Определение № 420 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3385/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД и касационна жалба на ответницата А. П. Х. срещу решение № 260071/27.04.2021 г., постановено по възз. търг. дело № 294/2020 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на отхвърлителното първоинстанционно решение № 1207/23.12.2019 г. по търг. дело № 245/2018 г. на Варненския окръжен съд, като краен резултат е постановено следното: признато е за установено, че ответницата дължи на ищеца суми, за които е издадена заповед № 8232/05.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, по ч. гр. д. № 14972/2017 г. на Варненския районен съд, а именно – за вземанията по договор за потребителски кредит № HL40565/09.07.2008 г., ведно с приложение № 1/09.07.2008 г. и допълнителни споразумения от 23.03.2009 г. и от 14.06.2010 г. към него, в общ размер 24 297.28 CHF, от които: 21 319.51 CHF – главница, 145.51 CHF – договорна възнаградителна лихва за периода 28.09.2014 г. - 17.08.2016 г., 2 591.36 CHF – наказателна лихва за просрочие (обезщетение за забава за просрочени плащания) за периода 28.09.2014 г. - 27.09.2017 г. и 240.36 CHF – банкови такси за периода 28.09.2014 г. - 27.09.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 28.09.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; като част от исковите претенции са отхвърлени за разликите над горните суми до пълните им предявени размери: общият размер на претенциите – до 31 588.44 CHF, за главницата – до 25 250.38 CHF, за договорната възнаградителна лихва – до 3 359.57 CHF и за банковите такси – до 387.13 CHF; разноски по делото са възложени в тежест и на двете страни. Банката-ищец обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответницата – изцяло. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата на банката-ищец се излагат оплаквания за неправилност на обжалваната от нея отхвърлителна част, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. В жалбата на ответницата Х. се поддържат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, като постановено по недопустим иск, както и за неправилност на частта му, с която частично са уважени установителните искови претенции, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответницата не е подала отговор на касационната жалба на ищеца. В отговора на последния се релевират съображения, че няма основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответницата, както и за неоснователност на същата жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца „Юробанк България“ АД се сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и конкретно – с решение № 1001/05.07.1999 г. по гр. дело № 357/1999 г. на V-то гр. отд. на ВКС и тълкувателно решение (ТР) № 3/27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС, но без в тази връзка да е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответницата А. Х., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) нищожността на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката-кредитор да променя едностранно лихвата по кредита, обуславя ли нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва с точно определен към датата на подписване на договора размер; 2) допустимо ли е при нищожност на уговорката в клауза от договор за кредит с променлив лихвен процент, да бъде променян от съда във фиксиран лихвен процент с размера, който е имал към датата на подписване на договора; 3) при нищожност на уговорка с променлив лихвен процент по договор за кредит, когато това е станало въз основа на неравноправни клаузи, обуславя ли нищожност на целия договор и съответно – потребителят да не дължи никаква лихва; 4) в случай, че клаузи с променлив лихвен процент са неравноправни, допустимо ли е договорът да бъде запазен и да се прилага без тези клаузи, при условията на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП; 5) длъжен ли е съдът да направи преценка въз основа на обективни критерии, дали съответният договор за кредит може да се прилага без нищожните една или няколко клаузи; 6) при нищожността на клаузите по договор за кредит, с които се прехвърля целият валутен риск на кредитополучателя, длъжен ли е съдът да направи преценка въз основа на обективни критерии, дали съответният договор за кредит може да се прилага без нищожните една или няколко клаузи, и дали да обяви целия кредит за нищожен; 7) преди да извърши преценка за наличие на предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита, въззивният съд длъжен ли е да разгледа и да се произнесе по посоченото възражение за нищожност на целия договор за кредит; 8) задължен ли и е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ответника доводи и възражения, както и да се произнесе и прецени всички относими и приети по делото писмени доказателства; 9) за правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора; и 10) може ли цесионер, който е банка, и на когото друг правен субект е прехвърлил свое вземане срещу кредитополучател по договор за банков кредит, което вземане този правен субект (цедент) е получил въз основа на договор за прехвърляне на вземане, сключен между него като цесионер и банката като цедент, да получи заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 от ГПК, въз основа на договор за банков кредит, цесия и извлечение от счетоводните книги на банката. По отношение на първите шест въпроса от страна на ответницата се навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК, като се поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), и конкретно: първите четири въпроса – с решенията по дела С-618/10, С-488/11, С-453/10 и С-397/11; петия въпрос – с решението по дело С-397/11 и шестия въпрос – с определението от 22.02.2018 г. по дело С-119/17 и решенията по дела С-186/16, С-397/11, С-472/11 и С-488/11. По отношение на останалите четири въпроса ответницата навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: по седмия и осмия въпрос – с решение № 188/15.12.2017 г. по търг. дело № 2613/2016 г. на II-ро търг. отд., ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по търг. дело № 1245/2013 г. на І-во търг. отд., решение № 63/17.07.2015 г. по търг. дело № 674/2014 г. на II-ро търг. отд., решение № 263/24.06.2015 г. по търг. дело № 3734/2013 г. на І-во търг. отд. и решение № 111/03.11.2015 г. по търг. дело № 1544/2014 г. на II-ро търг. отд.; по деветия въпрос – с решение № 116/2020 от 21.01.2021 г. по гр. дело № 787/2020 г. на II-ро гр. отд. и по десетия въпрос – с определение № 878/28.12.2012 г. по ч. търг. дело № 720/2012 г. на I-во търг. отд., определение № 583/20.07.2010 г. по ч. търг. дело № 506/2010 г. на II-ро търг. отд., определение № 1161/28.12.2012 г. по ч. търг. дело № 865/2012 г. на II-ро търг. отд. и определение № 215/26.03.2013 г. по ч. търг. дело № 1501/2013 г. на II-ро търг. отд. С касационните си оплаквания по чл. 281, т. 2 от ГПК ответницата навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. В тази връзка се поддържа, че то било постановено по недопустим иск, тъй като банката-ищец в случая не била активно процесуално легитимирана да води установителния иск по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК за съществуване на вземанията по процесния договор за банков кредит. Според ответницата това е така, защото банката е цедирала тези вземания на друг субект – небанкова институция, който след това ѝ ги цедирал обратно, и след като цедентът по последната цесия не е банка и не може да се ползва от реда за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 от ГПК, то и цесионерът по последната цесия – банката-ищец не може да се ползва от този процесуален ред за издаване на заповед за изпълнение, съответно – и от реда по чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК за воденето на установителния иск за съществуване на процесните вземания. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след преценка на приетите по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, е намерил за установено от фактическа следното: Приел е за безспорно между страните, че между тях е сключен процесният договор за потрребителски кредит с приложението и двете допълнителни споразумения (анексите) към него, по силата на който банката-ищец предоставя на ответницата кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 15 000 EUR по курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита. Съгласно договора, кредитът се усвоява по блокирана сметка сметка в швейцарски франкове на ответницата-кредитополучател (чл. 2, ал. 1), при удостоверяване на настъпването на условията по чл. 2, ал. 2, и се превалутира служебно от банката в евро (чл. 2, ал. 3) и се превежда по друга банкова сметка. Срокът за погасяване на кредита е 300 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита – 23.07.2008г., като погасяването става чрез равни месечни (анюитетни) вноски, включващи главница и лихва, и се извършава във валутата, в която същият е разрешен и усвоен (чл. 6 от договора), т.е. в швейцарски франкове. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, дължимата годишна лихва се формира от сбора на базовия лихвен процент за жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛП), действащ за съответния период, плюс договорна лихвена надбавка от 1.5 пункта, като към момента на сключване на договора, БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 5 %. В ал. 3 на чл. 3 от договора е предвидено, че при просрочие на погасителни вноски и при предсрочна изискуемост на кредита, се дължи лихва, равна на сбора от лихвата за редовна главница, плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Според чл. 3, ал. 5, действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и при промяна в него става незабавно задължителен за страните, а договорената надбавка не се променя. Съгласно чл. 4, кредитополучателят дължи: еднократна годишна такса за управление в размер на 1.5 % процента от сумата на разрешения кредит, ежемесечно платима комисионна за управление на кредита в размер на 0.04 % върху сумата на непогасената главница и еднократна административна такса в размер на 70 лв. На основание чл. 18, ал. 1 от договора, при непогасяване на която и да е вноска, както и при неизпълнение от страна на кредитополучателя на което и да е друго задължение, банката има право да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, а според ал. 2 на същия член, при пълно или частично неиздължаване на три последователни месечни вноски, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска. Съгласно приложението към договора, заемната сметка по същия е открита на 23.07.2008 г. като към датата на усвояване на кредита курса “купува“ за швейцарски франкове на банката към еврото е 1.1785, съобразно който размерът на усвоения от кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове е в размер 24 940.60 CHF. С допълнителното споразумение от 23.03.2009 г. страните са установили общия размер на задълженията на кредитополучателя, възлизащ към тази дата на 25 064.05 CHF, от които: 29.50 CHF – просрочена главница, 151.48 CHF – просрочена лихва, 24 728.52 CHF – редовна главница, 154.55 CHF – редовна лихва. Със споразумението страните са постигнали и съгласие за въвеждане на 12-месечен период на облекчено погасяване на дълга и облекчен ред за погасяване на съществуващи вземания, за което кредитополучателят следва да внесе 67 CHF, а сумата, представляваща разликата между погасената сума и общия сбор на просрочията, се преоформя, чрез натрупването ѝ към редовната главница. С допълнителното споразумение от 14.06.2010 г. страните са установили, че към същата дата са просрочени, както следва: главница в размер 25.80 CHF, лихва в размер 0.31 CHF и такси в размер 3.68 CHF, като размерът на непогасената редовна главница е 25 970.36 CHF. Постигнато е съгласие всички плащания по кредита да се преоформят служебно, чрез натрупване към главницата по първоначално предоставения кредит и за въвеждане на 12-месечен период на облекчено погасяване на кредита, чрез намалени месечни вноски в размер на по 99 CHF, след което върху дълга ще се натрупа начислената, но непогасена през този период лихва. С нотариална покана, връчена на ответницата на 17.08.2016 г., банката я е уведомила, че поради забава в плащанията обявява вземането по договора за кредит за изцяло и предсрочно изискуемо, което обстоятелство също не е спорно в процеса. С прието в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експретиза (ССчЕ), което въззивният съд е кредитирал като компетентно дадено, е установено, че по блокираната банкова сметка на ответницата са постъпили 24 940.60 CHF, с основание “усвояване на кредит“. Към 27.09.2017 г. общото задължение по процесния кредит е в размер 32 448.80 CHF, от които: 25 069.40 CHF – главница, 4 270.31 CHF – редовна лихва за периода 23.04.2014 г. - 17.08.2016 г., 2 603.02 CHF – наказателна лихва за периода 23.04.2014 г. - 27.09.2017 г. и 506.07 CHF – такси за периода 23.04.2014 г. - 23.09.2017 г. Последното плащане по кредита е извършено на 23.04.2014 г. и е в размер 1.04 CHF, с което е заплатена дължима такса. Курсовата разлика, изразена в равностойност в левове, между изплащането на кредита в евро и изплащането му във франкове, възлиза на 13 709.35 лв. Годишният лихвен процент по процесния кредит на 23.07.2008 г. е 6.50 %, увеличен е на 16.10.2008 г. на 7.50 %, а на 23.10.2012 г. е намален на 7.25 %, като промените са ставали съобразно решения на “Комитета по управление на активите и пасивите“ на банката, в резултат от промяна на БЛП. Общо погасената сума по договора за кредит, ведно с допълнителните споразумения, е в размер 11 426.35 CHF. С прието във въззивното производство заключение на ССчЕ, неоспорено от страните и също кредитирано от апелативния съд като компетентно дадено, е установено следното относно размера на дължимите по договора задължения в швейцарски франкове при първоначалните условия по договора: Главницата за периода 23.04.2014 г. - 27.09.2017 г., изчислена при курс на швейцарския франк към евро, който е бил към момента на сключване на договора – 0.61398, и при игнориране действието на допълнителните споразумения към договора за кредит, т.е. като капитализираните суми бъдат приети за просрочени и към тях се изчисли съответната наказателна лихва, неплатената главница се равнява на 21 319.51 CHF. Договорната възнаградителна лихва при лихвен процент 6.5 % за периода 28.09.2014 г. - 17.08.2016 г., изчислена при курс на швейцарския франк към евро, който е бил към момента на сключване на договора – 0.61398 и при съобразяване на посочените при изчисляване на главницата условия, е в размер 145.51 CHF. Наказателната лихва за просрочие (обезщетението за забава на просрочените плащания) при лихвен процент 6.5 % за периода 28.09.2014 г. - 17.08.2016 г., изчислена при курс на швейцарския франк към евро, който е бил към момента на сключване на договора и при съобразяване на посочените при изчисляване на главницата условия, е в размер 2 688.54 CHF. Дължимите банкови такси за периода 28.09.2014 г. - 17.08.2016 г. са в размер 240.90 CHF. Въззивният съд е посочил, че в производството пред него ответницата не оспорва сключването на процесния договор за кредит, усвояването на сумата по същия, както и материалната легитимация на ищеца по предявения иск; не са спорни и датата на последното плащане, размерът на заплатените от ответницата суми по договора за кредит, както и наличието на предпоставките за обявената предсрочна изискуемост. При така установените обстоятелства по делото, апелативният съд е приел от правна страна следното: Не е споделил и е намерил за неправилни решаващите изводи на първоинстанционния съд (с които са били уважени възражения на ответницата) за неоснователност на предявения установителен иск по чл. 422 от ГПК, – че процесният договор за кредит има за предмет парично вземане, чиято валута на усвояване и погасяване е евро, а издадената заповед за изпълнение има за предмет задълженията на ответницата в швейцарски франкове. В тази връзка въззивният съд е изложил следните съображения по същество: Действително, по договора банката-ищец реално е предоставила на ответницата сума в размер 15 000 EUR, като швейцарски франкове реално не са ѝ предоставени. Независимо от това, не е налице основание да се приеме, че валутата, в която се договаря и предоставя кредитът е евро, тъй като клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 1 и ал. 2, чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора по ясен начин обективират волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове, равностойни на 15 000 EUR, с превалутиране на така получения паричен ресурс от швейцарски франкове в евро в деня на усвояването му. Дължимата цена-лихва също е определена като дължима лихва в размер на лихвен процент за жилищни кредити в швейцарски франкове – БЛП плюс договорна надбавка. Въззивният съд е намерил, че тези уговорки са ясни и разбираеми, както и че съобразно чл. 6, ал. 2 от договора, кредитът се погасява във валутата, в която е разрешен и усвоен – швейцарски франкове; с оглед това е приел, че процесният кредит е в швейцарски франкове; съдът е изтъкнал, че тези негови изводи са съобразени с практиката на ВКС, обективирана в решение № 69/12.09.2019 г. по търг. дело № 1392/2018 г. и решение № 170/16.0.2021 г. по търг. дело № 11801/2019 г. на II-ро търг. отд., в които са обсъдени договори за кредит на същата банка с идентичен предмет. На следващо място въззивният съд е намерил, че към направеното от ответницата възражение за нищожност на договорни клаузи, свързани с прехвърляне на потребителя на валутния риск, са относими следните клаузи от процесния договор: Уговореното в чл. 1, че банката предоставя на кредитополучателя потребителски кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 15 000 евро по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита. Разрешеният кредит се усвоява от кредитополучателя по блокирана сметка в швейцарски франкове (чл. 2, ал. 1), като усвоеният кредит в швейцарски франкове се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в евро (чл. 2, ал. 3 от договора). Съобразно чл. 6, ал. 2, погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове; в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката, освен във валутата на кредита, и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката. В чл. 21 от договора е предвидено, че кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове в евро по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове на датата на превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от банката, като за превалутирането се дължи и комисионна. Според чл. 22, превалутиране е промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи съответният лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същата. В чл. 23, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс „купува“ и/или „продава“ на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Кредитополучателят декларира в чл. 23, ал. 2 от договора и че изцяло е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-23 от договора, както и че е съгласен с настъпването им. Обсъждайки тези договорни клаузи, въззивният съд е приел, че по делото не е установено от страна на банката-ищец, съобразно вменената ѝ доказателствена тежест по чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, наличието на проведено индивидуално договаряне по повод сключването на процесния договор. В тази връзка апелативният съд е изложил и съображения, че индивидуаното договаряне следва да се извлече от събрани доказателства за водени преговори и за обстоятелствата по сключването на договора за кредит, каквито по делото липсват. Съдът е изтъкнал и че доказването следва да установи, че при сключването на съответните клаузи, като предложени от доставчика на стоката или услугата, потребителят не е бил принуден да ги приеме, без възможност за въвеждане на резерви или изменения, в съответствие с икономическия си интерес, или да се установи, че с това си съдържание клаузите са били предложени от самия потребител. Въззивният съд е приел и че сключването на последващи споразумения за преструктуриране на дълга не прави уговорките, поети в първоначалния договор, индивидуално уговорени. На следващо място съдът е приел, че неравноправна е договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, и която не е съставена по прозрачен начин – така, че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, и когато при проверката ѝ за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. За този свой извод въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС относно валутата на кредита и валутния риск и относно тълкуването и прилагането на практиката на СЕС, и в частност на актовете по дела С-186/16 и С-119/17, а именно: решение № 295/22.02.2019 г. по търг. д. № 3539/2015 г. на I-во търг. отд., решение № 294/27.03.2019 г. по търг. д. № 1599/2017 г. на II-ро търг. отд., решение № 384/29.03.2019 г. по търг. д. № 2520/2016 г. на I-во търг. отд., решение № 314/29.07.2019 г. по търг. д. № 1766/2016 г. на II-ро търг. отд., решение № 67/12.09.2019 г. по търг. д. № 1392/2018 г. на I-во търг. отд., решение № 170/16.03.2021 г. по търг. д. № 1901/2019год. на II-ро търг. отд. Въззивният съд е изтъкнал, че тази практика на ВКС е основана на задължителна практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби от правото на ЕС, и обективирна в: решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13, решение от 23.04.2015 г. по дело C-96/14, решение от 03.06.2010 г. по дело C-484/08, решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/17, решение по дело C-415/11 и др. Въззивният съд е приел, че процесният кредит се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността им на 15 000 EUR, като същевременно липсват данни, че към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута – швейцарски франкове, на ответницата-кредитополучател е била предоставена цялата относима информация, която би ѝ позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите ѝ задължения при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си, и която е с фиксиран курс към резервната валута евро. Намерил е също, че по смисъла на даденото от СЕС тълкуване, не може да се приеме за достатъчна информираност на потребителя предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от нея курс „купува“ и/или „продава“ на швейцарския франк, което ще рефлектира върху размера на дълга, изразен в лева, в посока на повишаването му. Съдът е изтъкнал, че на потребителя, като по-слабата страна в правоотношението, включително с оглед степен на информираност, не е предоставена информация при сключването на договора за потребителски кредит със срок на издължаване от 300 месеца, какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимализира валутния риск, включително чрез застраховането му или използването на други финансови инструменти. Изтъкнал е също, че с такава информация, като част от професионалната си дейност, банката следва да разполага, и след като не е изпълнила задължението си да я предостави на по-слабата страна по договора, липсва основание да се приеме, че потребителят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск, при получаван доход в местна валута, като направи информиран избор дали да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск, или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Липсата на предоставена информация не позволява на средния потребител (относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен) да прецени потенциално значимите за него икономически последици при изчисляване на погасителните вноски, тъй като не разполага с информация в дългосрочен план за котировките на швейцарския франк. Банката като професионалист е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за това насрещната страна по договора, тъй като това представлява обстоятелство, което по естеството си се отразява на по-нататъшното изпълнение на договора. Съдът е намерил и че клаузата на чл. 21, ал. 1 от процесния договор не дава достатъчна защита на потребителя, тъй като упражняването на правото на превалутиране е свързано със заплащането на комисионна и е обвързано с курс „купува“ на банката за швейцарски франкове за датата на превалутирането, който е едностранно определен. Позовавайки се на решенията на СЕС по дела С-186/16 и С-415/11, въззивният съд е приел и че банката, с оглед експертната си компетентност и познания относно очакваните промени на курса на швейцарския франк в посока на значимо поскъпване, непредоставяйки тази информация на потребителя, е нарушила принципа на добросъвестност, при фиктивно предоставен паричен поток в швейцарски франкове. Съдът е посочил също, че ако кредитодателят беше постъпил добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител да се съгласи с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестранна валута и понасяне на вредите от него, дори и при индивидуално договаряне. В заключение въззивният съд е намерил, че клаузите за прехвърляне на валутния риск върху потребителя създават значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитния договор по смисъла на чл. 143, т. 19 (предишна т. 18) от ЗЗП; приел е, че тези клаузи са неравноправни, тъй като са неиндивидуално договорени клаузи от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от които са свързани с цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя; същите не са съставени по прозрачен начин – така, че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора. Съдът е приел и че с оглед неравноправния си характер, спорните клаузи – чл. 23, ал. 1 и ал. 2 и чл. 6, ал. 2 от процесния договор се явяват нищожни на основание чл. 143, т. 19, във вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Въззивният съд е приел, че установяването на неравноправния характер на горепосочените клаузи, свързани с поемането на целия валутен риск от промяна на валутния курс CHF/EUR, респективно – български лев, само от кредитополучателя-потребител, позволява да се възстанови правното и фактическо положение на потребителя, каквото то би било без наличието на тези неравноправни клаузи. В тази връзка съдът е намерил, че процесният договор за кредит може да се прилага и без тези неравноправни клаузи на чл. 23, ал. 1 и ал. 2 и чл. 6, ал. 2, свързани с поемането на валутния риск само от едната страна по договора, като е изложил съображения, че това следва от разпоредбата на чл. 430 от ТЗ, съгласно която с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума при уговорени условия и срок, а заемателя се задължава да ползва сумата съгласно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Въззивният съд е приел, че в случая, при уговорка за предоставяне на сума в размер 24 941 CHF и при установяване нищожността на горепосочените клаузи, процесният кредит следва да бъде върнат в уговорения размер и валута по първоначалния курс на швейцарския франк към еврото (каквато е валутата, в която реално е предоставен паричния ресурс) към 23.07.2008 г., по който страните са изразили съгласие със сключване на договора за кредит, а именно – 1 CHF е с равностойност на 0.61398 EUR; или, с други думи – кредитът следва да бъде върнат по първоначално определения при сключването на договора курс към еврото. Съдът е изтъкнал, че в противен случай, банката-ищец би получила облага – възнаграждение веднъж от договорените лихви, които представляват цената на отпуснатия паричен заем и които са договорени при сключването на договора, и втори път – от курсовата разлика от поскъпване на швейцарския франк към лева, респективно към еврото. С оглед изложеното съдът е приел, че запазването на действието на договора не противоречи на интересите на кредитополучателя-потребител (ответницата), понеже се възстановяват първоначалните условия по договора, по които същият е изразил съгласие. Приел е, че по този начин не се накърняват и интересите на кредитора (ищеца), понеже същият би получил договорената с договора цена на паричния ресурс. С оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързаните с този риск, съдът е счел, че действието на тези клаузи следва да бъде игнорирано. Затова е приел, че ответницата дължи сумите по курса на швейцарския франк към еврото, определен в договора при усвояването на сумата – 23.07.2008 г., който е 0.61398 EUR/CHF, като съгласно експертното заключение на ССчЕ, прието във въззивното производство, съдът е намерил, че задължението за главницата, без извършените преоформяния на дълга, към датата на подаване на исковата молба, на непогасената първоначална главница по процесния кредит, по курса на швейцарския франк към евро, като се приспаднат всички извършени от ответницата плащания, за периода 23.04.2014 г. - 27.09.2017 г., е в размер 21 319.51 CHF. Относно възраженията на ответницата за нищожност поради неравноправност на клаузите на процесния договор, касаещи лихвата, т.е относно възможността на банката-кредитор да променя едностранно размера на възнаградителната лихва, въззивният съд е съобразил следното: Съгласно договореното в чл. 3, ал. 1, страните са се съгласили, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.5 пункта; посочено е и че към момента на сключване на договора, БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 5 %. Съгласно чл. 3, ал. 5 от договора, действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони; също така, договорените в процесния договор надбавки не се променят. Съгласно чл. 12, ал. 1 от договора, банката запазва правото си по време на действие на договора да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21. Посочено е също, че измененията в тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. В ал. 2 на същата клауза е предвидено, че за промените по чл. 12, ал. 1 банката уведомява кредитополучателя чрез съобщения в банковите салони и на интернет страницата ѝ. Апелативният съд е изтъкнал, че по въпросите за начина на формиране на лихвата по договора за кредит, критериите към възнаградителната лихва и съответно към компонентите ѝ, както и за приложимостта на БЛП за кредити в швейцарски франкове по кредити във валута, различна от швейцарския франк, и промяната в условията на договора за кредит, също е формирана константна практика на ВКС, обекитиварана в решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III-то гр. отд., решение № 424/02.12.2015 г. по гр. дело № 1899/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 51/04.04.2016 г. по търг. дело № 504/2015 г. на II-ро търг. отд., решение № 95/13.09.2016 г. по търг. дело № 240/2015 г. на II-ро търг. отд., решение № 205/07.11.2016 г. по търг. дело № 154/2016 г. на I-во търг. отд., решение № 165/02.12.2016 г. по търг. дело № 1777/2015 г. на I-во търг. отд., решение № 201/02.03.2017 г. по търг. д. № 2780/2015 г. на II-ро търг. отд., решение № 6/17.07.2018 г. по търг. д. № 2111/2016 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 384/29.03.2019 г. по търг. д. № 2520/2016 г. на I-во търг. отд., решение № 314/29.07.2019 г. по търг. д. № 1766/2016 г. на II-ро търг. отд., решение № 170/16.03.2021 г. по търг. д. № 1901/2019 г. на II-ро търг. отд. и др. Съобразявайки тази константната практика на ВКС, въззивният съд е приел следното: Уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването за яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието ѝ може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължението, и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит е необходимо между страните да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката-кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Възззивният съд е възприел и направеното в решение № 92/09.09.2019 г. по търг. дело № 2481/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС разграничение, че при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента – БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката-кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер. С оглед това, в заключение, апелативният съд е приел, че са нищожни и договорните клаузи, регламентиращи едностранна промяна на уговорената възнаградителна лихва при промяна на БЛП. С оглед това, съдът е намерил, че действието и на тези клаузи от договора, като недействителни, следва да бъде игнорирано, като е приел, че уговорената възнаградителна лихва е в нейния размер, определен при сключването на договора, т.е. – в размер на 6.5 %. Съгласно експертното заключение на ССчЕ, прието във въззивното производство, съдът е приел, че задължението за договорна възнаградителна лихва, начислена върху главницата по курс на CHF към евро – 0.61398EUR/CHF, като се приспаднат всички извършени от ответницата плащания, за периода 28.09.2014 г. - 27.09.2017 г., е в размер 145.51 CHF. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответницата срещу претенцията за мораторна лихва, предвидена в клаузата на чл. 3, ал. 3 от процесния договор, според която, при просрочие на дължимите погасителни вноски по кредита, както и при предсрочна изискуемост, кредитиополучателят дължи лихва в размер на сбора на лихвата за редовна главница, увеличен с наказателна надбавка в размер 10 пункта. Съдът е приел, че видно от съдържанието на клаузата, същата е ясна и разбираема, а по посочените по-горе съображения, лихвата по кредита следва да се определи в първоначално договорения размер от 6.5%. За това, върху просрочията по договора за претендирания период 28.09.2014 г. - 27.09.2017 г., съдът е намерил, че следва да се начисли наказателна надбавка, която се определя като дължимата договорна лихва от 6.5 % се увеличи с 10 пункта. Също предвид експертното заключение на ССчЕ, прието във въззивното производство, съдът е приел, че задължението за наказателна лихва за просрочие, за периода 28.09.2014 г. - 27.09.2017 г., е в размер 2 688.54 CHF. По исковата претенция за заплащане на дължимите банкови такси, въззивният съд е приел, че съгласно счетоводната справка по чл. 366 от ГПК, съставляваща неразделна част от исковата молба, претендираното вземане включва начисляваната към всяка анюитетна вноска, комисионна за управление на кредита по чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора, в размер 0.04 % върху остатъка от непогасената главница. Същата е периодично вземане на банката с режим, приравнен на банкова такса. Също съобразно изчисленията в заключението на ССчЕ, съдът е приел, че дължимите банкови такси за периода 28.09.2014 г. - 27.09.2017 г. са 240.90 CHF. Относно възраженията на ответницата за нищожност на клаузите на процесните допълнителни споразумения (анекси), касаещи преоформяне на задълженията по кредита чрез натрупване на задължения за лихва към главница, въззивният съд е съобразил следното: И по двете споразумения клаузите са идентични (чл. 4 от първото и чл. 3 от второто) и чрез тях дължимите лихви са капитализирани в дължима главница, т.е. с тях е увеличен размерът на усвоената и дължима главница. С включването на сумата, представляваща задължение за лихви, в главницата, същата променя своя характер и като част от главницата става олихвяема сума. Законодателството допуска уговаряне на анатоцизъм само в отношенията между търговци (чл. 294, ал. 2 от ТЗ). По отношение на лицата, които не са търговци, се прилага общият режим на ЗЗД, конкретно – чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, в която е посочено, че олихвяването на изтекли лихви се осъществява съобразно наредба на БНБ. Съдът е изтъкнал, че такава наредба на БНБ не е приета, поради което е достигнал до извода, че по българското право анатоцизмът не е разрешен в отношенията на лица, които не са търговци; следователно – уговорка за анатоцизъм по отношение на нетърговец е нищожна. С оглед това, въззивният съд е приел, че посочените по-горе уговорки в процесните допълнителни споразумения за капитализация на просрочени лихви, са нищожни и не са породили действие за ответницата. За тези свои изводи апелативният съд също се е позовал на практиката на ВКС – обективирана в решение № 66/29.07.2019 г. по търг. дело № 1504/2018 г. на ІІ-ро търг. отд., където също е прието, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит, за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци съгласно чл. 294, ал. 2 от ТЗ. Предвид така изложеното, въззивният съд е приел, че извършените преоформяния на кредита не са породили действие за ответницата, поради което дължимата по кредита главница следва да се определи съобразно първоначалния ѝ размер, което е сторено от вещото лице по допуснатата ССчЕ. Въззивният съд още веднъж е изложил съображения по становището (възраженията) на ответницата за нищожност на целия процесен договор за кредит, като е намерил същото за неоснователно по следните съображения: Нищожни се явяват само посочените по-горе клаузи от договора и допълнителните споразумения към него, тъй като съобразно чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага без тези клаузи. Съдът е намерил, че в случая това изискване е изпълнено, тъй като договорът за кредит може да се прилага и изпълнява без клаузите, определени като неравноправни, като с установяването на тяхната нищожност, следва да се прилагат първоначално договорените клаузи по договора за кредит, респективно – договорът не остава без предмет; затова процесният договор за кредит е действителен (без нищожните клаузи от него). В заключение, при определяне размерите на процесните задълженията на ответницата, въззивният съдът е изложил следното: С оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързаните с този риск, ответницата дължи сумите по курса на швейцарския франк към евро, определен в договора при усвояването на сумата – 23.07.2008 г., т.е. – по курса 0.61398 EUR/CHF, като съгласно заключението на ССчЕ, след като се приспаднат всички извършени от ответницата плащания, за процесния период 23.04.2014 г. - 27.09.2017 г. задължението за главница е в размер на 21 319.51 CHF, поради което претенцията за установяване на задължение за главница се явява основателна до този размер, а в останалата част – до претендирания размер от 25 250.38 CHF, като неоснователна, следва да се отхвърли (апелативният съд отново е изтъкнал, че направените по-горе негови изводи в тази насока са съобразени с решение № 170/16.03.2021 г. по търг. дело № 1901/2019 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС). Претенцията за лихви, предмет на процеса, е за сумата 3 359.57 CHF, представляваща договорна възнаградителна лихва по договора за банков кредит за периода 28.09.2014 г. - 17.08.2016 г. Съгласно неоспореното заключение на ССчЕ, задължението за договорна възнаградителна лихва, начислена върху главницата по курса 0.61398 EUR/CHF, след като се приспаднат всички извършени от ответницата плащания, за процесния период е в размер 145.51 CHF, поради което претенцията за установяване на задължението за договорни възнаградителни лихви се явява основателна до този размер, а в останалата част, като неоснователна, следва да се остави без уважение. Мораторна лихва се претендира в размер 2 591.36 CHF, но по-горе съдът е формирал извод, че на основание чл. 3, ал 3 от договора, върху евентуалните просрочия по главницата, за претендирания период 28.09.2014 г. - 27.09.2017 г. следва да се начисли наказателна надбавка, която се определя като дължимата договорна лихва от 6.5 % се увеличи с 10 пункта. Според заключението на ССчЕ, задължението за наказателна лихва за просрочие, за процесния период е в размер 2 688,54 CHF, поради което претенцията за установяване на задължението за наказателни лихви се явява основателна до претендирания размер от 2 591.36 CHF и следва да се уважи изцяло. Относно претенцията за заплащане на банкови такси в размер 387.13 CHF въззивният съд е приел, че съобразно заключението на ССчЕ, дължимите банкови такси за процесния период 28.09.2014 г. - 27.09.2017 г. са 240.90 CHF, предвид което е намерил, че тази претенция се явява основателна и следва да бъде уважена до този размер, а за горницата до предявения размер следва да се отхвърли като неоснователна. Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение. Съображенията за това са следните: Както вече беше посочено, в изложението към касационната жалба на банката-ищец се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но без да е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос – като обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Вместо това банката-жалбоподател, препращайки към оплакванията в касационната си жалба, излага съображения за несъгласие с изводите на въззивния съд за нищожността на клаузите на двете процесни допълнителни споразумения (анекси) към договора за банков кредит, с които е уговорено прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представляващо анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Съгласно задължителните указания и разяснения по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, при липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, касационната инстанция не допуска касационното обжалване (освен при необходимост от извършването на служебната проверка за валидност и допустимост на въззивното решение), като не изследва наведеното допълнително основание, в случая – по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Независимо от това, съдът намира за необходимо да посочи, че изводите на въззивната инстанция за нищожността на двата процесни анекса не са в противоречие с практиката на ВКС, а напротив – изцяло са съобразени с посоченото във въззивното решение, решение № 66/29.07.2019 г. по търг. дело № 1504/2018 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, което е постановено по идентичен казус с участието на „Юробанк България“ АД. Последната в изложението си по настоящото дело се позовава на остаряла и неактуална практика на ВКС – решение № 1001/05.07.1999 г. по гр. дело № 357/1999 г. на V-то гр. отд. на ВКС, както и на неотносима задължителна практика – ТР № 3/27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС, постановките на което не намират приложение в настоящия случай. Също съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, както и касационните му оплаквания и доводи за неправилност в тази връзка, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. По отношение на наведеното от жалбоподателката-ответница, основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, също по аналогичен на настоящия казус е формирана практика на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, обективирана в определение № 710/ 0 2.12.2019 г. по частно търг. дело № 2241/2019 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, с което е разяснено следното: Липсата на предпоставки по чл. 417, т. 2 от ГПК (банката-заявител е цесионер по договор за обратна цесия, цедент по който е небанкова институция), въпреки което е издадена заповед за изпълнение, може да доведе само до отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение и обезсилване на издадения изпълнителен лист, но не и до недопустимост на исковия процес по чл. 422 от ГПК, заведен в срок от кредитора-заявител. Указанията, дадени в т. 4г от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС (че частният правоприемник на кредитора по чл. 417, т. 2 от ГПК също трябва да притежава посоченото в разпоредбата особено качество, за да има легитимация да поиска издаването на заповед за незабавно изпълнение по този ред) касаят първата фаза от заповедното производство и с тях не се отричат правата на цесионера-банка. В исковото производство специфичните предпоставки за допустимост на иска по чл. 422 от ГПК се състоят в съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане (част от него) и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и в идентичността на страните (респективно надлежно възразилите ответници и легитимираните правоприемници). Важат и общите правила за допустимост на исковия процес, включително относно активната процесуална легитимация. Активната легитимация за предявяване на установителния иск по чл. 422 от ГПК принадлежи на заявителя в заповедното производство. Съображения в същия смисъл са изложени и в решение № 205/16 .0 2.2017 г. по търг. дело № 2932/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. В същия смисъл е и трайно установената практика на ВКС (решение № 60328/21.12.2021 г. по гр. дело № 760/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 183/02.11.2016 г. по търг. дело № 2588/2015 г. на І-во търг. отд., решение № 78/06.06.2012 г. по търг. дело № 511/2011 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 89/02.06.2011 г. по търг. дело № 649/2010 г. на ІІ-ро търг. отд.), съгласно която за допустимостта на установителния иск по чл. 422 от ГПК е достатъчно за процесното вземане да е издадена съдебна заповед за изпълнение (по чл. 410 или по чл. 417 от ГПК), която не е обезсилена, срещу нея да е направено в срок възражение на длъжника по чл. 414 от ГПК и установителният иск по чл. 422 от ГПК да е предявявен от заявителя в срока по чл. 415, ал. 4 (преди – в ал. 1) от ГПК. В случая тези предпоставки са налице, поради което не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, респ. – не е налице наведеното от ответницата основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Предвид гореизложеното, последният (десети) процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението на ответницата (може ли цесионер, който е банка, и на когото друг правен субект е прехвърлил свое вземане срещу кредитополучател по договор за банков кредит, което вземане този правен субект (цедент) е получил въз основа на договор за прехвърляне на вземане, сключен между него като цесионер и банката като цедент, да получи заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 от ГПК, въз основа на договор за банков кредит, цесия и извлечение от счетоводните книги на банката) е напълно неотносим както към служебната проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, така и към предмета на материалноправния спор по делото, респ. – този въпрос нито е обуславящ правните изводи на въззивния съд, нито е от значение за изхода на делото, поради което и не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване; неотносима е и посочената от ответницата във връзка с този въпрос, практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК (в този смисъл – също задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). С посочената от страна на жалбоподателката практика на СЕС (решенията по дела С-186/16, С-397/11, С-472/11 и С-488/11 и определението от 22.02.2018 г. по дело С-119/17) е даден положителен отговор на петия и шестия материалноправни въпроси, формулирани в изложението към касационната ѝ жалба, а именно – съдът е длъжен да направи преценка въз основа на обективни критерии, дали съответният договор за кредит може да се прилага без нищожните една или няколко неравноправни клаузи, или да обяви целия договор за нищожен. Същото разрешение е възприето и в практиката на ВКС, обективирана в решение № 170/16.03.2021 г. по търг. дело № 1901/2019 г. и решение № 168/29.01.2021 г. по търг. дело № 2184/2019 г. на ІІ-ро търг. отд., които са постановени по подобни на настоящия спорове с участието на същата банка-ищец. В тези решения на ВКС, именно въз основа подробен анализ на относимата практика на СЕС, е разяснено и прието следното: Съгласно чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочената разпоредба е транспонирана разпоредбата на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, в която е предвидено, че неравноправните клаузи, съдържащи се в договори между потребители и продавачи или доставчици, не обвързват потребителите, при условията, определени в националното право на държавите членки, и че договорът продължава да е обвързващ за страните в останалата част, ако може да продължи да се изпълнява и без неравноправните клаузи. С посочените разпоредби се цели не обявяване недействителност на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. В практиката си СЕС е посочил, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход. За тези свои изводи съставите на ВКС са се позовали на т. 40 и т. 51 от решение от 14.03.2019 г. по дело C-118/17, т. 57 от решение от 26.03.2019 г. по дело C-70/17 и C-179/17, т. 39 от решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, т. 32 от решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10. Изтъкнали са и че в т. 83 и 84 от мотивите и т. 3 от диспозитива на решението по дело С-26/13 СЕС признава възможността за националния съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от вътрешното право, за да запази действието на договора, когато обезсилването на договора в неговата цялост би могло да изложи потребителя на особено неблагоприятни последици. С оглед това са приели, че установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс „купува“ и/или „продава“ на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя-потребител позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без тези неравноправни клаузи, предвид разпоредбата на чл. 430 от ТЗ, съгласно която с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. При уговорка за предоставяне на кредит в равностойността на швейцарски франкове на евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, и установяване на нищожност поради неравноправност на клаузите за поемането на валутния риск от потребителя, то кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута – равностойността в швейцарски франкове на евро по първоначално определения курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. Преценявайки конкретните обстоятелства по делото, съставите на ВКС са намерили, че запазването на действието на договора, без неравноправните клаузи относно поемането на валутния риск от потребителя, не противоречи на интересите на кредитополучателя-потребител. Видно от изложеното по-горе, именно такава преценка въз основа на обективни критерии – с оглед интересите на ответницата-потребител, е извършил и въззивният съд, за да достигне до изводите си, че процесният договор за банков кредит може да се прилага без неравноправните клаузи в него, което не противоречи на интересите на ответницата, понеже се възстановяват първоначалните условия по договора (към датата на сключването му и усвояването на кредита), по които тя е изразила съгласие, респ. – за да намери за неоснователно възражението ѝ за нищожност на целия процесен договор. При това положение петият и шестият материалноправни въпроси в изложението на ответницата са разрешени в пълно съответствие както с практиката на ВКС, така и с практиката на СЕС, респ. – не е налице наведеното от жалбоподателката допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК. В тази връзка отново следва да се посочи, че несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От гореизложеното следва, че на първия, третия и четвъртия материалноправни въпроси, формулирани от страна на ответницата (нищожността на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката-кредитор да променя едностранно лихвата по кредита, обуславя ли нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва с точно определен към датата на подписване на договора размер; при нищожност на уговорка с променлив лихвен процент по договор за кредит, когато това е станало въз основа на неравноправни клаузи, обуславя ли нищожност на целия договор и съответно – потребителят да не дължи никаква лихва; и в случай, че клаузи с променлив лихвен процент са неравноправни, допустимо ли е договорът да бъде запазен и да се прилага без тези клаузи, при условията на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП) не може да бъде еднозначен отговор, който да е важим във всички случаи, тъй като при разрешаването и на тези материалноправни въпроси съдът следва да извърши обективна преценка с оглед интересите на потребителя – предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. По настоящото дело въззивният съд е разрешил тези три въпроса в съответствие с вече посочените – решение № 170/16.03.2021 г. по търг. дело № 1901/2019 г. и решение № 168/29.01.2021 г. по търг. дело № 2184/2019 г. на ІІ-ро търг. отд. ВКС, както и с решение № 92/09.09.2019 г. по търг. дело № 2481/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. ВКС, които са постановени по подобни спорове и при сходни обстоятелства, като въззивният съд и изрично се е позовал и е цитирал последното от тях при разрешаването на първия правен въпрос. Както вече беше изтъкнато, тези решения на ВКС от своя страна са основани и изцяло съобразени с практиката на СЕС, включително – посочената от страна на жалбоподателката, поради което и по отношение на тези три материалноправни въпроса не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по втория правен въпрос, формулиран от страна на ответницата (допустимо ли е при нищожност на уговорката в клауза от договор за кредит с променлив лихвен процент, да бъде променян от съда във фиксиран лихвен процент с размера, който е имал към датата на подписване на договора). Както съгласно посочената от жалбоподателката практика на СЕС, така и съгласно цитираната по-горе практика на ВКС, която е съобразена с практиката на СЕС, с разпоредбата на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, респ. с разпоредбата на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, се цели не обявяване недействителност на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. В случая въззивният съд е възприел именно такова разрешение – приложил е действителната уговорка за заплащане от ответницата-кредитополучател на възнаградителната договорна лихва в уговорения ѝ към датата на подписването на договора размер от 6.5 %, като е игнорирал приложението на неравноправната и нищожна уговорка в същата клауза от договора, даваща право на банката-ищец да променя едностранно лихвата по кредита в течение изпълнението на договора. По този начин съдът е възстановил равенството в правата и задълженията на страните съобразно първоначално договореното между тях, неприлагайки неравноправната и нищожна уговорка, а не е променял (изменял) съдържанието на клаузата от такава за променлив лихвен процент в такава за фиксиран лихвен процент, каквато е постановката на обсъждания въпрос (вторият в изложението на ответницата). От тази гледна точка, този въпрос е и некоректно формулиран, като формулировката му е в пряко противоречие с първия поставен от ответницата въпрос. Видно от изложеното по-горе, в случая апелативният съд е установил, че във въззивното производство е безспорно между страните (наред с други обстоятелства) наличието на предпоставките за обявената предсрочна изискуемост на кредита. Поради това въззивният съд не е обсъждал изрично в мотивите си наличието на тези предпоставки. При това положение настоящата касационна инстанция намира, че седмият формулиран от страна на ответницата процесуалноправен въпрос (преди да извърши преценка за наличие на предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита, въззивният съд длъжен ли е да разгледа и да се произнесе по посоченото възражение за нищожност на целия договор за кредит) не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на правния спор, поради което и този въпрос не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да се допуска и по осмия и деветия процесуалноправни въпроси, формулирани от страна на ответницата (задължен ли и е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ответника доводи и възражения, както и да се произнесе и прецени всички относими и приети по делото писмени доказателства; и относно правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора) Разрешение на тези два въпроса е дадено със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с основаните на него множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, каквито са и решенията, посочени от жалбоподателката във връзка с тези два въпроса. Съгласно тази константна практика на ВКС, въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора и макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжна да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба. Въззивният съд следи служебно за допустимостта на процеса. След преценка, че процесът е допустим, той дължи да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Жалбоподателката свързва тези два процесуалноправни въпроса (осмия и деветия), респ. – горното разрешение на същите, дадено в практиката на ВКС, с касационните си оплаквания, че въззивният съд не обсъдил възражението ѝ за недопустимост на предявения по делото установителен иск по чл. 422 от ГПК поради липса на активна процесуална легитимация за ищеца да го води; възражението ѝ за нищожност на целия процесен договор за кредит поради липса на погасителен план към него; както и възражението ѝ, че процесният кредит бил договорен и усвоен в евро, а не в швейцарски франкове. Независимо, че тези касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК, както вече беше посочено, не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, предвид разпоредбата на чл. 282, ал. 2 от ГПК съдът намира за необходимо да посочи следното: Видно от изложеното по-горе, въззивният съд е обсъдил последното посочено възражение на ответницата (че процесният кредит бил договорен и усвоен в евро, а не в швейцарски франкове), като е изложил своите самостоятелни и подробни правни съображения по него, именно предвид които не е споделил и е намерил е за неправилни решаващите изводи на първоинстанционния съд за неоснователност и отхвърляне изцяло на предявения установителен иск по чл. 422 от ГПК. Необсъждането от въззивния съд на възражението за недопустимост на иска поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, както стана ясно, е без значение за изхода да делото, тъй като по изложените по-горе съображения на настоящата касационна инстанция (която също следи служебно за допустимостта на исковото производство), този довод на ответницата не обуславя извод за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 282, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Без значение за изхода на спора по делото е и необсъждането от въззивния съд на възражението на ответницата за нищожност на целия процесен договор за кредит поради липса на погасителен план към него, тъй като в решението от 09.11.2016 г. (т. 3 от диспозитива му) по дело С-42/15 на СЕС изрично е прието, че чл. 10, § 2, букви „з“ и „и“ от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница (респ. каква част – за погасяването на лихви и други дължими плащания); тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, § 1 от тази директива, не допускат държавата-членка да предвижда такова изискване в националната правна уредба. При наличието на така цитираната практика на СЕС, необсъждането от въззивния съд на възражението на ответницата за нищожност на целия процесен договор за кредит поради липса на погасителен план към него, респ. – евентуалното обсъждане на това възражение от настоящата касационна инстанция при допускане на касационното обжалване, не би довело до промяна на крайния резултат по делото. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Страните не са претендирали присъждане на разноски за касационното производство по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение