Определение № 595 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1949/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Банка ДСК“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ответникът Д. К. оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил в уважените от първата инстанция части предявените на основание договор за потребителски кредит осъдителни искове по 430, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорни лихви, обезщетение за забава, законни лихви и несъдебни разноски. Потвърдил е първоинстанционното решение в останалите обжалвани части, с които предявеният иск за главницата по кредита е частично уважен до размер от 45 237,26 лв., респ. отхвърлен за разликата до предявения размер от 48 649 лв., и са частично отхвърлени исковете за договорна лихва и обезщетение за забава. Въззивното решение е обжалвано в частите относно отхвърлените искове за договорна лихва и за обезщетение за забава и относно отхвърлената част от иска за главница. За да постанови решението в тези части, въззивният съд е приел, че сключеният договор е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Извода си е обосновал със съображенията, че при посочен в погасителния план - приложение към договора размер на годишния процент на разходите от 11,30 % е налице неяснота относно компонентите, включени в ГПР от значение за оскъпяването на кредита. Посочил е, че като елементи от ГПР различни видове задължения на кредитополучателя са посочени в договора за кредит, в погасителния план към него и в доказателствата по делото, докато посоченият в погасителния план размер на ГПР е изчислен на база само лихвите и таксата за одобряване на кредита. Приел е, че поради недействителността на договора ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК. По предявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност съдът е намерил за неоснователни изложените в тази насока оплаквания в жалбата на ищеца, споделяйки извода на първата инстанция за погасяване по давност на вземанията за главница по погасителните вноски с падежи преди 02.03.2016 г. Изложил е съображения, че доколкото в ръщането на кредитната сума е у говорено на анюитетни вноски, които представляват разсрочване на задължението на кредитополучателя, а не обуславят периодичност на изпълнението, началото на давностния срок следва да се определи съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД от момента на изискуемостта на всяка една вноска, т. е. за падежиралите до датата на предсрочната изискуемост вноски - от падежа на всяка от тях, а за непадежиралите вноски - от момента на настъпване на предсрочната изискуемост. С това е обосновал извод, че по давност са погасени вземанията за главница за периода до 02.03.2016 г. включително, а след тази дата остава непогасена по давност част от главницата в размер на 45 237,26 лв. Допускане на касационното обжалване се иска на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. По чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поддържа противоречие с решения на Съда на ЕС по въпросите: 1) за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, достатъчно ли е договорът за потребителски кредит да съдържа информация относно стойността на общия годишен процент на разходите по кредита (изразен като абсолютна величина) и включените в него задължения по вид, както и информация относно взетите предвид допускания, използвани при изчисляването съгласно Приложение № 1 към ЗПК или следва в него да бъде посочена и стойността на всеки отделен компонент, от който е формиран ГПР; и 2) в случай, че договорът за потребителски кредит съдържа информация относно общия размер на ГПР и включените в него компоненти по вид, пропорционална санкция спрямо кредитора ли е присъждането единствено на чистата стойност на кредита (главницата), ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва?. По отношение на първия въпрос се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводите, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото по него е формирана противоречива практика на окръжните съдилища и не е налице практика, в това число и задължителна такава, на Върховния касационен съд. Изложени са и доводи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - по въпросите: 3) следва ли е въззивният съд, при проверка за правилно прилагане на императивни материалноправни норми да събере служебно необходимите за прилагането им доказателства; 4) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях; 5) в кой момент се преклудира правото на ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност; 6) допустимо ли е съдът да основе решението си на възражения, направено от ответника след срока на отговора на исковата молба и на невъведени от ответника в процеса възражения с отговора на исковата молба; 7) кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземанията за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит - от датата на падежа на всяка вноска или от настъпване на изискуемост на целия дълг, вкл. в хипотезата на предсрочна изискуемост? При така формулираните от страна на жалбоподателя въпроси не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Решаващото съображение на съда, обусловило извода за недействителност на договора, се свежда до това, че посоченият в договора (погасителния план) абсолютен размер на годишния процент на разходите от 11,30 % е изчислен с оглед предвидените в погасителния