Определение № 135 от 31.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 148/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 260894/14.09.2020 г., подадена от П. Х. Г., чрез адвокат Ц. В., срещу решение № 260002 от 7.08.2020 г. по гр. д. № 1409/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 60 от 18.01.2018 г., поправено с решение № 988 от 26.09.2018 г., по гр. д. № 1215/2015 г. на Районен съд – Стара Загора. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на П. Х. Г. и Е. Х. Х., че към момента на одържавяване през 1956 г. на следните недвижими имоти: 1. Имот № *, находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 1675, [община], с площ от 20.002 дка, представляващ нива, категория *, в местност „Д.“, при граници и съседи: имот № * - нива, имот № * - полски път, имот № * - нива, имот № * - нива, имот № * - канал; 2. Имот № *, находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 11675, [община], с площ от 0.999 дка, представляващ използвана ливада, категория *, местност „С.“, при граници и съседи: имот № * - използвана ливада, имот № * - използвана ливада, имот № * - полски път, имот № * - използвана ливада, имот № * - използвана ливада; 3. Имот № * находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 11675, [община], с площ от 11.894 дка, представляващ нива, категория *, в местност „С.“, при граници и съседи: имот № * - нива, имот № * - полски път, имот № 025019 - пасище, имот № 000032 - полски път; 4. Имот № *, находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 11675, [община], с площ от 5.558 дка, представляващ нива, категория *, в местност „Б.“, при граници и съседи: имот № * - нива, имот № * - полски път, имот № * - нива, имот № * - нива, имот № * - нива, имот № * - нива; 5. Имот № *, находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 11675, [община], с площ от 6.000 дка, представляващ нива, категория *, в местност „Б.“, при граници и съседи: имот № * - полски път, имот № * - нива, имот № * - нива, имот № * - път, IV кл.; 6. Имот № *, находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 11675, [община], с площ от 17.379 дка, представляващ нива, категория *, в местност „Б.", при граници и съседи: имот № * - нива, имот № * - нива, имот № * - нива; 7. Имот № *, находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 11675, [община], с площ от 0.800 дка, представляващ използвана ливада, категория III, в местност „Б.“, при граници и съседи: имот № * - използвана ливада, имот № * - полски път, имот № * - използвана ливада, имот № * - дере; 8. Имот № *, находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 11675, [община], с площ от 1.000 дка, представляващ използвана ливада, категория *, в местност „Б.“, при граници и съседи: имот № * - използвана ливада, имот № * - използвана ливада, имот № * - използвана ливада, имот № * - полски път; 9. Имот № *, находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 11675, [община], с площ от 20.000 дка, представляващ нива, категория * в местност „Ю.“, при граници и съседи: имот № * - нива, имот № * - населено място, имот № * - нива, имот № * - нива; 10. Имот № *, находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 11675, [община], с площ от 10.000 дка, представляващ нива, категория *, в местност „Ю.“, при граници и съседи: имот № * - нива, имот № * - полски път, имот № * - нива, имот № * - нива, имот № * - нива, имот № * - нива, имот № * - нива; 11. Имот № *, находящ се в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 11675, [община], с площ от 11.800 дка, представляващ нива, категория *, в местност „С.“, при граници и съседи: имот № * - залесена територия, имот № * - залесена територия, имот № * - залесена територия, имот № * - нива, имот № * - полски път, имот № * - нива, същите са били собственост на общия наследодател на страните по делото Г. П. Г., починал на 29.05.1983 г., бивш жител на [населено място], общ. С. З., чийто наследници с наследствени права от 1/2 ид. ч. са ищците Г. Г. И., Д. М. И. и Т. М. И.. Въззивният съд е съобразил в решението си, че производството пред него е по реда на чл. 294 ГПК и че е длъжен да се съобрази с дадените му задължителни указания с отменителното касационно решение № 48/26.06.2020 г., постановено по гр. д. № 2272/2019 г. на ВКС, ІІ г. о. Приел е, че по делото са предявени от Г. Г. И., Д. М. И. и Т. М. И. срещу П. Х. Г. и Е. Х. Х. искове, с които ищците претендират признаване за установено по отношение на ответниците, че са собственици по наследство на 1/2 ид. ч. от процесните имоти, визирани по-горе. Ищците твърдят, че с ответниците са съсобственици на посочените земеделски земи по наследство по закон от общия им наследодател Г. П. Г., бивш жител на [населено място], общ. С. З., починал на 30.05.1983 г., признати за възстановяване с решение от 18.08.1993 г. на ПК – Стара Загора на името на наследниците на Г. П. Г. и възстановени им с решение от 16.04.1996 г. Твърдят, че тези земи били собственост на Х. Г. Т., починал на 30.01.1969 г., който ги внесъл в ТКЗС през 1956 г. и който оставил за свой единствен законен наследник Г. П. Г. (явяващ се общ наследодател на страните). Съдът е визирал, че по делото е безспорно установено, че в процеса на възстановяването собствеността на земеделските земи, до тогавашната ПК – Стара Загора било подадено заявление от името на Х. Г. П., в качеството му на наследник на Г. П. Г., който заявил, че от своя страна е наследник по закон на Х. Г. Т., и така била водена цялата преписка, като с официално писмо от 23.08.1993 г. заявителят Х. Г. П. бил уведомен, че се признава и определя за възстановяване правото на собственост на наследниците на Г. П. Г. върху земеделските земи с план за земеразделяне в землището на [населено място], общ. С. З., съгласно представените документи. До смъртта на М. Т. И. на 30.01.2014 г. ищците получавали полагащата им се рента и дотогава нямали никакви спорове относно собствеността с ответниците. След смъртта на М. Т. И. ответниците П. Х. Г. и Е. Х. Х. им заявили, че повече няма да им дават рента, понеже с решението от 1996 г. на ПК - Стара Загора процесните земеделски земи били възстановени само на името на баща им Х. Г. П. (към онзи момент вече покойник), а не на името на всички наследници по закон, като плащаната до момента рента била само израз на добра воля и добри намерения. Установено е, също така, че съгласно запазените документи в Държавен архив – Стара Загорпа Х. Г. Т. бил собственик на земеделски земи в землището на [населено място], общ. С. З., и той, а не Х. Г. П., бил влязъл с тях в ТКЗС през 1956 г., а в преписката в ОСЗ – Стара Загора тези същите земеделски земите били заявени за възстановяване от Х. Г. П., като наследник на Г. П. Г., а в последствие поземлената комисия издала решение за възстановяването на тези земи само на името на Х. Г. П., в качеството му на техен собственик. По този начин, по една и съща преписка в органа по възстановяване на собствеността върху земеделски земи, първоначално земеделските земи били възстановени като наследствени, а впоследствие - пак по същата преписка и въз основа на същите документи - те били признати за възстановяване, като индивидуална собственост на един от наследниците. Окръжен съд – Стара Загора е приел, че предявените искове са с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - за установяване, че към момента на включването им в ТКЗС спорните земеделски земи са били собственост на общия на страните наследодател Г. П. Г.. По направеното оплакване във въззивната жалба относно процесуалната допустимост на постановеното първоинстанционно решение, въззивният съд е намерил същото за неоснователно, като е взел предвид постановените по този въпрос определения на Окръжен съд – Стара Загора по делото: определение № 69/23.01.2016 г. по ч. гр. д. № 1015/2015 г., определение № 781/15.09.2016 г. по ч. гр. д. № 1338/2016 г. и определение № 373/28.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1168/2017 г. Посочил е, че изричните разпоредби на чл.14, ал. 7 и 7а ЗСПЗЗ предоставят възможност за промяна на вече постановеното решение на бившите ПК (респ. на сегашните ОСЗ), включително и в частта на адресата, при наличие на тяхно или на съдебно решение по заявлението. Именно тези законови разпоредби обуславят безусловно процесуалната допустимост на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като в процесния случай част от наследниците са поискали възстановяване на земеделската земя и такова е било постановено със стабилизиран административен акт, като със заявлението е било заявено общото количество земеделска земя на общия на всички страни по делото наследодател, и по отношение на претендираната 1/2 ид. ч. от тази възстановена земеделска земя на името само на един от наследниците ищците се явяват заинтересовани страни. Съдът е изложил, че трайната съдебна практика на ВКС е, че установителният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим и е предявен при наличието на правен интерес, когато имотите са били възстановени по реда на ЗСПЗЗ в полза на едната страна, какъвто се явява очевидно процесният случай, като допустимостта на този иск се определя от наличието на спор за материалното право на собственост върху конкретните процесни земеделски имоти към момента на колективизацията им през 1956 г., с оглед възстановяване на собствеността върху тях. Фактът, че е приключила административната процедура по възстановяване на собствеността пред ОСЗГ, не е пречка за предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. При наличието на влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ОСЗ е длъжна на основание чл. 14, ал. 7 ЗПСЗЗ да измени решението си относно лицата, на които е възстановена собствеността (всички страни по делото). По становище на въззивния съд, от решаващо значение за правния интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е спорната земя да е била своевременно заявена за възстановяване пред поземлената комисия (което в конкретния случай е било направено), независимо от това дали заявлението е било на името на двамата братя или само на единия от тях. С оглед задължителните указания в т. 2 от ТР № 1/1997 г., във вр. с т. 3 от ТР № 2/1996 г. на ОСГК на ВКС, от съществено значение при правилната преценка на правния интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е фактът и обстоятелството, че земеделската земя своевременно е била заявена за възстановяване пред местната поземлена комисия, а не това на чие име е била заявена тя; правото на възстановяване на собствеността е относимо към всеки имот, а не към лицето, което го е претендирало. Ето защо, при безспорното наличие на спор за материално право, ако с влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ бъде установено, че собственик на земята е бил общият наследодател на всички страни по делото, а не един от наследниците му по закон (какъвто е процесният казус), ОСЗ може да постанови свое решение за възстановяване на собствеността върху земеделските земи по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, като промени лицата, в чиято полза или вреда е издадено това нейно решение - т.е. съсобствеността може да се възстанови и по административен ред по преписката пред ПК/ОСЗ, образувана по заявление на наследник на единия от тях. Видно от приложената преписка на ПК – Стара Загора, със заявление № 08097/5.03.1992 г. наследодателят на ответниците Х. Г. П. е заявил за възстановяване земеделски земи в общ размер на 109.130 дка, като наследник по закон на общия наследодател на страните Г. П. Г., като с това той е инициирал производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ в полза на всички наследници на обшия наследодател. Въз основа на това, с решение № 08097/23.08.1993 г. на ПК – Стара Загора, по реда на чл. 18ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ, с план за земеразделяне в землището на [населено място], са били признати и определени за възстановяване на наследниците на Г. П. Г. (общия наследодател на страните), подробно описаните земеделски земи. С последващото второ решение под същия номер, но с друга дата - № 08097/24.04.1996 г., на същата поземлена комисия, пак по реда на чл. 18ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ, същите земеделски земи са били признати и определени за възстановяване на Х. Г. П.. Съдът е приел, че основното и най-важното в случая е, че още със заявлението от 5.03.1992 г., по което е била образувана преписката в ПК – Стара Загора за възстановяване на земеделски имоти, процесните земеделски земи са били заявени като наследствени на общия на страните наследодател - Г. П. Г., от сина му Х. Г. П., като заявител, явяващ се наследодател на ответниците. Окръжен съд – Стара Загора е заключил, че това заявление ползва всички наследници на общия наследодател Г. П. Г., а не само тези на заявителя. Обстоятелството, че процесните земеделски земи са били заявени за възстановяване от името на всички наследници на общия наследодател Г. П. Г., а впоследствие с решение са били признати на сина на общия наследодател Х. Г. П., обуславя правния интерес на ищците от предявяване на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ срещу ответниците. Не е налице обсъжданата от ВКС друга фактическа и правна хипотеза, когато за един и същи имот собственикът, респ. поне един от неговите наследници, е подал заявление, но другото лице, считащо себе си за собственик, не е подало заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявило иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г. Във връзка с направеното от ответниците по исковата молба възражение за придобиване на собствеността върху процесните имоти по давност чрез добросъвестно владение от възстановяването на собствеността през 1996 г., съдът е споделил изложеното от първоинстанционния съд по приложението на чл. 5 ЗОСОИ. Освен това въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищците са получавали редовно наемна цена (рента) за 1/2 част от спорните земи, което изключва добросъвестното непрекъснато владеене на ответниците върху 100 % от тях, а последното е само за тяхната 1/2 ид. ч. Изложил е, че производството по установителния иск по специалния ред на чл. 14, ал. 4 ГПК връща нещата назад към датата на подаване на заявлението с вх. № 08097/5.03.1992 г. от наследодателя на ответниците Х. Г. П., като наследник по закон на общия наследодател на страните Г. П. Г.. Ето защо съдът е намерил възражението за придобивна давност за неоснователно. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат, че: съдът се е произнесъл по непредявен иск, доколкото по делото ищците са искали установяване правото им на собственост към настоящия момент; изначално предявеният иск е недопустим; в случая са неприложими разпоредбите на чл. 14, ал. 7 и 7а ЗСПЗЗ; съдът е следвало да се произнесе по искането им за придобиване на имота по давност. Позовават се на противоречие на въззивното решение с ТР № 2/25.06.1996 г. по гр. д. № 2/1996 г. на ОСГК на ВС, ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 40/26.02.2016 г. по гр. д. № 4109/2015 г. на ВКС, І г. о. От насрещните страни е подаден отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая жалбоподателите не са формулирали въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отразеното в касационната жалба и изложението към нея относно разглеждането на непредявени искове сочи на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Това твърдение на жалбоподателите, обаче, е неоснователно. Въпросът относно правната квалификация на предявените искове е бил разгледан при предходното касационно обжалване, като законосъобразно и в съответствие с мотивите и задължителните указания в отменителното решение № 48/26.06.2020 г. по гр. д. № 2272/2019 г. на ВКС, ІІ г. о. въззивният съд е приел, че претенциите са по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Твърденията за липса на интерес от предявените искове също са свързани с вероятната недопустимост на атакувания съдебен акт. Те също са неоснователни, като в случая не е налице нито една от хипотезите, визирани в ТР № 1/1997 г. по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, при които иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим – ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г., или е налице административно производство, приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно недопустимо на други основания, извън наведените от жалбоподателите. Същото не е и вероятно нищожно или очевидно неправилно. Ответниците по касационната жалба имат право на 1 100 лв. разноски за производството пред ВКС – заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,