Определение № 22 от 13.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 2980/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] и М. Х. М., срещу решение №52 от 20.05.2013г. по в.гр.д. №112/2013г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение №27 от 28.02.2013г. по т.д. № 484/2012г. на Бургаски окръжен съд. С първоинстанционното решение е признато за установено, че [фирма], [населено място], и М. Х. М., дължат солидарно на Х. М. Х. сумата от 77500 лева, ведно със законната лихва от 14.02.2012г. до окончателното изплащане на дължимата сума, по запис на заповед, издаден на 22.06.2010г. в [населено място], за което задължение е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.д. № 1273/2012г. на Бургаски районен съд, както и сумата 7050 лева – направени по заповедното производство разноски. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели и до необоснованост на решаващите правни изводи на съда. Поддържат, че въззивният съд е приложил неправилно процесуалните правила относно тежестта на доказване. Считат, че кредиторът по записа на заповед, а не длъжникът, носи доказателствена тежест за установяване на каузалното правоотношение, когато длъжникът се позовава на съществуването му и е изложил възражения и конкретни факти срещу ценната книга. Твърдят,че само в случаите когато длъжникът не е изложил конкретни възражения срещу абстрактната сделка, а единствено я е оспорил, както и ако длъжникът е направил възражение за липсата, а не за съществуването на каузално правоотношение, тогава кредиторът поемател не е задължен да доказва съществуването на каузална сделка. Поддържат, че съдът в противоречие с чл.484 ал.2 от ТЗ, е приел,че подписът на лицевата страна на ценната книга, бидейки на М. М., удостоверява авалиране на менителничното задължение, тъй като в случая подписът е положен в графата „подпис на издателя”. Допускането на касационно обжалване обосновават с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по правните въпроси: 1.При направено от длъжника твърдение за наличие/ съществуване/ на каузално правоотношение в производството по чл.422 от ГПК, във вр. чл.417 т.9 от ГПК и когато длъжникът е изложил конкретни факти и възражения срещу абстрактната сделка, чия е тежестта на доказване на каузалното правоотношение – негова или на кредитора? 2.Следва ли текстът в менителницата, с който е поето поръчителство, задължително да бъде последван от подпис, когато самият текст е изписан собственоръчно или е достатъчно само изписването му по този начин, с оглед валидността на така поетото задължение? Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 173 от 12.01.2011г. по т.д. №901/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №5 от 02.02.2012г. по т.д. № 75/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 105 от 23.10.2012г. по т.д. №515/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. постановени по реда на чл.290 ГПК, в които било прието, че доказателствената тежест за установяване на каузалното правоотношение е за ищеца – поемател по записа на заповед. По отношение на втория въпрос поддържа,че е от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона, тъй като по него няма създадена практика на ВКС. Ответникът по касация Х. М. Х. оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като разрешението на въззивния съд по формулираните правни въпроси е в съответствие с непротиворечивата практика на ВКС. Поддържа също, че по същество касационнната жалба е неоснователна и моли обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 от ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В настоящия случай въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение е споделил изводите на Бургаски окръжен съд относно съществуването на изискуемо вземане по запис на заповед в полза на ищцовото дружество, в това число изводите за редовност на представения запис на заповед с оглед наличието на изискуемите реквизити, а също така е обсъдил и е счел за неоснователно възражението на ответника [фирма] относно съществуването на каузално правоотношение между него и ищеца. Приел е, че съгласно чл.484 ал.2 от ТЗ, подписът на лицевата страна на менителницата се смята за поръчителство, освен ако не е на платеца или издателя, каквото качество М. М. няма, поради което същият се е задължил редовно като поръчител. Формулираният в изложението въпрос дали в производството по чл.422 от ГПК ищецът следва да докаже и наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, или е достатъчна само проверката за редовността на менителницата от външна страна, е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съществуващата противоречива съдебна практика по въпроса за предмета на делото по иск по чл.422 от ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, и разпределянето на доказателствената тежест между страните е преодоляна с ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013г. на ВКС, ОСГТК. В т. 17 от тълкувателното решение е прието, че предмет на делото в този случай е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза в производството по чл.422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните за наличието на каузално правоотношение, съдът разглежда заявените от ответника релативни възражения относно съдържанието и изпълнението на това правоотношение, а ако страните спорят относно конкретно каузално правоотношение и сочат различни такива, съдът обсъжда този въпрос и определя дали е доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, след което разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към това правоотношение и водещи до погасяване на вземането по записа на заповед. В настоящата хипотеза въззивният съд е обсъдил направените от ответниците възражения за наличие на каузално правоотношение, но е споделил изводите на първоинстанционния съд, че тези твърдения са недоказани. С оглед на това е преценил,че ищецът е доказал вземането си с действителен като сделка и редовен от външна страна запис на заповед. По този начин съдът е решил въпроса в съответствие с дадените в т.17 от ТР №4/2013 разяснения. Извършената от съда преценка на фактическия и доказателствен материал по конкретното дело, въз основа на която съдът е приел за недоказано съществуването на твърдяното от ответниците – касатори в настоящото производство, каузално правоотношение между страните, имат значение за правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280 ал.1 от ГПК. Касационно обжалване следва да се допусне по втория поставен от касаторите материалноправен въпрос. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, следователно по отношение на него е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По въпроса не съществува задължителна за съдилищата практика, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съгласно ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, правомощие на касационната инстанция е да конкретизира и уточни поставения въпрос, поради което поставеният от касаторите въпрос следва да бъде уточнен в следния смисъл: За правното значение на собственоръчно изписания текст след положените върху менителницата подписи при въведено твърдение за дадено обезпечение чрез поръчителство. На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1550 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд