Определение № 22 от 06.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1544/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Е. В. К., чрез адв.К. срещу решение №511 от 15.04.2024г., постановено по в.гр.д. №323/2024г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, с което е отменено решение №4696 от 22.11.2023г., постановено по гр.д. №12834/2022г. на Районен съд- Пловдив и е осъдена касаторката да заплати на Гаранционен фонд – [населено място], на основание чл.559, ал.3 КЗ, сумата 16 969.95 лева- възстановено от Гаранционен фонд на платените от Националното бюро на българските автомобилни застрахователи обезщетение и разноски за причинени материални щети по л.а. „Мерцедес Бенц“ с рег. №B KS 3125, които щети са резултат от виновно причинено от Е. К. ПТП във ФР Германия, [населено място] на 31.05.2017г. при управление на л.а. „Фолкваген Пасат“ с [рег.номер на МПС], без задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяването на иска /05.09.2022г./ до окончателното й изплащане, както и сумата 1 268.20 лева разноски по делото.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на основните принципи в гражданския процес /чл.6 - чл.12 ГПК/, на съдопроизводствените правила /чл.143, чл.145 и чл.146 ГПК/ и материалния закон, както и необоснованост. Жалбоподателката счита, че въззивният съд не е съдействал на страните за изясняване на спора, не е изготвил доклад в съответствие със закона, не е разпределил правилно тежестта на доказване, игнорирал е част от доказателствата, респ. необосновано е приел за доказано, че тя е била участник в процесното ПТП. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск. Претендира разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора:

1. „За задължението на въззивния съд да обсъди всички основания, твърдения и доказателства по делото?“- в противоречие със задължителната на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр.д. №1/2000г. на ОСГК и цитираната практиката на ВКС по чл.290 ГПК;

2. „Допуска ли въззивният съд процесуално нарушение, ако при интерпретация на фактите по делото направи извод, че поради непредявен в срок ОИМ, направените преди първото по делото заседание възражения от ответницата, която оспорва качеството на водач на МПС, са преклудирани и попада ли в приложното поле на чл.133 ГПК това възражение и не съставлява ли това възражение от ответната страна правен или фактически довод въз основа на обстоятелствата по делото, по основанието на иска?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №358/2010г. по гр.д. №1183/2009г., III г.о.;

3. „В хипотезата на изготвен доклад по делото и разпределяне на доказателствената тежест, от кой момент следва да се счита за настъпила процесуалната преклузия за допускане и събиране на относими доказателства и до какъв порок на въззивния съдебен акт води противоречието в изводите на въззивния съд със събраните по делото доказателства и следващите от техния анализ правни изводи за преклузия на възраженията на ответната страна, в нарушение на материалния закон /чл.146 ГПК/?“- в противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/ и решение №34/22.02.2012г., гр.д. №652/2011г., ВКС, II г.о.

Поддържа, че въпросите имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът Гаранционен фонд, чрез адв. М. оспорва кационната жалба, като твърди, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Излага и доводи за правилността на решението, като намира, че същото следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да отмени първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на Гаранционния фонд срещу Е. К., предявен на основание чл.559, ал.3 КЗ, и да постанови решение, с което го уважава изцяло, въззивният съд приема, че при съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че са налице всички елементи от фактическия състав на регресния иск. Решаващият съдебен състав намира за безспорно по делото, че при ПТП, настъпило на 31.05.2017г. в [населено място], ФР Германия, са причинени материални щети по л.а. „Мерцедес Бенц“ с рег.№ B KS 3125, като вината за произшествието е на водача на л.а. „Фолксваген Пасат“ с рег. [рег.номер на МПС]; че виновният водач е бил без задължителна застраховка „Гражданска отговорност“; че на собственика на л.а. „Мерцедес Бенц“ е било заплатено обезщетение от съответния компесационен орган във ФР Германия; че по искане на този орган платеното обезщетение е възстановено от НББАЗ като компенсационен орган на държавата по обичайно домуване на МПС, с което е причинена вредата /чл.1, §4, б.“а“ от Директива 2009/103/ЕО /; че по искане на НББАЗ ищецът Гаранционен фонд е възстановил платеното обезщетение чрез банков превод на 30.10.2017г.; че преди предявяването на иска е изпратил до ответница Е. К. регресна покана за възстановяване платената от него сума.

Въззивният съд отграничава като основен спорен въпрос по делото дали Е. К. е била водач на л.а. „Фолксваген Пасат“ с рег. [рег.номер на МПС], т.е. дали е участник в процесното ПТП, виновно причинил вредата. След анализ на доказателствата по делото, вкл. заключението на автотехническата експертиза и протокола за ПТП, съставен на 31.05.2017г. по преписка №55/31.05.2017г. от полицейски служител към съответното полицейско управление по мястото на настъпване на произшествието, съдът приема за установено настъпването на процесното ПТП, при което Е. К., с посочен адрес на местоживеене, дата и място на раждане, при управление на процесния л.а. „Фолксваген Пасат“ /участник 1/, движейки се по [улица]в посока изток - запад преди кръстовището с [улица]се е отклонила надясно от линията на движение и е ударила попътно движещия се до нея в същата посока л.а. „Мерцедес Бенц“, като от страничния приплъзващ удар са причинени материални щети и по двата автомобила. Приема, че причинените материални щети по автомобила „Мерцедес Бенц“, за които е изплатено обезщетение, са в пряка причинна връзка с механизма на произшествието.

Решаващият съдебен състав намира, че протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл.179 ГПК, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице – съставител факти относно механизма на произшествието и участниците в него, като описаният механизъм на ПТП обосновава извод, че вината за произшествието е на участник 1 – ответницата К.. Съдът подчертава, че протоколът за ПТП е представен с исковата молба, като от страна на ответницата не е представен отговор на исковата молба, респективно не е оспорен този документ, нито са наведени в рамките на преклузивния срок твърдения или представени доказателства, опровергаващи съдържащите се в протокола констатации, непосредствено възприети от длъжностното лице. Въззивният състав счита, че фактите и обстоятелствата, които ответната страна иска да установи чрез заявените доказателства, следва да се извеждат от възведените с отговора по чл.131 ГПК възражения и твърдения. Намира, че с доклада по делото съдът е длъжен съгласно чл.146, ал.1, т.5 ГПК да разпредели доказателствената тежест, да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства /чл.146, ал.2/ и в тази връзка да им предостави възможност да предприемат съответните процесуални действия, в т.ч. и да ангажират доказателства. Съдът обаче няма тези задължения спрямо ответника при неподаден отговор на исковата молба, тъй като не са заявени от него факти и обстоятелства, за доказването на които да му бъдат давани указания.

Въззивният съд излага и допълнителни доводи, че от ангажираните от ответницата доказателства не установява твърдяната от нея невъзможност да е участник в процесното ПТП. Приема за доказано, че Е. К. за периода 01.10.2016г. – 10.06.2018г. е имала местоживеене и месторабота в [населено място], но счита, че това не изключва възможността на посочената в протокола за ПТП дата да е била в [населено място]. Излага мотиви, на първо място, че протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и свидетелски показания за опровергаване на съдържанието му са недопустими, а на второ място, че от показанията на свидетеля А. не се установява къде се е намирала ответницата на 31.05.2017г., нито други факти, опровергаващи, че е участвала в процесното произшествие. Съдът намира също така, че писмото до ответницата от лицето С. Е. в качеството му на управител на Предприемаческо дружество „Почистване на сгради Е.“, че за периода 01.05.2017г. – 16.06.2017г. се е явяла всеки ден на работното си място и работила до 16.00 часа, има характер на свидетелски показания и не следва да се кредитира.

С оглед изложеното, въззивният съд достига до извод, че регресната искова претенция по чл.559, ал.3 КЗ е основателна и следва да бъде уважена.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос е свързан със съдържанието на въззивното решение и задълженията на въззивния съд да разреши правния спор, като изложи собствени мотиви, обсъждайки всички доводи и възражения на страните и да постанови решение въз основа на събраните доказателства. Отговор на тези въпроси е даден със задължителните за съдилищата ТР №1 от 04.01.2001г. по гр.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР №1 от 09.12.2013г., тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/, както и в множество решения по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касатора. ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с изясняване на спора от фактическа и правна страна, установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът е длъжен да извърши преценка на относимите доказателства и да обсъди доводите на страните, като изложи в решението своите фактически констатации и правни изводи. По отношение на тези въпроси не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Решаващият съдебен състав е изложил подробни мотиви, като е извършил самостоятелна преценка на релевантните доказателства и е обсъдил относимите възражения на страните. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт въззивният съд е определил предмета на спора, отграничил е спорните релевантни факти, обсъдил е доказателствата, респ. е посочил кои факти счита за установени въз основа на тях. Изводите му за основателност на иска са резултат от установената фактическа обстановка, като съдът е изложил доводи относно неоснователността на възраженията на ответницата. Въпреки подробно изложените аргументи, че ответницата не е подала отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, респективно не е въвела в този преклузивен срок конкретни твърдения и възражения, за чието доказване съдът е длъжен да даде указания с доклада по делото, решаващият съдебен състав е обсъдил събраните от първоинстанционния съд доказателства, допуснати по искане на ответницата, и е формирал извод какви факти се установяват от тях, респективно е приел, че не се опровергават констатациите в протокола за ПТП. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи в решението и оплакванията за допуснати процесуални нарушения при изготвянето на доклада по делото, събирането на доказателствата и разпределяне на тежестта на доказване, както и за необоснованост на констатациите на съда не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство и не са основание за допускане на решението до касационен контрол.

Останалите два правни въпроса, формулиран от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви и не са обусловили решаващите изводи. Вярно е, че съдът е приел, че ответницата не е подала в срока по чл.131 ГПК отговор на исковата молба, не е оспорила представите с исковата молба доказателства и не е навела твърдения и възражения, за които първоинстанционният съд да е имал задължение с доклада да дава указания за представяне на доказателства, но в същото време, съдът е обсъдил всички допустими и относими доказателства, включително представените от ответницата за опровергаване на констатациите в протокола за ПТП. Съдът е стигнал до извод, че установените от тези доказателства факти не опровергават фактите, удостоверени от длъжностното лице в протокола за ПТП, включително участието на ответницата в това ПТП. Несъгласието на касатора с този извод представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, което изисква преценка на доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, т.е. на правилността на обжалваното решение и подлежи на обсъждане само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода на спора касаторът следва да плати на ответната страна разноските за касационното производство, но по делото не са ангажирани доказателства за сторените разноски, поради което искането на Гаранционен фонд за присъждане на разноски е неоснователно.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд