Определение № 313 от 09.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2197/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото М. Д. Д. срещу определение № 6839/14.05.2020 г., постановено по частно гр. дело № 3985/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 295767/18.12.2017 г. по гр. дело № 48439/2016 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е споделил решаващите изводи на първата инстанция, че въпреки дадените му указания, жалбоподателят-ищец не е отстранил нередовностите на исковата си молба по делото, съдържаща противоречиви и неясни твърдения, както и че предявеният от него иск за прогласяване нищожност на определение от 22.05.2009 г. по търг. дело № 95/2007 г. на СГС е недопустим, и тъй като с този иск той предявява пред съда, не свои, а чужди права (чл. 26, ал. 2 от ГПК), без да излага твърдения, от които да може да се изведе правен интерес от търсена съдебна защита по реда на чл. 134, ал. 1 от ЗЗД. Наред с това, СГС е приел, че изложените от жалбоподателя-ищец твърдения, че депозирани по търговското дело за несъстоятелност документи не се намират по същото, нямат за последица най-тежкия порок на съдебния акт – нищожност на същия, а съществува друг ред за защита – производство за възстановяване на изгубени книжа. Въззивният съд е изтъкнал и че искът за прогласяване нищожност на съдебен акт е установителен по своя характер и има за последица единствено признаване на този факт, а в случая жалбоподателят-ищец иска единият ответник да бъде вписан като кредитор в производството по несъстоятелност, което също е недопустимо. Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. С изложението си към частната касационна жалба (наименовано молба-уточнение) жалбоподателят е направил искане за отвод на всички съдии от ВКС, с твърденията, че имало заведени от него дела срещу ВКС и срещу съдии от този съд. Това искане е неоснователно по отношение на настоящият съдебен състав и следва да бъде оставено без уважение. Никой от членовете на състава не е страна по дело, заведено от жалбоподателя. Последният не е представил по настоящото дело доказателства за заведени от него дела срещу ВКС, но дори това обстоятелство да е вярно, то не съставлява основание за отвод в никоя от хипотезите на чл. 22 от ГПК. По тези съображения е неоснователно и искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съд (СЕС) за определяне на друг съд в държава-член на ЕС, равен по степен на ВКС, който да разгледа частната му касационна жалба. Съдът намира, че не са налице и основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва и от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. ВКС може да допусне касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – и без да са налице горните предпоставки по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но само когато е налице вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо, или когато е очевидно неправилно. В случая в изложението към частната касационна жалба от страна на жалбоподателя се сочат основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като се поддържа, че обжалваното въззивно определение било в противоречие с решения на СЕС, било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и в нарушение на материалния закон. В изложението и жалбата, обаче, не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд с обжалваното определение, и който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (самото въззивно определение не би могло да е от такова значение, съгласно гореизложеното), нито са посочени решения на СЕС, в противоречие с които въззивният съд да е разрешил такъв правен въпрос. Вместо това, в изложението се преповтарят, изложените и в жалбата, оплаквания за неправилност на обжалваното определение, сочат се доводи за неправилност и на първоинстанционното определение, което не би могло да е предмет на касационната проверка, излагат се и доводи по съществото на предявения иск, които също не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство. Освен това, въззивното определение е постановено в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, включително на ВКС, по точното приложение на разпоредбите на чл. 26, ал. 2 и на чл. 129, ал. 2 и ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав на ВКС в случая и служебно не намира основание за допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение