Определение № 785 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3720/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадената от М. М. Г., със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Е. Ф., касационна жалба срещу въззивно решение № 656 от 05.05.2022 год. по в.гр.д. № 3881/2021 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 260690 от 02.02.2021 г. по гр.д. № 13656/2019 г. на Софийския градски съд, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 40 ЗЗД за прогласяване относителната недействителност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., том .., рег. № ..., дело № .... год. по описа на нотариус С. Т., с който М. М. Г. чрез пълномощника си Л. Й. Г. е прехвърлил на И. З. Н. и на В. Г. Н. - Н. притежаваната от него 1/2 ид. част от апартамент в [населено място], с идентификатор № ... за сумата от 54 500 лв. В касационната жалба са наведени твърдения за неправилност на въззивното решение. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от адвокат С. К. в качеството ѝ на особен представител на И. З. Н., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита се, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по формулираните от касатора въпроси. Дори да се приеме, че жалбата е допустима, то тя е неоснователна. Направено е искане за определяне на възнаграждението на особения представител от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК и за присъждането му. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск на основание чл. 40 ЗЗД, с който се иска обявяването на относителна недействителност на сделката с апартамент с идентификатор № .... спрямо представлявания – ищеца М. Г., тъй като същата е сключена в негова вреда, при сговор между представителя – Л. Г., и третото лице – купувачите. След като е изяснил фактическия състав, пораждащ относителната недействителност, съдът е приел, че от изброените елементи е установено единствено, че сделката уврежда икономическите интереси на ищеца, тъй като имотът е продаден за сума, равна на данъчната оценка, която е почти два пъти по-ниска от пазарната му цена към датата на сделката. Този извод се подкрепя и от представената и приета по делото съдебно-оценителна експертиза. Въззивният съд е приел, че с оглед всички конкретно установени по делото обстоятелства, при които е сключен договора с третото лице, не може да се формира сигурно убеждение, че е налице сговаряне между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. По делото липсват доказателства за обстоятелствата, които съдебната практика приема за годни да обусловят извод за сговор във вреда на представлявания: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице; заинтересованост, даваща право на отказ от свидетелстване; трайни търговски отношения; обратно прехвърляне на имота от третото лице на пълномощника; последващи разпоредителни сделки с имота, сочещи, че третото лице се е възползвало от конкретната икономическа ситуация и др. Отчел е, че е налице последваща разпоредителна сделка с имота от страна на купувача, но доколкото продажната цена е била еднаква с тази по атакуваната сделка, това обстоятелство не може да се отчете като свидетелство за недобросъвестно поведение. По отношение на изповядването на сделката при нотариус, съдът е приел, че остава недоказано твърдението на ищеца, че не са представени декларации по чл. 264 ДОПК и по чл. 28 ЗННД от продавачите, тъй като нотариалното дело е било унищожено, поради изтичане на срока за съхранението му, а други доказателства в подкрепа на това твърдение не са представени от ищеца. Пълномощното на представляващата е редовно, вкл. със заверени подпис и съдържание, и не поражда съмнение за валидността на упълномощаването. При наличието на тези доказателства въззивният състав е направил извод, че от предпоставките за уважаване на иска по чл. 40 ЗЗД е доказана единствено нееквивалентността на престациите по сделката. При тези мотиви касаторът в представеното изложение общо се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, като са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Следва ли твърдението, че декларациите по чл. 264 ДОПК и по чл. 28 ЗННД от единия собственик на имота не са представени при изповядване на сделката пред нотариуса да бъда доказано от същия в съдебен процес, след като това обстоятелство е изрично отбелязано в нотариалния акт?“; 2. „Следва ли във фактическия състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД да бъде включван и друг елемент освен обективния – договорът да е във вреда на представлявания (което се преценява към деня на сключването му) и субективния – споразумяване между представителя и насрещната страна за увреждане интересите на представлявания?“. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият състав на Върховния касационен съд, III г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, поради следните съображения: Първият въпрос, касаещ непредставянето на декларациите по чл. 264 ДОПК и по чл. 28 ЗННД от единия собственик на имота при изповядване на сделката при нотариус, е обусловил правните изводи на въззивния съд, но същият не може да бъде разгледан на етап допускане до касационно обжалване, доколкото касае обсъждането и преценката на доказателствата по конкретното дело и възприетата от въззивния съд фактическа обстановка. Още повече, че в изложението си касаторът не е посочил конкретна практика, на която противоречи, а изразява становище по възприетата от въззивния съд фактическа обстановка. По отношение на втория формулиран в изложението въпрос се твърди противоречие на изводите на съда с Тълкувателно решение № 5/2014 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 841/19.01.2010 г., постановено по гр.д. № 3530/2008 г. на ВКС. Настоящият състав счита, че такова не е налице, доколкото въззивният съд е изследвал предпоставките за уважаване на иска по чл. 40 ЗЗД в съответствие с постановките на тълкувателното решение. Наличието на вреда за представлявания, когато представителят е продал имота по цена значително по-ниска от пазарната зависи от вътрешните им отношения (съдържанието на обвързващия ги договор за мандат или на другите уговорки между тях). Когато и във вътрешните отношения представителят е имал правомощието да определи продажната цена по своя преценка и третото лице е добросъвестно – не се е споразумяло с него, сключеният договор е действителен, но представителят отговаря пред доверителя за вредите от неполагането на дължимата грижа при упражняването на предоставената му представителна власт. Ако при същите условия третото лице е било недобросъвестно – споразумяло се е във вреда на представлявания, договорът е недействителен, поради което вредите са други и двете страни по недействителния договор отговарят пред представлявания за обезщетяването им. Изрично е посочено, че ищецът следва да докаже кумулативното наличие на следните предпоставки: че пълномощникът му е сключил обективно увреждаща интересите му сделка и пълномощникът и третото лице са действали недобросъвестно. Така изведените предпоставки напълно съответстват на тълкувателното решение, съдържащи се в т. 2 по третия въпрос, където са разграничени двата елемента на фактическия състав, пораждащ относителната действителност: обективен – договорът да уврежда интересите на представлявания, и субективен – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора. Няма противоречие с второто цитирано от касатора решение, тъй като в него се касае за различна фактическа обстановка, обуславяща наличието втория елемент от фактическия състав на относителната недействителност, какъвто в конкретния случай не е налице. За пълнота следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил никакви доводи за наличието на специфичната предпоставка по т. 2, нито е посочил конкретни актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, с които смята, че обжалваното решение се намира в противоречие. Същото се отнася и за позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като няма никаква допълнителна обосновка посочените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Както вече бе изяснено, въпросите са разрешени и в съответствие с установената практика и няма необходимост от нейното осъвременяване или промяна. Настоящият състав е сезиран с молба от адвокат К., назначена за особен представител с определение № 13934/2019г. на СГС, с която се иска да бъде определено от съда възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция и съответното му присъждане. Размерът на възнаграждението на особен представител съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК се определя от съда при условията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно което и съобразно вида и обема на извършените процесуални действия, настоящият състав намира, че следва да се определи възнаграждение за изготвения отговор на касационна жалба в размер от 600 лв., платимо от бюджета на ВКС, тъй като касаторът е освободен от деловодни разноски по делото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.