Определение № 1943 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1732/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд - чрез пълномощник адв. Р. И., срещу решение № 448 от 20.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 240/2023 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 28 от 20.01.2023 г. по гр. д. № 1520/2021 г. на Районен съд - Благоевград за отхвърляне на предявения от Гаранционен фонд срещу Б. К. иск за заплащане на сумата 19 554.92 лв. - възстановено от Гаранционен фонд обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на 19.02.2015 г. С решенията са присъдени разноски по чл.78, ал.3 ГПК на ответника Б. К. за производството пред първата инстанция - в размер на 1 424 лв., и за производството пред въззивната инстанция - в размер на 1 124 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е възприел правилно фактите, при които е реализирано произшествието, и в нарушение на съдопроизводствените правила не е кредитирал съставения с участие на двамата водачи и подписан от тях протокол за ПТП, отразяващ механизма на произшествието. Развива доводи, че двустранно подписаният протокол съдържа признания на участвалите в произшествието водачи, единият от които ответникът Б. К., за осъществилите се по време на произшествието неизгодни за тях факти, поради което съдът е следвало да го време предвид при формиране на изводите си по съществото на спора. Навежда оплаквания, че възприетият от съда механизъм на произшествието не кореспондира със заключението на автотехническата експертиза; че при постановяване на решението не е извършена съвкупна преценка на доказателствата и не са обсъдени всички доводи във въззивната жалба срещу констатациите в експертното заключение и свързаните с тях обяснения на вещото лице в открито съдебно заседание; че в нарушение на чл.266, ал.3 ГПК въззивният съд е отказал да назначи повторна или разширена автотехническа експертиза за изясняване на действителния механизъм на произшествието, въпреки незаконосъобразния и немотивиран отказ на първоинстанционния съд да допусне такава експертиза; че като не е допуснал експертизата, въззивният съд е лишил Гаранционен фонд от право на защита, предвид невъзможността да проведе пълно доказване на обстоятелствата от значение за спора и за основателността на предявения иск; че въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон - чл. 288а, ал.3 вр. ал.1, т.1 КЗ /отм./ и с чл. 288, ал.12 и ал.14 КЗ /отм./, приемайки в мотивите, че са доказани предпоставките на регресната отговорност по чл.288, ал.3 вр. ал.1, т.1 и т.3 КЗ (отм.), съотв. на чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ (отм.), и едновременно с това, че в качеството на водач на МПС, участвал в произшествието, ответникът няма вина за неговото настъпване. Предвид изложените оплаквания, касаторът моли за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за назначаване на повторна или разширена автотехническа експертиза. Претендира разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода по делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и с казуална практика на ВКС: „ 1. Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви при преценката на всички доказателства, като обсъди същите, както и становищата и доводите на страните, и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора факти (противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50027/28.02.2023 г. по гр. д. № 2353/2022 г. на І г.о., решение № 19/05.02.2021 г. по гр. д. № 1680/2020 г. на ІІІ г. о., решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ІV г. о., и решение № 113/17.10.2019 г. по т. д. № 2820/2017 г. на ІІ т.о.); 2. Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл. 266, ал.3 ГПК доказателства, които своевременно са били поискани и които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения, когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за подобно процесуално нарушение на първата инстанция (противоречие с решение № 306/09.10.2013 г. по гр. д. № 1851/2013 г. на ІV г. о.; решение № 147/08.05.2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на ІV г. о. и решение № 167/26.10.2017 г. на І г. о.); 3. Относно процесуалната сила и доказателствената стойност на направеното извънсъдебно признание на ответника, съдържащо неизгодни за него факти (противоречие с решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ІІІ г. о.).“ Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Б. К. - чрез пълномощник адв. А. Смуков, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил безспорните по делото факти, че чрез банков превод от 01.11.2016 г. Гаранционен фонд е възстановил на Национално бюро на българските автомобилни застрахователи (НББАЗ) в качеството му на компенсационен орган претендираната с иска сума - 19 554.92 лв. (левова равностойност на 9 998.27 евро). Посочената сума е изплатена от НББАЗ по повод отправена претенция от Националното бюро на автомобилистите на Белгия за изплатено обезщетение (8 473.11 евро) и такса за обработка на щета (1 525.16 евро) във връзка с причинени вреди на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № 1 СIC715 при ПТП с участие на ответника Б. К., настъпило на 19.02.2015 г. на територията на Белгия. Въззивният съд е приел, че предявеният иск се основава на разпоредбите на чл.288а, ал.3 вр. чл.288а, ал.1, т.1 вр. с чл.288, ал.12 КЗ (отм.) вр. с чл. 45 ЗЗД и Споразумение между Компенсационните органи и Гаранционните фондове от 29.04.2002 година (на основата на чл.6, параграф 2 във връзка с чл.7 от Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 май 2000 година относно сближаването на законодателствата на държавите - членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства и за изменение на Директиви 73/239/ЕИО и 88/357/ЕИО на Съвета (четвърта директива за автомобилното застраховане). Изложил е съображения, че фактическият състав, от който произтича регресната претенция на Гаранционен фонд, включва няколко кумулативни елемента - застрахователно събитие (пътно - транспортно произшествие), възникнало на територията на Република България или на територията на друга държава - членка, причинено виновно от водач на превозно средство, което обичайно се намира на територията на Република България; липса на застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност“; изплатено обезщетение от компенсационен орган на държава - членка; възстановяване на платените суми от Гаранционния фонд. Посочил е, че при наличие на изброените предпоставки Гаранционен фонд, като лице, изпълнило чужд дълг (на основание Споразумение между Компенсаторните органи и Гаранционните фондове от 29.04.2002 г. и чл.6 от Директива 2000/26/ЕС), разполага с регресен иск против прекия причинител на вредата и може да се суброгира в правата на увредения субект до размер на изплатеното обезщетение. След преценка на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е приел, че е установен по безспорен начин фактическият състав на чл.288а, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ (отм.) и конкретно - настъпило на територията на Белгия (държава - членка на ЕС) пътно - транспортно произшествие, по повод на което е изплатена претендираната с иска сума; участие в произшествието на виновния водач на МПС Б. К., който е български гражданин, чието превозно средство обичайно се намира на територията на Република България; липса на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“; изплащане на обезщетение за причинените при произшествието вреди на собственика на увреденото МПС от компенсационния орган на държавата - членка по местонастъпване на произшествието; задължаване на Гаранционен фонд, чрез НББАЗ, да възстанови изплатените суми, ведно с разходите на увреденото лице, на чуждия компенсационен орган. За доказани съдът е приел и причинените вреди, както и размера на дължимото за тях обезщетение. Същевременно съдът е констатирал, че по делото съществува спор дали ответникът Б. К., в качеството му на водач на участвалия в произшествието товарен автомобил с българска регистрация, има вина за настъпване на произшествието. При разрешаване на изведения като спорен въпрос въззивният съд се е позовал на заключението на назначената в първоинстанционното производство автотехническата експертиза и е преценил, че според констатациите в заключението произшествието е настъпило при следните факти: Управляваното от ответника МПС „Волво“ с рег. [рег.номер на МПС], с прикачено ремарке с рег. № ON-3DM, се е движило в своето пътно платно - втора пътна лента, като в това време водачът на лек автомобил „Фоклсваген Пасат“ с рег. № 1 СIC715 е извършил маневра за смяна на платната за движение, при което автомобилът е минал от лява лента в дясна и е ударил движещата се паралелно товарна композиция; Скоростта на движение на лекия автомобил е била по-голяма от тази на товарния автомобил и при извършване на маневрата за смяна на лентите лекият автомобил е попаднал в дясната сляпа зона на товарния автомобил. Въз основа на заключението и след преценка на съдържащите се в него констатации въззивният съд се е произнесъл, че ответникът е оборил презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД, а ищецът не е провел пълно обратно доказване на „презюмираното от закона обстоятелство“. В съответствие с възприетото разрешение въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че не е налице виновно поведение на ответника, намиращо се в причинна връзка с настъпване на произшествието и пораждащо регресно вземане в полза на Гаранционен фонд за изплатеното обезщетение по повод вредите от произшествието. В исковата молба и във въззивната жалба ищецът Гаранционен фонд е поддържал, че вината на ответника Б. К. за настъпване на произшествието е установена със съставения от контролните органи на Белгия протокол за ПТП, приобщен към делото в надлежен превод на български език. Според констатациите в протокола, подписан от ответника и от водача на лекия автомобил „Фолксваген Пасат“, виновен за произшествието е водачът Б. К., който на 19.02.2015 г. в Белгия, при управление на МПС „Волво“ с прикачено ремарке (с посочена регистрация) извършва маневра смяна на платната, като минава от лява лента в дясна и удря паралелно движещия се лек автомобил „Фолксваген Пасат“, причинявайки по този начин произшествието. След преценка на протокола въззивният съд е отбелязал, че от неговото съдържание не може да се направи извод за виновно поведение на ответника, тъй като „протоколът е бил изготвен на език, който ответникът не разбира, и последният е бил лишен от възможността да бъде обезпечен с преводач, както предвижда българското и европейското законодателство“. Доводът на ищеца, че протоколът обективира признание на ответника досежно неизгодни за него факти, касаещи механизма на произшествието, поради което следва да бъде взет предвид при изясняване на спора от фактическа страна, не е обсъден от въззивния съд. С мотив, че вещото лице от автотехническата експертиза е потвърдило настъпването на произшествието по вина на чуждия водач, който е навлязъл в лентата за движение на товарния автомобил и в резултат на това е последвал удар в задната лява врата на автомобила и в предния десен край на влекача на товарния автомобил, съдът е отрекъл възможността произшествието да е реализирано по описания в протокола механизъм. В производството пред първоинстанционния съд процесуалният представител на Гаранционен фонд е оспорил заключенията на автотехническата експертиза - основно и допълнително, на които впоследствие въззивният съд е основал изводите си за механизма на произшествието и за поведението на участниците в него. Едновременно с оспорването, аргументирано с конкретни възражения срещу констатациите на вещото лице, е направено искане за допускане на повторна или разширена автотехническа експертиза, която да изясни обстоятелствата, при които е реализирано произшествието, като вземе предвид и данните в подписания от ответника протокол за ПТП. Първоинстанционният съд е оставил искането без уважение с лаконичния мотив, че „не е налице основание за назначаване на такава експертиза“. Във въззивната жалба ищецът е изложил подробни оплаквания за необоснованост на изводите на въззивния съд, основани на оспореното експертно заключение, и за съществено нарушение на съдопроизводствените правила чрез отказа да се допусне повторна или разширена експертиза, като отново е направил искане за допускане на експертиза в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. В проведеното по делото открито съдебно заседание въззивният съд е оставил без уважение направеното в жалбата доказателствено искане по съображения, че „не са налице предпоставките за допускане на експертиза и няма нарушение на процесуалните правила пред първата инстанция с отказа да се назначи повторна или разширена автотехническа експертиза“. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от Гаранционен фонд против Б. К. осъдителен иск. По искането на касатора за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд - Благоевград въззивно решение: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение. От мотивите към решението не може да се направи извод нито за явна необоснованост на решаващите изводи на въззивния съд по съществото на правния спор, нито за допуснати от съда тежки нарушения на материалния и процесуалния закон, насочващи към уредената в чл.280, ал.2, предл.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност на въззивните решения. Касаторът извежда очевидната неправилност от обстоятелството, че в мотивите към решението съдът е изразил становище за проведено доказване на всички елементи от фактическия състав на чл.288а, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ (отм.), но въпреки това е отхвърлил предявения иск като неоснователен. Настоящият състав на ВКС преценява, че констатацията на въззивния съд за доказаност на предпоставките по чл.288а, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ (отм.) е резултат от непрецизна формулировка на мотивите, доколкото непосредствено след нея съдът е извел като спорен между страните един от елементите от фактическия състав на чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ (отм.) - виновно поведение на ответника, и след формиран извод за оборване на презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска. Предвид, изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Формулираните във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси по т.1 от изложението - за задължението на въззивния съд да формира изводите си по съществото на спора след обсъждане на всички доказателства и доводи на страните, като изложи мотиви във връзка с тяхната преценка и посочи кои релевантни за спора факти приема за установени, и по т.2 - за правомощията на въззивния съд при прилагане на разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК, са от значение за изхода по конкретното дело (в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.). С оглед мотивите към обжалваното решение, основателни са доводите на касатора, че въззивният съд е разрешил въпросите в противоречие с цитираната в изложението задължителна и казуална практика на ВКС. Поради констатираното противоречие въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по посочените два въпроса. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е произнасял по третия въпрос от изложението и не е формирал решаващи изводи по повод на него, което означава, че въпросът не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. При отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване по поставения въпрос и не е необходимо да се обсъжда сочената във връзка с него практика на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,