Определение № 1248 от 22.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 456/2012 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. за х. с у. срещу решение от 11.01.2012 г. и решение от 17.02.2012 г., постановени (последното – по реда на чл. 250 и чл. 248 от ГПК и инкорпориращо се в първото) по въззивно по гр. дело № 13020/2011 г. на Софийския градски съд, с които, при постановена частична отмяна на отхвърлително решение от 04.07.2011 г. по гр. дело № 53022/2009 г. на Софийския районен съд, са уважени предявени от А. С. С. срещу жалбоподателя искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконосъобразно и е отменено уволнението на ищеца („прекратяването на трудовото правоотношение” между страните), извършено със заповед № 0023/4474-02.10.2009 г. на изпълнителния директор на агенцията-жалбоподател, ищецът е възстановен на заеманата преди незаконното уволнение длъжност „заместник-изпълнителен директор” на агенцията-жалбоподател и последната е осъдена да заплати на ищеца сумата 5 888.16 лв. – обезщетение за периода 02.10.2009 г. – 02.04.2010 г. за оставането на последния без работа след незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху тази сума от 26.11.2009 г. до окончателното й изплащане, в тежест на жалбоподателя са възложени разноски и държавна такса по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът А. С. С., в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на касационната жалба, както и че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличие на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК се извеждат следните два материалноправни въпроса: 1) следва ли работодателят, преди да предприеме последващи действия по уволнението на работника или служителя, ползващ се със закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 или т. 3 от КТ, да изчака влизането в сила на експертното решение (ЕР) на ТЕЛК, с което се дава мнението по чл. 333, ал. 2 от КТ, и има ли последното задължителен характер; и 2) може ли работодателят, ако констатира, че в ЕР на ТЕЛК, с което се дава мнението по чл. 333, ал. 2 от КТ, е налице произнасяне и по други въпроси, да обжалва ЕР в последната му част извън процедурата за уволнение по КТ (въпросите са уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 2, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). За да уважи предявените по делото искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено поради съкращаване в щата (чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ), както и че ищецът, като лице с трайно намалена работоспособност над 50 %, установена с предходно ЕР на ТЕЛК, се ползва от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1 от КТ. Приел е и че касаторът-работодател е поискал мнение на ТЕЛК по чл. 333, ал. 2 от КТ и че това мнение е дадено (от дата 23.09.2009 г.) и е приложено към писменото искане на работодателя до инспекцията по труда (ИТ) за даване на разрешение за уволнението, поради което е и ползвано от ИТ при даването на това разрешение. От друга страна, СГС е приел, че даденото от ТЕЛК мнение не е било окончателно към релевантния момент – датата на подаването на искането до ИТ, тъй като ЕР, с което мнението е дадено, е било обжалвано от страна на касатора-работодател. В тази връзка са изложени съображения, че това ЕР е индивидуален административен акт, засягащ правата на работника или служителя, както и интересите на работодателя, поради което подлежи на обжалване от тях, и ако бъде обжалвано от някой от тях (независимо от кого), то не влиза в сила до потвърждаването му от НЕЛК или от административния съд. Изложени са и съображения, че за законосъобразното провеждане на процедурата по чл. 333 от КТ е необходимо работодателят, не само да поиска и да получи мнение на ТЕЛК по чл. 333, ал. 2 от КТ, но и да изчака това мнение, издадено във формата на ЕР, да влезе в сила, защото само в такъв случай ИТ, на която работодателят следва да представи ЕР, ще разполага с актуални данни за здравословното състояние на работника или служителя и с окончателно становище за целесъобразността на готвеното уволнение, с оглед приспособимостта на организма на работника или служителя към промяната на условията на труд. С оглед на това, въззивният съд е извел и решаващият си мотив, че в случая агенцията-касатор е предприела уволнението на ищеца, без да е било налице окончателно произнасяне на органите на медицинската експертиза на работоспособността по въпросите, очертани в Нар. № 5/1987 г., поради което същото се явява незаконосъобразно само на това основание, а искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, както и обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ – основателни. При така изложените мотиви от въззивния съд, първият изведен от касатора материалноправен въпрос несъмнено представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По този правен въпрос страните не сочат и не се установява задължителна практика на ВКС, като създаването на такава би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на материалния закон – чл. 333, ал. 2 от КТ, във визирания във въпроса случай. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които този въпрос е спорен, според точния смисъл на тази разпоредба, респ. би допринесло и за развитието на правото, т.е. налице е и наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Вторият изведен от касатора материалноправен въпрос стои извън предмета на спора по делото, поради което не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи в обжалваното решение, респ. този правен въпрос не е и от значение за изхода на спора по делото. Поради това, същият не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но само по първия изведен от касатора материалноправен въпрос, а именно: следва ли работодателят, преди да предприеме последващи действия по уволнението на работника или служителя, ползващ се със закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 или т. 3 от КТ, да изчака влизането в сила на експертното решение (ЕР) на ТЕЛК, с което се дава мнението по чл. 333, ал. 2 от КТ, и има ли последното задължителен характер. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 1 и чл. 3 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 119.76 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение