Определение № 676 от 10.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4889/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. К. Д. срещу определение № 356/23.09.2022 г. по в. гр. д. № 47/2022 г. на Видинския окръжен съд. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на Е. К. Д. за допълване на въззивното решение № 73 от 20.04.2022 г. по същото дело в частта за разноските. Прието е, че първоинстанционното производство е образувано по иск за делба на апартамент в [населено място], предявен от М. Г. С. срещу В. К. Т. и Е. К. Д.. Първоинстанционният съд е допуснал делба само между М. и В., а по отношение на Е. искът е отхвърлен, тъй като в хода на производството тя е признала неизгоден за нея факт /че нейната идеална част от имота е придобита по давност от брат й В./. Това решение е потвърдено от въззивния съд. Прието е, че искът за делба е предявен против всички наследници, тъй като в противен случай делбата би била нищожна. При това положение съгласно чл.355 ГПК на Е. Д. не се дължат разноски за въззивното производство. Тя не е предявила присъединен иск в делбеното производство, затова разноски по чл.78 ЗС не й се дължат. Жалбоподателката счита, че ищцата М. Г. С. следва да й заплати сторените разноски за въззивното производство в размер на 600 лв. Поддържа, че не се ползва от делбата, тъй като е отстъпила своя дял на брат си, но е била принудена да направи разноски по делото, тъй като е конституирана като страна. Счита, че делбата не би била нищожна без нейно участие. Ищцата неоснователно я е въвлякла в съдебното производство. Отговорността на ищцата ще е изключена, ако тя е оттеглила иска си или се е отказала от него преди ответницата да е получила препис от исковата молба и да е сторила разноски. Позовава се на разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК и на практика на ВС и ВКС - ППВС № 7/1973 г., определение № 152/08.06.2015 г. по ч. гр. д. № 6646/2014 г. на ВКС, II-ро г.о. и определение № 192 от 15.11.2019 г. по ч. гр. д. № 1306/2019 г. на ВКС, II-ро г.о., определение № 226/05.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3125/2013 г. на ВКС, II-ро го.о., определение № 68 от 20.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2868/2016 г., I г. о., определение № 13 от 29.01.2015 г. по гр. д. № 2755/2013 г. на ВКС, II-ро го.о., определение № 252 от 11.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2024/2014 г., I г. о., определение № 4 от 6.01.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 542/2010 г., II г. о., определение № 670/19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2015 г. на ВКС, IV-то г.о. и определение № 745 от 19.11.2015 г. по ч. гр. д. № 5032/2015 г. на ВКС, IV-то г.о. Поставя въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и сочи практика на ВКС, свързана с тях. Ответницата в производството М. Г. С. оспорва частната жалба. Счита, че тя е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд по чл.248 ГПК. Производството по тази частна жалба е по чл.274, ал.2, изр.1, вр. чл.274, ал.1, т.2 и чл.248, ал.3 ГПК, а не по чл.274, ал.3 ГПК – в този смисъл т. 24 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Затова не следва да се поставят въпроси и да се обосновават основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Правилен е изводът на въззивния съд, че ищцата М. С. не дължи разноски на жалбоподателката Е. Д. за въззивното производство по делото за делба. В съответствие с практиката на ВКС е изводът на съда, че без участието на всички съсобственици като страни в делбеното производство делбата би била нищожна - решение № 1054 от 19.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2787/2007 г., III г. о., решение № 166 от 13.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1364/2010 г., I г. о., решение № 295 от 9.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 668/2011 г., II г. о. и др. Затова ищцата е била длъжна да насочи иска за делба и срещу Е. Д., която има наследствен дял в процесния апартамент. Ищцата не би могла да знае предварително за наличието на частен договор между ответниците Е. Д. и В. Т., който слага начало на давностното владение по отношение на идеалната част на Е. Д., а и само съдът с решението си може да прецени дали тази идеална част е била придобита по давност, което налага отхвърлянето на иска за делба срещу Е. Д.. Конкретно за въззивното производство – то е образувано по жалба на В. Т., който е искал решението на първата инстанция да бъде отменено изцяло, макар спорът му да е само с М. С. за нейната идеална част от имота, т.е. реално жалбата има за предмет само онази част от решението на първата инстанция, с която е допусната делба на спорния имот, а не и частта, с която искът за делба е бил отхвърлен спрямо Е. Д.. Затова Е. Д. не е била длъжна да участва в това производство и да ангажира защита по него. Дори да се приеме, че в предмета на въззивното производство е включена и онази част от първоинстанционното решение, с която искът за делба е бил отхвърлен спрямо Е. Д., то за направените от нея разноски за въззивното производство следва да отговаря жалбоподателят В. Т., а не М. С., която не е подавала жалба и не е инициатор за образуване на въззивното производство. Затова няма как М. С. да носи отговорност за разноските за въззивното производство, които е направила Е. Д.. Същото следва и от посочената в частната жалба практика на ВС и ВКС. В ППВС № 7/1973 г. се сочи, че когато разноските са направени по повдигнат спорен въпрос, например по възлагане на неподеляемо жилище, по намаляване на завещания и дарения, по искания по сметките и т. н., разноските се възлагат съобразно с общите правила на чл.64 и чл.65 ГПК /отм./, сега чл.78 ГПК. От това принципно разбиране изхожда и практиката на ВКС, която определя, че в делбеното производство чл.78 ЗС се прилага и при обжалване на първоинстанционното или въззивното решение - определение № 152/08.06.2015 г. по ч. гр. д. № 6646/2014 г. на ВКС, II-ро г.о., определение № 192 от 15.11.2019 г. по ч. гр. д. № 1306/2019 г. на ВКС, II-ро г.о., определение № 68 от 20.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2868/2016 г., I г. о., определение № 252 от 11.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2024/2014 г., I г. о., определение № 4 от 6.01.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 542/2010 г., II г. о. При обжалване на първоинстанционното решение по делото за делба и отхвърляне на жалбата на В. Т., именно той носи отговорност за разноските на ответниците по тази жалба, а не ищцата М. С., спрямо която е насочена претенцията за разноски. Изцяло неотносими към спора са определение № 670/19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2015 г. на ВКС, IV-то г.о. и определение № 745 от 19.11.2015 г. по ч. гр. д. № 5032/2015 г. на ВКС, IV-то г.о., тъй като те разглеждат въпроса за отговорността за разноските в случай, когато ищецът оттегли исковата си молба или се откаже от иска, както и в по-общата хипотеза на прекратяване на делото независимо от основанието за това. Такива хипотези обаче не са налице по настоящото дело. В настоящия случай въззивното производство е приключило с решение, с което първоинстанционното решение е изцяло потвърдено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,