Определение № 881 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2397/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1314/12.04.2023 г. (с дата на пощенското клеймо – 10.04.2023 г.) на А. Х. А. и И. А. А., чрез адвокат Г. Ч., и касационна жалба вх. № 1335/18.04.2023 г. (с дата на пощенското клеймо – 17.04.2023 г.) на А. Х. А., чрез адвокат С. М., срещу решение № 25 от 06.03.2023 г. по гр. д. № 2/2023 г. на Окръжен съд – Търговище, с което е отменено решение № 522 от 16.11.2022 г. по гр. д. № 655/2022 г. на Районен съд – Търговище за отхвърляне на предявения по делото ревандикационен иск, като вместо това въззивният съд е признал за установено по отношение на И. А. А. и А. Х. А., че Л. И. М. и М. И. М. са собственици на имот, представляващ жилище, с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, съгласно схема № 15-250951/26.05.2016 г. на СГКК - [населено място] - самостоятелен обект с идентификатор *** с площ от 80.21 кв.м, построено в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор *, при граници и съседи: на същия етаж - ***, под обекта - ***, над обекта - няма, и е осъдил И. А. А. и А. Х. А. да предадат на Л. И. М. и М. И. М. собствеността и владението върху така описания имот, на основание чл. 108 ЗС; отменил е нотариален акт за собственост на недвижим имот № *, том I, дело № 136/2022 г. по описа на нотариус с peг. № 627, с който И. А. и А. Х. А. са признати за собственици на същия имот, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е съобразил, че делото пред Районен съд – Търговище е образувано по предявен от Л. И. М. и М. И. М. срещу И. А. А. и А. Х. А. ревандикационен иск за установяване на собствеността и предаване на владението върху имот, представляващ жилище (описано по-горе), както и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариалния акт, с който И. А. А. и А. Х. А. са признати за собственици на имота.

Окръжен съд – Търговище е приел за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно, че ответниците по делото И. А. А. и А. Х. А. са родители на ищцата Л. И. М.. През 1993 г., по силата на реституционен закон, на ищцата и родителите й била възстановена собствеността върху празно дворно място с площ от 605 кв.м, находящо се в [населено място], [улица], който факт се установява и от договор за прехвърляне на държавен недвижим имот на граждани от 13.12.1993 г., сключен между кмета на Община Търговище, от една страна, и ищцата и първия ответник, от друга. По силата на този договор ищцата придобила собствеността на 1/3 ид. ч. от мястото, а ответникът - 2/3 ид. ч. С нотариален акт № 7, том III, рег. № 3638, дело № 501/2006 г. по описа на нотариус Я. Б. ищцата, въз основа на дадените й пълномощни от страна на нейните родители, под формата на договаряне сама със себе си, се разпоредила в нейна полза с притежаваните от тях 2/3 ид. ч. от имота. Това се случило с договор за дарение, като по този начин тя придобила права по отношение на целия имот.

Не се спори между страните и че ищците построили и са собственици на сградата в имота, в която е и процесното жилище, която съгласно приложените писмени доказателства - удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж № РВЕ-01-1/12.01.2009 г., издадено от гл. архитект на Община Търговище, била въведена в експлоатация през 2009 г. Съгласно приложената схема № 15-250951/26.05.2016 г., издадена от СГКК - [населено място], процесното жилище е отразено в КК на града като самостоятелен обект с идентификатор. *** с площ от 80.21 кв.м, построено в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор *, при граници и съседи: на същия етаж - ***, под обекта - ***, над обекта - няма.

Съдът е приел, че от гласните доказателства по делото се установява, че от построяването на сградата през 2009 г. ответниците били допуснати от ищците в един от техните апартаменти и оттогава и към момента упражняват фактическата власт спрямо него. Установява се още, че ответниците извършили редица ремонтни дейности по довършването и привеждането на имота в състояние, годно да се обитава. Въззивният съдебен състав е посочил, че в тази част показанията и на двете групи свидетели са безпротиворечиви и последователни. Свидетелите, сочени от ответниците, установяват, че последните дарили на ищцата свой имот, за да може тя да построи жилищна сграда в него, като уговорката била да им прехвърли собствеността върху едно от построените жилища. Поради тази причина, родителите на ищцата започнали да обзавеждат жилището, в което тя ги допуснала, и да го привеждат в състояние, годно за обитаване. Въпреки уговорката, Л. М. отлагала във времето и не изпълнявала поетото обещание. През годините родителите й продължавали да живеят в имота, като за няколко месеца пребивавали при другата си дъщеря в Република Турция. В процесния имот отсядали и приятели на ищцата, като родителите й не се противопоставяли на това. Въззивният съд е приел, че след обсъждане поотделно и в съвкупност, и преценка съгласно чл. 172 ГПК, следва да кредитира показанията на свидетелите и на двете страни, тъй като между тях не е налице противоречие за общите факти; разказът на свидетелите е логичен и последователен.

Окръжен съд – Търговище е посочил, че предвид фактите, се поставя въпросът дали ответниците са владелци или държатели на спорния имот, съответно в тяхна полза текла ли е придобивна давност от момента, в който са установили фактическата власт по отношение на него. Приел е, че няма спор, а и съзнанието на ответниците е било през годините, че построената сграда и жилищните имоти в нея са собственост на тяхната дъщеря и съпруга й - ищците. Поради естеството на техните семейни отношения, ищцата ги е допуснала в имота си, но това им придава качеството на държатели. Очевидно е от поведението й, че тя е възприемала имота като свой и бранейки собствеността си, е отказвала да изпълни уговорката между нея и родителите й да им учреди права върху него, а за наличието на такава уговорка сочат показанията на свидетелите на ответниците. Според въззивния съд, в конкретния случай става въпрос за извършването на т. нар. търпими действия, предвид установените близки родствени отношения между страните. В тази връзка се е позовал на практика на ВКС относно търпимите действия, съгласно която става дума за фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения. Търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той търпи да се извършват поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения. Пример за такива действия е, когато някой разреши друг да се настани временно да живее в неговата къща. Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт, поради което и не могат да са основание за придобиване на владение. Съдът е приел, че имайки яснота, че имотът е на дъщеря им, ответниците са предприели ремонтни дейности в него. Поддържането на имота, привеждането му в състояние, годно за обитаване, оборудването му с необходими за нормално живеене в битово отношение домакински уреди, извършено от ответниците по иска, представлява израз на държане на този имот. Тези действия имат за цел да облекчат обитаването на ответниците и не могат да бъдат възприети като манифестиране спрямо ищците на субективното им отношение за своене на имота. Съдът е посочил и че регистрация на административния адрес на имота също не е доказателство за установено владение. Изложил е, че индиция в тази насока би било откриване на партида за електричество и вода в имота на името на ответниците, но доказателства в тази насока не са представени. Визирал е, че извършените ремонти са имали за цел създаване на обикновени удобства на обитателите, като пораждат облигационни отношения между страните, а не са действия по демонстрация на намерението да се свои вещта.

Окръжен съд – Търговище се е позовал на решение № 159/14.06.2013 г. по гр. д. № 1492/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно което лицето, което е било допуснато до имота със съгласие на собственика с уговорката за ползване (при т. нар. търпими действия), е само държател на имота, дори при наличие на уговорка за последващо прехвърляне на правото на собственост. Такава уговорка изначално изключва владение, с оглед на това, че от самото начало на установяване на фактическата власт лицето, допуснато в имота, е със знанието, че правото на собственост принадлежи на други лица и липсва субективният елемент за своене. Очакването за придобиване на правото на собственост въз основа на сделка изключва намерението вещта да се свои преди това. Държателят упражнява фактическата власт със знанието, че вещта не му принадлежи, но е с очакване, че ще придобие собствеността в бъдеще. Въззивният съд е посочил, че наличието на такава уговорка между страните се установява от свидетелските показания, а и се твърди от самите ответници по иска. Те аргументират с нея намерението си за своене на имота, но по същество такава уговорка изключва подобно намерение. Държателят упражнява фактическа власт върху вещта за другиго, а не за себе си, и затова по отношение на него презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение. За да придобие качеството на владелец, държателят следва да промени субективното отношение към вещта и то по начин, по който да стане достояние на собственика на имота, че неговото владение е отблъснато. В този смисъл субективното отношение на ответниците към имота като към техен не е достатъчно, за да се установи трансформиране на упражняваната фактическа власт във владение; то следва да намери външна изява чрез конкретни действия, които недвусмислено говорят за такава промяна. Не на последно място, тези действия следва да са осъществени така, че да станат известни на собственика. Едва след като бъде обърнато по този начин намерението на държателя, за него би могла да започне да тече придобивна давност и да намери приложение презумпцията на чл. 68 ЗС.

Съдът е изложил, че действия, характеризиращи поведение на явно демонстриране своене на имота от 2009 г., когато са установили фактическа власт върху него, до момента, в който са се снабдили с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка - 13.05.2022 г., ответниците не са извършвали, съответно в тяхна полза не е текла придобивна давност. И. А. и А. А. са променили своето намерение и са започнали да владеят имота за себе си, като явно са демонстрирали това, именно при снабдяването с нотариалния акт. Приел е, че оттогава в тяхна полза е започнала да тече давността, но не е изтекъл нужният срок.

Като последица от основателността на ревандикационния иск, съдът е намерил, че на отмяна подлежи издаденият в полза на ответниците нотариален акт за собственост на спорния имот.

В първата касационна жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението към жалбата А. А. и И. А. се позовават на очевидна неправилност на въззивното решение, като визират нарушения на материалния и процесалния закон, допуснати от Окръжен съд - Търговище; поставят на вниманието на ВКС за разглеждане следните въпроси:

1. Налице ли е процесуално нарушение на закона, след като въззивната инстанция си е послужила избирателно със събраните от първоинстанционния съд доказателства, за да изгради извод с обратен правен резултат на този, изграден от първоинстанционния съд, без да даде отговор на въпроса защо, по какви съображения игнорира останалите събрани и приети доказателства от първата съдебна инстанция;

2. Задължително ли е изследването на въпроса по движение и придобиване на собствеността от ищците, които предявяват иск за собственост, след като става въпрос първоначално за собственост на парцел, а впоследствие за собственост на жилище в построена сграда в същия парцел, и в тази връзка - съдът служебно има ли задължението да изследва тези обстоятелства, или изводите следва да се ограничат само въз основа на доказването от страната, предявила установителния иск за собственост в процеса;

3. Може ли да бъде обвързано като знак за своене на една недвижима вещ издаването на партида за ток и вода на името на същото лице и да се възприема по категоричен начин, че след като лицето не е разкрило на свое име тези партиди, то няма намерение да свои вещта.

Според втората касационна жалба жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК визира, на първо място, че по въпроса: Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен, въззивното решение противоречи на приетото в т. 2 от ТР № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи, че Окръжен съд – Търговище не е изготвил доклад по делото, а е постановил определение, в което не се споменава за т. нар. търпими действия.

На второ място, жалбоподателката се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: Допустимо ли е въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест; Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения.

Излага, че по тези въпроси е налице противоречие на въззивния акт с решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 206/31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о.

Във връзка с първия въпрос А. А. отново визира т. нар. търпими действия, за които сочи, че не са твърдени в исковата молба и във въззивната жалба.

На трето място, жалбоподателката счита, че решението на Окръжен съд – Търговище по приложението на института на давностното владение противоречи на приетото в решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, І г. о., както и на решение № 136/17.08.2011 г. по гр. д. № 774/2010 г. на ВКС, II г. о., според което достатъчно е едно лице да докаже, че е упражнявало фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато през определен период от време, за да се приеме, че владее имота като свой; упражняващият фактическата власт не следва да доказва намерение за своене, а оспорващото иска лице следва да установи, че фактическата власт е упражнявана чрез другиго или без намерение за придобиване на имота по давност.

На четвърто място, в изложението към касационната жалба са формулирани въпросите, за които се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Монтирането на първична входна врата с цел обособяването на имот, което действие е противопоставено на действителните собственици, действие на „допускане” в имот ли е или е действие на „завладяване” на чужд имот; Явно и несъмнено ли е владението, което се изразява в дейности като: монтиране на първична входна врата с цел обособяването на имот; значителни СМР, като замазка, шпакловка и боядисване на стени, поставяне на подова настилка - паркет, лепенето на теракота и фаянс в коридор, кухня, баня, тоалетна и тераса; цялостно обзавеждане на имота; газифициране на целия имот, доказани с писмени доказателства, неоспорени от страната, нямаща изгода от същите, извършени от лица със статут пенсионери, с единствено жилище - процесното, и които действия са противопоставени на действителните собственици.

На пето място, А. А. счита, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС по приложението на институтите на владението и държането.

Излага, че липсва правна уредба на търпимите и съизволителните действия, които са самостоятелен вид факти, свързани с упражняването на фактическа власт върху вещ и които не пораждат последиците на владението и държането - решение № 122/03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. на ВКС, I г. о. Твърди, че практиката на ВКС - решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., е възприела определението на търпими действия в правната теория: търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения, и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие.

На шесто място е визирано противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС (решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г., II г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 297/22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г., І г. о. и др.), по приложението на разпоредбата на чл. 172 ГПК, като при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани въпросите: Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК; Следва ли съдът изрично да се мотивира защо кредитира показанията на заинтересованите от изхода на делото свидетели Й. И. и Х. И., чиито показания са игнорирани от първоинстанционния съд, не само като заинтересовани, но и като противоречащи на показанията на останалите свидетели, противоречащи и на съдържанието на официални писмени доказателства.

На последно място, жалбоподателката се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Монтиране на първична входна врата с цел обособяването на имот, което действие е противопоставено на действителните собственици, действие на „допускане” в имот ли е или е действие на „завладяване” на чужд имот; 2. С подкрепени писмени и гласни доказателства, може ли удостоверение за промяна на постоянен адрес да се тълкува като доказателство за установено владение върху имот; 3. Може ли владелец без съгласието на собственика на имота да смени партидата за ток и вода, и може ли липсата на партида за ток и вода на името на владелец да бъде индикация за липса на давностно владение върху имота; 4. Газифицирането на имот от лице със статут пенсионер, което действие е противопоставено на действителните собственици, „търпимо действие” ли е или е действие на собственическо владение.

Постъпили са отговори на касационните жалби, в които от насрещните страни са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбите.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първата касационна жалба - вх. № 1314/12.04.2023 г.

Атакуваното пред ВКС решение на Окръжен съд – Търговище е валидно и допустимо.

В преобладаващата се част наведените съображения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са неотносими към основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК, а представляват основания за касационно обжалване по чл. 281 ГПК.

Формулирайки въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, жалбоподателите не са обосновали наличието на някоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване. Същевременно първият въпрос е по същество оплакване за необоснованост на атакувания пред ВКС акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да бъде предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК; вторият въпрос не става ясно в каква връзка е поставен, доколкото въззивният съд е съобразил обстоятелствата по придобиване собствеността на ищците; третият въпрос има отношение само към част от допълнителните мотиви, изложени от Окръжен съд - Търговище при формиране на извода му за основателност на ревандикационната претенция.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване по касационната жалба на А. А. - вх. № 1335/18.04.2023 г., на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК, за проверка дали по него въззивното решение не влиза в противоречие с решение № 297/22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, І г. о.

При постановяване на решението си съдът ще вземе отношение и по други въпроси от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, относими към спора.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,