план лихви и еднократна такса, без в този размер да са отразени и останалите дължими от кредитополучателя плащания, за които изрично в договора (т. 9.1 от ОУ) е предвидено, че се включват в годишния процент на разходите. Следователно направеният извод за недействителност на договора не се основава на липсата на посочване на отделните компоненти на ГПР и абсолютната стойност на всеки компонент, какъвто е смисълът на поставения въпрос, а на констатацията, че доколкото ГПР не отразява всички задължения на кредитополучателя, посоченият в погасителния план абсолютен размер не отговаря на действителния. Вторият въпрос също не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Предпоставяйки, че договорът за кредит съдържа информация относно общия размер на ГПР и включените в него компоненти по вид, въпросът е относим към извод, че и в тази хипотеза на кредитора се дължи само чистата стойност на кредита. Такъв извод във въззивното решение не се съдържа, а недействителността на договора в конкретния случай е обоснована с несъответствието на посочения в договора размер на ГПР с действителния. Относим към тези съображения би бил въпросът дали присъждането на чистата стойност на кредита, т. е. лишаването на кредитора от правото на лихви и от другите съпътстващи кредита вземания, представлява пропорционална санкция за посочването в договора на размер на ГПР, различен от действителния, какъвто въпрос обаче не е поставен. По третия въпрос не се установява отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС. Съгласно т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС-ОСГТК в хипотезата на служебно приложение на материалноправна норма въззивният съд има задължението да събере служебно доказателства (експертиза, оглед, освидетелстване), когато тези доказателства са необходими за приложението на съответната императивна норма. В разглеждания случай при формирания от въззивния съд извод, че посоченият в договора абсолютен размер на ГПР не отразява всички задължения на кредитополучателя, поради което не съответства на действителния, точното установяване на размерите на отделните задължения, невключени в ГПР, е без значение, доколкото, дори и такива размери да бъдат установени, това не би довело до установяване на размер на ГПР, съвпадащ с посочения в договора. От тази гледна точка назначаването на икономическа експертиза съобразно застъпеното от жалбоподателя не се явява необходимо по смисъла на т. 3 от ТР № 1/2013 г. за приложението на императивните норми по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По четвъртия въпрос също не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Значението на същия се обосновава с довода, че във въззивната жалба на ищеца са изложени подробни възражения относно извода на първоинстанционния съд за неравноправност на клаузите по чл. 8 от договора за кредит, уреждащи реда за формиране на дължимата по кредита възнаградителна лихва, които не са обсъдени от въззивния съд в мотивите на обжалваното съдебно решение. Обоснованият от въззивния съд извод за недействителност на договора обаче не произтича от съображения за неравноправност на негови клаузи, вкл. тези по чл. 8, а от допуснатото нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Петият и шестият въпрос, отнасящи се до преклузията на направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, също не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е само този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд. В разглеждания случай въпросът за преклузията на възражението за давност не е включен в предмета на спора пред въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК, съответно не е обсъждан от въззивния съд, тъй като във въззивната жалба на ищеца оплакване в този смисъл не е направено, а единствените доводи във връзка с давността са по същество - за неправилност на извода на първата инстанция, че за вноските с настъпил падеж давността започва от изискуемостта на съответната вноска и за обосноваване на тезата на жалбоподателя, че за всички вземания давността тече от обявяването на предсрочната изискуемост. По последния седми въпрос отсъства специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изводът на въззивния съд, че в хипотезата на разсрочено плащане на задължението за главница по договор за банков кредит чрез отделни погасителни вноски давността тече от падежа на съответната вноска, е съобразен с формираната след подаване на касационната жалба задължителна практика по ТР № 3/2023 г. на ВКС-ОСГТК, според която при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска, а за остатъка - от момента на предсрочната изискуемост, когато такава е настъпила. За пълнота следва да се посочи, че с оглед приетата от въззивния съд недействителност на договора и произтичащите от нея последици за сроковете за връщане на кредита релевантен в случая е въпросът относно началния момент на погасителната давност за вземането за чистата стойност на кредита в хипотезата, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен (чл. 23 ЗПК). В тази насока обаче не са изложени нито касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, нито въпрос по чл. 280 ГПК. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 47, ал. 6 ГПК на назначените особени представители на ответника следва да се определи общо възнаграждение в размер на 1000 лв. за сметка на внесения от ищеца депозит. С тези мотиви съдът