38, ал.1 ЗА, представляващи предпоставки за допускане на безплатна адвокатска помощ в процеса?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №163/13.06.23016г. по ч.гр.д.№2266/2016г., ВКС, І г.о.

2. „ При направено искане по чл.38 ЗА следва ли на насрещната страна да бъде дадена възможност да вземе отношение по основателността на това искане? ” и

3. „Може ли искане с правно основание чл.38 ЗА да се направи след даване ход по съществото на делото?”. По отношение на въпроси №2 и №3 се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на частната касационна жалба от адвокат М. П. като процесуален представител на ответниците Т. П. и П. П., в който се сочи, че не са налице поддържаните от частния касатор основания за допускане на касационно обжалване. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на частната касационна жалба по съществото на процесуалния спор.

Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на страните, намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С решение №3536/12.08.2019г. по гр.д.№119/2018г. на Благоевградски окръжен съд е уважен частично иска на „Юробанк България” АД против Т. П. и П. П. като ответниците са осъдени да заплатят на банката разноски съобразно уважената част от иска в размер на 11 946лв., а от своя страна банката е осъдена да заплати на ответниците разноски в размер на 4 889лв., съразмерно отхвърлената част от иска. С молба от 01.10.2019г., подадена от адвокат М. П. като пълномощник на ответниците Т. П. и П. П., е поискано изменение на решението в частта за разноските като се претендира разноските, присъдени в полза на ответниците от 4 889лв. да бъдат присъдени директно в полза на адвоката с оглед разпоредбите на чл.38, ал.2 във вр. с ал.1 т.2 ЗА. С определение от 21.11.2019г. на основание чл.248, ал.1 ГПК Благоевградският окръжен съд е изменил решението си в частта за разноските като е осъдил банката да заплати на ответниците сумата 300лв., а остатъкът от 4 589 лв. – да заплати на адвокат М. П..

С обжалваното пред касационната инстанция определение №862 от 13.04.2020г. по ч.гр.д.№1166/2020г. на САС, образувано по частна жалба на „Юробанк България” АД, апелативният съд е потвърдил определението на първата инстанция от 21.11.2019г. Съдът е приел за неоснователни доводите на жалбоподателя за недопустимост на постановеното определение като е посочил, че молбата по чл.248, ал.1 ГПК е подадена от ответниците чрез упълномощения от тях процесуален представител. Акцентирал е и върху обстоятелството, че ответниците са представили списък по чл.80 от ГПК в установените срокове. Произнасяйки се по правилността на обжалваното определение, апелативният състав е приел, че с постановеното решение съдът е определил размера на дължимото възнаграждение, като в срока за обжалване на решението не е постъпвала молба от ищеца за изменението му в частта за разноските. Неоснователността на частната жалба е мотивирана и с факта, че при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, съдът е взел предвид отхвърлената част от исковете и е съобразил дължимото възнаграждение с разпоредбата на чл.7, ал.2 от Наредба №1/09.07.2004г. на ВАвд.С. за минималните размера на адвокатските възнаграждения.

Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния акт.

Обжалваното определение на САС не е вероятно недопустимо като предпоставка за допускането му до касация на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Молбата по чл.248, ал.1 ГПК е подадена на 01.10.2019г. от адв. М. П. като пълномощник на ответниците Т. П. и П. П. и е процесуално допустима, което от своя страна обуславя допустимост на производството по чл.248 ГПК и респективно – допустимост на обжалваното определение. Отделен е въпросът, че при неправилно присъждане с решението по същество на възнаграждението по чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 ЗА в полза на представляваната страна, вместо на адвоката, осъществил безплатно адвокатска помощ, единственият път за изменение на решението в частта за разноските, е именно по реда на чл.248, ал.1 ГПК, включително и по молба на адвоката.

Не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. В случая касаторът не обосновава наличието на очевидна неправилност на въззивното определение с други аргументи, различни от тези с които обосновава оплакването в касационната жалба за неправилност. Обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Нито един от формулираните от касатора три правни въпроса, а именно: 1. „Подлежат ли на главно и пълно доказване фактите по чл.38, ал.1 ЗА, представляващи предпоставки за допускане на безплатна адвокатска помощ в процеса?”. 2. „ При направено искане по чл.38 ЗА следва ли на насрещната страна да бъде дадена възможност да вземе отношение по основателността на това искане? ” и 3. „Може ли искане с правно основание чл.38 ЗА да се направи след даване ход по съществото на делото?”, не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация, тъй като въпросите не са обусловили решаващите изводи на съда. С оглед поставения въпрос №1 следва да се има предвид, че въззивният състав е счел за релевантно за правилността на определението на първата инстанция обстоятелството, че банката–ищец не е поискала изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, поради което определеният с решението размер на дължимите от ищеца разноски от 4 889лв. е признат от банката (независимо дали сумата се дължи на ответниците или на техния пълномощник), т.е., че дължимите от ищеца разноски са доказани. Въпроси №2 и №3 съдържат твърдения на частния касатор за факти, които не са приети за установени от апелативния съд, нито съответстват на действителното фактическо положение. Искането за разноски, включващо адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, ведно със списъка по чл.80 ГПК, е направено в последното по делото заседание в присъствието на представител на банката, който е направил единствено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,