Определение № 298 от 23.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1731/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД, срещу решение №260133 от 11.05.2021г. по т.д. №88/2021г. на Пловдивски апелативен съд, II търговски състав, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение №2600019 от 13.10.2020г. по т.д.№135/2019г. по описа на Хасковски окръжен съд, „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на К. П. М. сумата от 65 000 лв. /разликата над сумата от 85 000 лева до пълния присъден размер от 150 000 лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени болки и страдания от смъртта на нейния син Р. А. З., настъпила на 31.07.2016г., в резултат на ПТП, осъществено на 10.07.2016г., в [населено място], с лек автомобил марка“БМВ“, с [рег.номер на МПС], управляван от И. С. И., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 30.08.2019г., до окончателното изплащане на сумата. Решението е постановено при участието на И. С. И., като трето лице – помагач на страната на ответника. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно и едностранно е ценил събраните доказателства и доводите на страните по делото, както и че не е разгледал в нужната пълнота възраженията на касатора срещу претенциите в заявените размери. Претендира присъждане на разноски. Ответницата К. П. М. оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата К. П. М. неимуществени вреди вследствие смъртта на нейния син Р. А. З., настъпила в резултат на ПТП от 10.07.2016г., причинено от застрахования при касатора водач И. С. И., възлиза на 150 000 лв. Касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване, като поставя следните въпроси: 1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните? 2. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в т.11 и др. на ППВС №4/1968г.? 3.Разпоредбата на чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно която от датата на извънредното положение /13.03.2020г./ до датата на влизане в сила на изменението на разпоредбата /09.04.2020г./, не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, императивна материалноправна норма, с която съдът следва да се съобрази ли е? Поддържа се наличието на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по посочените правни въпроси. Касаторът поддържа, че по първия въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №331/04.07.2011г. по гр.д.№1649/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №36/24.03.2014г. по т.д.№2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение от 22.02.2011г. по гр.д.№1863/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение от 09.05.2011г. по гр.д.№421/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение от 09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право. Твърди, че вторият въпрос е разрешен в противоречие със задължителните указания на ППВС №4/1968г. и практиката на ВКС, обективирана в решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д.№916/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №154/30.10.2012г. по т.д.№807/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №142/15.10.2015г. по т.д.№2766/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. Поддържа също, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпроса дали съдът следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В настоящата хипотеза въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на представените писмени доказателства, включително присъда №15/28.03.2019г. по н.х.о.д №49/2018г. на Хасковски окръжен съд, както и показанията на разпитаните по делото свидетели относно съществуващите отношения на обич и привързаност между ищцата и починалия й син Р. З., както и относно претърпените от нея страдания вследствие неговата смърт. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Вторият формулиран от касатора въпрос не отговаря на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото предполага проверка на правилността на изводите на въззивния съд и тяхното съответствие с практиката на ВКС, а не съставлява принципен въпрос по приложението на материалноправна или процесуалноправна норма. Съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, неправилността е касационно основание по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, а не основание за допускане на касационен контрол. Дори да се приеме, че въпросът изпълнява общото изискване за достъп до касация, не е доказано въведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като не е налице противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. По въпроса, свързан с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС №4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /цитираното от касатора решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о., както и и служебно известните на настоящия състав решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о. решение №101/18.04.2018г. по т.д. №1858/2017г. на ВКС, II т.о., решение №334/13.11.2018г. по т.д. №2690/2017г. на ВКС, II т.о. и други/. В случая, при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, изложил е фактите по спора, анализирал ги е поотделно и в тяхната съвкупност, изяснил е конкретното им значение за определяне на размера на обезщетението, като изрично е съобразил съществувалата силна и трайна привързаност между ищцата и нейния починал син Р. А. З., неговата млада възраст – 40 години, състоянието на стрес, отчаяние и безнадеждност, в което ищцата е изпаднала след неговата смърт и в което се намира и понастоящем. Освен това е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към момента на настъпване на деликта /м. юли 2016г./ Правилността на изводите, до които съдът е достигнал при анализа на събраните доказателства, не подлежи на проверка в стадия по допускане на касационното обжалване. Третият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, също не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол, доколкото не е обсъждан от въззивния съд, който е определил началната дата на претенцията за законна лихва за забава. Размерът на дължимата законна лихва не подлежи на определяне в осъдителното решение на съда, доколкото е обусловен от момента на окончателното плащане на главницата. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част, с която на К. П. М. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди над размера от 85 000 лева. При този изход на спора „Дженерали застраховане“ АД следва да бъде осъдено да заплати, на основание чл.38 от ЗАдв, на адв. Г. Р. Г. сумата 2480 лева за адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд