Определение № 3324 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 843/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Ц. Д. П., чрез адвокат Н. Д., обжалва решение № 11 от 10.01.2024 г. по в.т.д. № 539/2023 г. на Апелативен съд – Варна, III състав, с което e потвърдено решение № 297 от 28.06.2023 г. по т.д. № 772/2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място] иск за сумата над 30 000 лв. до 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от наследодателя му К. П. П. неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, в резултат на настъпило ПТП на 22.07.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 08.11.2021 г. до окончателното изплащане на вземането. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл.280, ал. 2 ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.При определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, задължен ли е решаващият съд да изясни причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на МПС и въз основа на него да определи на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД обективния принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат? – противоречие с: решение № 198 от 03.02.2017 г. по т.д. № 3252/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 19 от 08.02.2017 г. по т.д. № 50177/2016 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 106 от 08.07.2019 г. по т.д. № 2243/2018 г. на ВКС, II т.о.; решение № 39 от 16.07.2010 г. по т.д. № 551/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д.№ 745/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 55 от 30.05.2009 г. по т.д.№ 728/2008 г. на ВКС, I т.о.; решение № 43 от 16.04.2009 г. по т.д.№ 648/2008 г. на ВКС, II т.о. 2.Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. чл.432, ал.1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и всяко нарушение на ЗДвП от негова страна ли представлява предпоставка за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? – противоречие с: ППВС № 17/1963 г. /т. 7/; решение № 206 от 2.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 159 от 24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 58 от 29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т.д. № 286/2010 г. на ВКС, I т.о.; решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. на по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о. 3.На какво разстояние от мястото на настъпването на инцидента в населено място, следва да се намира пешеходната пътека, за да бъде прието, че не е налице визираното в чл. 113, ал. 2 от ЗДвП изключение, даващо право на пешеходците в населените места да не пресичат пътното платно на обозначено за целта място и при тази преценка следва ли да се съобразяват индивидуалните качества на пешеходеца - възраст и здравословно състояние? – противоречие с: решение № 142 от 07.08.2017 г. по т.д. № 3266/2015 г. на ВКС, II т.о. 4.Критерии за приложение на принципа за справедливото възмездяване на претърпените от ищеца болки и страдания, пряка и непосредствена последица от настъпилия деликт, който принцип е интегриран в чл.52 ЗЗД. Какво включва справедливото обезщетяване на неимуществените вреди: само преживяването на самото страдание или и понасянето му? – противоречие с: т.2 от ППВС 4/23.12.1968 г.; решение № 17 от 27.02.2013 г. по т.д.№ 266/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 144 от 01.10.2012 г. по т.д. 196/2012 г. на ВКС, II т.о. 5.Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства и доказателства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените от касатора неимуществени вреди, както да изложи съображения при определяне на размера на дължимото обезщетение- вж. т.2 и т.11 от ППлВС № 4/1968 г.; решение №95 от 24.06.2013 г. по т.д. №220/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 144 от 01.10.2012 г. по т.д.№ 196/2012 г. на ВКС, II т.о.? – противоречие с т.2 и т.11 на ППлВС № 4/23.12.1968 г. ЗАД „ОЗК-Застраховане““ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че К. П. П. – наследодател на ищеца Ц. Д. П., е претърпяла неимуществени вреди, вследствие на ПТП, реализирано на 22.07.2021 г. Към момента на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие, „ЗАД „ОЗК-Застраховане“АД, [населено място] е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за лек автомобил, марка Мицубиши, модел П., с рег. [рег.номер на МПС], управляван от П. С. С.. Въззивният съд е зачел, на основание чл. 300 от ГПК, влязлата в сила присъда по нохд 678/22 г, с което е установена противоправността на деянието на П. С. С., който е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил смъртта на К. П.. Отчетено е, че приживе К. П. в качеството на пострадало лице е предявила срещу застрахователя, на основание чл. 380, ал.1 от КЗ претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за преживените от нея болки и страдания от причиненото й увреждане в пътно-транспортно произшествие на 2.07.2021 г. Отчетено е, че претенцията на ищеца обхваща правото на обезщетение за претърпените от неговата наследодателка неимуществени вреди до нейната смърт, изразяваща се в описаните травматични увреждания, претърпени от пострадалата. Също така е съобразено, че като низходящ на пострадалото лице, след неговата смърт, претендиращия има право на наследяване върху вече формираното от наследодателката право на обезщетение за преживените неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че спорните във въззивното производство въпроси, касаят размера на дължимата обезвреда за претърпените неимуществени вреди и реално претърпените вреди, както и наличието, съответно размера на съпричиняване. Въззивният състав е приел с оглед изслушаната СМЕ, че в резултат на произшествието пострадалата П. е получила счупване на 3, 4, 5 и 6 ребра в ляво и 3, 4 и 5 десни ребра в дясно, счупване на дясна раменна кост и на лява лъчева кост; счупване на таза /горно и долно рамо на лява срамна кост/; контузия на глава. Възприети са показанията на вещото лице, че счупванията са обусловили трайно затруднение в движенията на снагата и левия, и десния горен крайник за повече от 30 дни, като са обусловили разстройство на здравето, неопасно за живота. Оценено е проведеното интензивно и оперативно болнично лечение на счупването на горните крайници, заедно с провеждана антитромботична и антибиотична профилактика. Обсъдени и приети са данните от експертизата, че счупените ребра предизвикват много силна болка при дишане до 10-я ден, а след това болката намалява и след 25-я ден е поносима, както и че останалите счупвания предизвикват много силни болки, усилващи се при всеки опит за движение, като с оглед вида и характера на всички травми, за пострадалата не е била налице възможност да става от леглото и да ходи за не по-малко от 30 дни. С оглед заключението на вещото лице от медицинската експертиза е взъприето, че пострадалата е имала затруднения в дишането, тъй като счупените ребра правят дишането повърхностно, като недобрата вентилация на белия дроб е предпоставка за развитие на възпалителен процес в белия дроб, а принудителното положение на гръб е предпоставка кожата да загива и да се образуват пролежки /декубитуси/. Посочило е, че пострадалата е изписана в задоволително общо състояние, контактна, със спокойни оперативни рани и препоръки за амбулаторно лечение. Въззивният състав е приел, с оглед разпита на свидетелите по делото, че преди пътно-транспортното произшествие К. П. е била много жизнена, въпреки някои здравословни проблеми. Грижела се сама за себе си, живеела е в самостоятелно жилище. След инцидента, при престоя в болницата, изпитвала силни болки, била е напълно обездвижена и е имала нужда от непрекъснато обгрижване. По отношение размера на обезщетението за претърпените от пострадалата неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил, че справедливостта, като основание за определянето на последното при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства - обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, физическите, но и психологическите последици за увредения, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, преценени адекватно и в тяхната съвкупност. Според въззивния съд, преценката за размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД се извършва за всеки конкретен случай, по справедливост и вътрешно убеждение, поради което съдът не изследва доводите на въззивника за необходимост от автоматични аналогии с присъдени обезщетения по други казуси. Въззивният съд основавайки се на задължителната практика ППВС № 4/68 г. и трайната практика на ВКС, изразена в решения на II т. о. на ВКС: № 66 от 03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. и № 749/05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г., е посочил, че конкретно от значение за определяне на точния размер на следващото се парично обезщетение, са понесените морални болки и страдания, характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането. Въззивният съд е взел предвид и възрастта на пострадалата, 81 г към момента на пътно-транспортното произшествие, емоционалното и психофизично състояние след инцидента. Според съда, анализът на фактическата установеност по делото сочи, че наследодателката на въззиваемия П. макар да е била в напреднала пенсионна възраст и с придружаващи заболявания (хипертония, мозъчно-съдова болест, аритмия, остеопороза) е живеела и се е обслужвала самостоятелно. Изживеният шок по време на самото произшествие е бил голям, доколкото пострадалата в резултат на удара е получила множество счупвания, които са предизвикали у нея чувство на страх за живота. Болките, както в момента на удара, така и по време на едномесечния престой в болницата са били непосилни, а в крайна сметка травмите са станали основна причина и за настъпване на фатален край за пострадалата. Предвид това и съобразявайки се с факта, че почти месец пострадалата е била в болнично заведение, прикована на легло, без да може да се движи и обслужва самостоятелно, изпитвала е силни болки и страдания, които не са отшумели и след изписване от болницата до нейната смърт, настъпила 38 дни след произшествието, съдът е счел, че размерът на обезщетението следва да е в размер на 50 000 лв. С оглед въведеното в процеса своевременно възражение за съпричиняване, въззивният съд е намалил следващото се обезщетение, като е приел, че пострадалата е допринесла за увреждането чрез своето неправомерно действие. Възприето е заключението на вещото лице съгласно САТЕ, като е установено, че мястото на удара е било в района на автоподлеза на [улица]и намиращия се над него [улица], в лявата активна пътна лента в посока към центъра на града. Прието е с оглед заключението на вещото лице, че пешеходката е имала отлична видимост към приближаващия се автомобил, както и техническа възможност да предотврати ПТП като се огледа и забележи автомобила и при необходимост да го пропусне да премине. Както и, че водачът също е имал отлична видимост към пешеходката и района на ПТП и е имал техническа възможност да я забележи когато е предприела пресичане и докато е пресичала. Преценени са данните, че в района на автоподлеза има тротоар, който обаче е предназначен за пресичане на [улица]от долу, а най-лесния и безопасен начин за пресичане на [улица]е не под [улица], каквото пресичане е предприела пострадалата, а по [улица](надлеза на съоръжението), като е добавено, че най-близката пешеходна пътека по посока на движение на пешеходката, по която същата е можела да пресече, е на светофар на около 191 м. от мястото, където е пресякла. При тези доказателства съдът е приел, че при настъпване на произшествието, пострадалата пешеходка е нарушила правилата за движение - чл.113, ал.1, т. 1 и т. 2 от ЗДвП, като е навлязла в платното за движение, без да се съобрази с разстоянието и скоростта на приближаващия се автомобил, на място където няма пешеходна пътека, въпреки наличието на възможност да пресече безопасно като използва съществуващия над мястото на произшествието надлез или намиращата се на 190 м. пешеходна пътека. От друга страна обаче, както от заключението по САТЕ, така и от задължителната по смисъла на чл.300 от ГПК, влязла в сила присъда № 46/01.09.2022 г. по НОХД № 678/2022 г. по описа на Окръжен съд – Варна е прието, че водачът е управлява превозното средство в нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, тъй като при избиране на скоростта на движение (въпреки, че тя е била в рамките на разрешената за движение в населеното място), не се е съобразил с характера и интензивността на движението - натоварен пътен участък с множество ППС и пешеходци, както и с конкретните условия на видимост - при навлизане в автоподлез светлината е по-слаба и е необходимо време, очите да привикнат с обстановка, като по този начин е ударил пресичащата пешеходка. С оглед на горното, въззивният съд е приел, че обективно деликвентът С. е могъл да забележи пострадалата и при предприемане на аварийно спиране да преустанови движението преди удара, но вместо това деликвентът не е реагирал своевременно на опасността, създадена от пешеходеца, преминаващ на необозначено на пътното платно за тази цел място. Анализирайки механизма на настъпване на вредоносния резултат, съдът е намерил, че е налице съпричиняване, като вината на пострадалия за настъпване на пътно-транспортното произшествие е 2/5 в сравнение с тази на водача на МПС, т.е. съпричиняването е 40%. Приел е, че в този смисъл размерът на обезщетението за неимуществени вреди от по 50 000 лв., след определяне на приноса на пострадалия за настъпилия вредоносен резултат, следва да се намали на 30 000 лева. С оглед на изложеното, въззивният състав е приел разглежданата претенция за основателна до размера уважен от Окръжен съд - Варна, поради което е потвърдил изцяло в тази част обжалвания първоинстанционен акт. По отношение на началната дата на дължимата законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел следното: При определяне на началната дата на забава в плащането на дължимото от застрахователя обезщетение за вреди въззивният съд се е позовал на разрешението, дадено от ВКС в решение № 128 от 04.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г., I т.о. Посочил е, че от касационната инстанция е прието, че в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ в застрахователната сума по чл.429 от КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на застрахователя, респективно от момента на предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя. На основание чл.493, ал.1, т.5 от КЗ, застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължима лихва за забава от датата на предявяване на претенцията на увреденото лице, а след изтичане на срока по чл.496, ал.1 от КЗ и при липса на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, той дължи законната лихва върху обезщетението за претърпените неимуществени вреди за собствената си забава. Поради което, въззивният състав е приел, че началната дата на дължимата лихва за забава в процесния случая е 29.07.2021 г., когато претенцията е предявена пред застрахователя. Предвид на това, въззивният състав е потвърдил решението на първоинстанционния съд, в частта, с която върху обезщетението за неимуществени вреди е присъдена и законната лихва за периода: 29.07.2021 г. - 07.11.2021 г., в размер на 850 лв. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания съгласно чл. 280, ал2., пр. 1 и пр. 2 от ГПК. По отношение довода за очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК. Съгласно соченото основание, следва от мотивите на обжалвания акт да се установи приложение на материалния закон чрез прилагане на несъществуваща правна норма или такава в явно противоречие на закона. В случая съдът е приложил нормата на чл. 432 от КЗ и чл. 52 от ЗЗД, както и чл. 51, ал.2 от ЗЗД, като е взел предвид конкретните твърдения и искания на страните. Липсва основание да се приеме, че е приложена несъществуваща норма. Приложението на съществуващите правни норми е свързано с преценка правилността на съдебния акт, но е извън соченото основание. Не се установява явна необоснованост на съдебното решение, изразяваща се в нарушаване правилата на формалната логика или в противоречиви изводи. Не се установява и наличието на съществени процесуални нарушения. Извън посочените основания с поставените правни въпроси, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на първите два формулирани правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване по отношение на правния въпрос относно предпоставките за определяне степента на съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. В случая съдът не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС, съгласно ППВС 17/63 г. и трайната практика на ВКС, изразена както в посочените от касатора решения, така и с оглед решенията на ВКС, служебно известни на съда. Въззивният съд е изходил от конкретно установените факти по делото, конкретните нарушения на правилата за движение по пътищата, обективираните, установени в процеса действия на пешеходката. Съгласно трайната практика на ВКС, обезщетението за причинените неимуществени вреди, за претърпените болки и страдания от нанесени физически увреждания при пътно-транспортно произшествие, може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Поведението на пострадалия е обективно, не следва да се установява дали виновно е извършено. От значение за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице е съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на моторното превозно средство. Следва да са установени при условията на пълно и главно доказване, че действията на пострадалия са допринесли за така настъпилата вреда-създали условия или улеснили да определи обективния принос на пострадалия. В случая въззивният съд е преценил, че отговорността на водача на МПС, съгласно чл. 20 ЗДвП е завишена, като съгласно тази норма, водачите на превозни средства следва да осигуряват безопасността на движение на пешеходците. Възрастта на пешеходците е правно релевантна, както и физическите белези на лицата, съгласно чл. 116 от ЗДВП. Въззивният съд е преценил всички тези данни като е приел, че водачът е имал видимост към пострадалата пешеходка. От другата страна, пострадалата като пешеходец е навлязла на пътното платно, без да се съобрази с разстоянието и скоростта на приближаващия се автомобил. Съпоставени са противоправните действия на двамата участници в произшествието и е отчетено, че и поведението на пешеходката е в причинна връзка с увреждането. Взето е предвид конкретно установеното положение след произшествието на пострадалата, възможността водачът на лекия автомобил да възприеме пешеходката и да предотврати настъпването на увреждането и едновременно с това, точното положение на пешеходката. Така въззивният съд, изхождайки от конкретните противоправни действия, участвали в причинния комплекс на причиненото увреждане, съблюдавайки разясненията както в ППВС 17/63, така и в Тълкувателно решение по тълк.д. 1/2014 г. на ОСТК е преценил, че е налице основание за намаляване на обезщетението в конкретно определения комплекс. Конкретно са установени факти и липсват предположения и логически операции. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС. Сочените от касатора решения, представляващи трайна практика на ВКС са постановени в конкретно установени случаи и макар да отговарят на конкретни правни въпроси, са свързани с различни факти. Изцяло в цитираната от касатора практика са развити разясненията от задължителната практика и при разрешаването на поставените правни въпроси, съдът не се е отклонил от тази практика. По отношение на поставения трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че мотивите на въззивния съд относно наличието на пешеходна пътека не е обусловил решително извода за наличието на съпричиняване. Изводите са с оглед конкретно осъществените противоправни действия от пострадалата, движението й преди настъпване на пътно-транспортното произшествие и конкретно установеното й поведение за настъпване на произшествието. Поради това, че съдът при разрешаване на правния въпрос е спазил разясненията в задължителната практика на ВС и ВКС и трайната практика на ВКС не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на четвъртия и петия формулирани правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че с определяне на конкретния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е разрешил поставените правни въпроси. Разрешението не е в противоречие със задължителната и трайна практика на ВС и ВКС. Въззивният съд е изходил от разясненията в ППВС 4/68 г., съгласно които понятието справедливост не е абстрактно понятие. За да определи конкретния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е установил конкретните обективно съществуващи обстоятелства. За да определи конкретния размер на следващото се обезщетение, въззивният съд е преценил съответно конкретните увреждания, физическите болки, психическите преживявания, причинени от настъпване на увреждането и търпените болки, интезитета и продължителността на болките. Така възизвният съд с оглед конкретно установените увреждания на пострадалата е преценил справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Изцяло в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС и трайната практика на ВКС са дадените от въззивния съд разрешения, като изцяло е съобразено нормативното тълкуване в посочените постановление и тълкувателни решения. Не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България