Определение № 3827 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2079/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Н. Ц. С., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. К. Н., и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ), подадена чрез прокурор А. П., срещу решение № 59/19.01.2026 г., постановено по възз. гр. дело № 868/2025 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 7210/31.12.2024 г. по гр. дело № 10886/2024 г. на Софийския градски съд (СГС), ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца С. сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществените вреди, причинени му от незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с присъда № 30001/17.11.2022 г. по н.о.х.д. № 3445/2021 г. на СГС, ведно със законната лихва, считано от 12.09.2023 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над 35 000 лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв., ведно със законната лихва върху нея. Ищецът С. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната част. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Страните не са подали отговор на касационната жалба на насрещната страна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца С., също чрез адв. Н., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли съдът да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и са надлежно доказани в процеса; дължи ли съдът подробен анализ на тези обстоятелства с оглед значението им за присъдената сума на обезщетението; 2) при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ по справедливост, кои са конкретните обективни критерии, с които решаващият съд трябва да се съобрази; и 3) следва ли държавни служители да получават обезщетение в срвнително по-голям размер поради публичната си функция и завишените обществени изисквания към тях за почтеност и спазване на законите. Жалбоподателят-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: по първия въпрос – в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.; по втория въпрос – в противоречие с решение № 31/28.03.2017 г. по гр. д. № 3333/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 223/04.07.2011 г. по гр. д. № 295/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 4/24.01.2011 г. по гр. д. № 855/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 291/16.11.2011 г. по гр. д. № 109/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 388/21.06.2024 г. по гр. д. № 1960/2023 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 30/08.03.2022 г. по гр. д. № 2300/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и по третия въпрос – в противоречие с решение № 267/26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, чрез прокурор П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по първия от тези въпроси в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по втория въпрос – в противоречие с решение № 50298/16.12.2022 г. по гр. д. № 912/2022 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 50077/16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 60192/13.10.2021 г. по гр. д. № 782/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. За да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка по делото: С прокурорско постановление от 22.11.2016 г. е разпоредена предварителна проверка по повод подаден сигнал, като извършването й е възложено на Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“, а с постановление от 14.03.2017 г. е образувано наказателно производство срещу неизвестен извършител. В хода на досъдебното производство, със съдебни определения от 03.06.2017 г. е разрешено извършването на процесуално-следствени действия, включително претърсване и изземване в обитавания от ищеца недвижим имот в [населено място], обиск на ищеца, както и претърсване на управляваните от него моторни превозни средства. На 07.06.2017 г. ищецът е задържан по реда на ЗМВР за срок от 24 часа в сградата на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – [населено място], като са извършени допълнителни действия по разследването, в това число обиск на ищеца и претърсване в жилището му; в същия ден той е бил конвоиран по маршрут, включващ различни административни и полицейски структури, до 7-мо РУ на СДВР. С постановление от 08.06.2017 г. ищецът е привлечен като обвиняем за това, че за периода от неустановена дата през месец януари 2016 г. до момента, в качеството му на длъжностно лице – старши инспектор в Областен отдел „Автомобилна администрация“ – [населено място], участвал в организирана престъпна група, създадена с цел да вършат престъпления по чл. 301 и чл. 282 от НК (получаване на доходи от престъпна дейност), като групата е създадена с користна цел и в нея са участвали длъжностни лица – престъпление по чл. 321 ал. 3 пр. 2 и пр. 4, т. 2 вр. ал. 2 от НК. Впоследствие обвинението е прецизирано, като ищецът е бил повторно привличан като обвиняем, включително с постановление от 23.03.2021 г. По постановление от 08.06.2017 г. ищецът е задържан за срок до 72 часа, като задържането е изпълнено в ареста на ОЗ „СА“ – София. Със съдебно определение от 10.06.2017 г. спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 7 000 лв.; с окончателно определение от 25.07.2017 г. е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на мярката „домашен арест“; с определение от 05.09.2017 г. е определена нова мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 15 000 лв. На 16.10.2018 г. от прокуратурата е внесено искане по чл. 69, ал. 1 от НПК за отстраняване на ищеца от заеманата длъжност, а с постановление от 04.02.2019 г. е отменена мярката за неотклонение „парична гаранция“ в размер 15 000 лв. На 02.08.2021 г. е внесен обвинителен акт срещу ищеца и още пет лица, но с определение от 30.09.2021 г. съдът е прекратил съдебното производство и е върнал делото на прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения, като това определение е частично потвърдено с въззивно определение от 26.10.2021 г. След изпълнение на дадените указания, на 01.11.2021 г. е внесен нов обвинителен акт, производството е насрочено и разгледано в разпоредително заседание, като през 2022 г. са проведени общо 13 открити съдебни заседания. С присъда № 30001/17.11.2022 г. ищецът е признат за невиновен и оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение, като присъдата е потвърдена с въззивно решение от 03.07.2023 г. и е влязла в сила на 12.09.2023 г. САС е установил също, че към момента на повдигане на обвинението и считано от 15.05.2015 г. ищецът е бил назначен на длъжност „инспектор“ в Отдел „Водачи и административна дейност“ в Главна дирекция „Автомобилна инспекция“ на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“. Установил е и публикувани статии от интернет издания, както следва: от „Днес“ на 12.06.2017 г., със заглавие: „И. Г.: Ако задържаните от ДАИ се върнат на работа, същите схеми са възможни“; от „Труд“ на 08.06.2017 г., със заглавие: „Арест на 12 от ДАИ, пускали убийци на пътя (обзор)“; от неустановено издание, със заглавие: „И. Г.: Корумпираните от ДАИ трябва да бъдат отстранени, ако няма арест“; от „Клуб Z“ на 08.06.2017 г., със заглавие: „12 задържани в ДАИ при акция на ГДБОП“; от „Вести“ на 08.06.2017 г., със заглавие „Арестуваха 14 души при акция в ДАИ“. Въз основа приетите по делото заключения на Съдебно-медицинската експертиза, въззивният съд е приел за установено следното: В периода след месец юни 2017 г. ищецът е страдал от оплаквания, които са били медицински документирани при болничния му престой през септември 2017 г. В рамките на този престой са били поставени диагнози: „други периферни световъртежи“, „есенциална хипертония“ и „увреждания на шийните коренчета“, като последните две са определени като придружаващи заболявания. Вещото лице е установило, че артериалната хипертония и дегенеративните изменения в шийния отдел на гръбначния стълб, са с давност отпреди месец юни 2017 г. и не са възникнали вследствие воденото наказателно производство. От медицинската документация и данните, събрани при разпита на ищеца в хода на досъдебното производство, е установено, че същият е страдал от високо кръвно налягане в продължение на години и е приемал поддържаща медикаментозна терапия, както и че непосредствено преди задържането му е претърпял инцидент с мотоциклет, довел до травматични увреждания. По отношение възможността за влияние на стресови преживявания върху здравословното състояние на ищеца, експертът сочи, че при стресови ситуации е възможно единствено обостряне на артериалната хипертония чрез повишаване на стойностите на кръвното налягане. Същевременно вещото лице е посочило, че по време на болничния престой в лечебното заведение „Св. Наум“, отчетените стойности на кръвното налягане и пулсът на ищеца са били в референтни граници, поради което не могат да се направят категорични медицински изводи за обостряне на заболяването вследствие на преживян стрес. Освен това, според вещото лице не се установяват трайни здравословни увреждания, настъпили след 2016 г., които да могат да бъдат отнесени в пряка причинно-следствена връзка с преживян стрес, тревожност или депресивни състояния през периода 2017-2023 г. Вещото лице изрично е посочило, че макар теоретично да е възможно стресът да повлияе върху протичането на артериалната хипертония, на практика не съществуват достатъчно медицински данни, които да позволяват извеждането на сигурна и категорична причинно-следствена връзка между наказателното преследване и констатираните оплаквания. Допълнително е отбелязано, че след 2017 г. по делото не е представена медицинска документация, удостоверяваща последващи здравословни оплаквания или усложнения. По отношение на проведеното лечение, експертът установява, че при болничния престой е била приложена медикаментозна, симптоматична терапия, насочена към овладяване на световъртежа, гаденето и болковите оплаквания, без да се налага провеждане на специфично или дългосрочно специализирано лечение. Впоследствие, при амбулаторен преглед през 2019 г., е била назначена поддържаща терапия с растителни препарати, насочена към подобряване на концентрацията и преодоляване на умората, като и в този случай не са били установени обективни данни за тежко или трайно увреждане на здравето на ищеца. От показанията на св. Е. М. апелативният съд е установил, че същият е дългогодишен колега и близък познат на ищеца, като двамата са работили като инспектори в системата на автомобилната администрация в [населено място], познават се повече от 25 години и свидетелят има преки впечатления както от професионалните качества и личностни характеристики на ищеца преди започването на наказателното производство, така и от настъпилите промени в поведението и състоянието му в хода на това производство. Свидетелят описва обстоятелствата около арестите, като изключително травматични, унизителни и публични, с продължително задържане и демонстративно извеждане с белезници, съпроводени от засилен медиен и обществен интерес. Ищецът и останалите задържани са се чувствали смазани и обезличени, като са били възприемани публично като организирана престъпна група и са се превърнали в централна тема в новинарските емисии, което е довело до силен срам и страх от обществено заклеймяване. По време на изпълняването на мярката за неотклонение „домашен арест“ контактът с ищеца е бил силно ограничен, като той е бил изключително затворен и силно тревожен. При редките посещения в дома му в [населено място] свидетелят е възприел ищеца като потиснат, отчаян и силно разколебан, често поставящ под съмнение справедливостта на случващото се и изпитващ сериозен страх от тежки наказателни последици. След връщането на ищеца на работа, свидетелят описва рязка и негативна промяна в професионалната среда – колективът, който преди това е бил сплотен, е започнал да се дистанцира от обвиняемите, като те са били физически и социално изолирани от останалите служители, настанени в отделно помещение и третирани с недоверие. Макар съдът да е отказал отстраняването им от длъжност, ръководството е предприело действия, които фактически са утежнили служебното им положение, включително чести и продължителни командировки в различни населени места, което е допринесло за допълнителен психически и емоционален натиск. Именно по време на тези командировки свидетелят е имал възможност да наблюдава непосредствено влошеното психическо състояние на ищеца, който е споделял постоянни страхове, безсъние и натрапчиви мисли, свързани с изхода на делото и възможността за дългогодишно лишаване от свобода. Продължителността на наказателното производство е оказала изключително тежко въздействие върху ищеца, който е бил непрекъснато изнервен, напрегнат и обсебен от мисълта за воденото срещу него обвинение. Свидетелят е дал показания и за публичните квалификации, отправяни от представители на прокуратурата, с които обвиняемите са били представяни като заплаха за националната сигурност и като пряко отговорни за тежки обществени последици; това е засилило чувството за несправедливост и е довело до още по-дълбоко накърняване на честта и достойнството на ищеца, включително поради публичното показване на лицата им при съдебните заседания. Свидетелят характеризира ищеца като изключително общителен, весел и отзивчив човек, с висока професионална квалификация, добри езикови умения и активна роля в разработването на обучителни материали и повишаването на професионалната квалификация в системата. В хода на наказателното производство тези негови качества са били силно потиснати, като ищецът се е затворил в себе си, станал е мрачен и силно тревожен, оплаквал се е от световъртеж, повишено кръвно налягане и епизоди на физически неразположения, включително кръвотечения от носа. Според свидетеля, приключването на наказателното производство с оправдателната присъда не е довело до пълно преодоляване на преживените негативни емоции, като случилото се е оставило траен отпечатък върху ищеца, семейството му и близките му. В резултат на преживяното ищецът се е изолирал, прекъснал е обичайните си контакти и е избягвал социални събирания, като е изразявал нежелание както да посещава други хора, така и да приема гости в дома си. От показанията на св. Н. М.-С. – съпругата на ищеца, съдът е установил и нейните преки и непосредствени впечатления относно състоянието на ищеца след задържането му и в хода на воденото наказателно производство. При влизането си в семейното жилище през юни 2017 г. свидетелката е заварила съпруга си в изключително тежко емоционално състояние, като домът е бил претърсен, а присъствието на служители на ГДБОП е засилило чувството за страх, срам и унижение. През периода на домашния арест ищецът не е напускал жилището и е бил изцяло изолиран, като свидетелката се е грижела за него. От жизнерадостен и общителен човек ищецът се е превърнал в затворен, мълчалив и тревожен, отказвал е общуване, не е желаел контакти дори с близки хора и е страдал от продължително безсъние. Свидетелката възприема цялостно влошаване на психическото му състояние, изразяващо се в постоянна напрегнатост, потиснатост и мрачност; според нея настъпило влошаване на здравословното състояние на ищеца, като сочи, че по време на престоя му вкъщи са се проявявали внезапни епизоди на повишаване на кръвното налягане, включително кръвотечения от носа, което е пораждало допълнително безпокойство; поради ограниченията, свързани с мярката за неотклонение, не винаги е било възможно своевременно търсене на медицинска помощ. Ищецът е приемал медикаменти за контрол на кръвното налягане, които продължава да използва и към момента. След отпадането на мярката „домашен арест“ е била потърсена специализирана медицинска помощ, включително консултация с кардиолог, при която е било изразено становище за увреждане на сърдечната дейност. Името на ищеца е било публично споменавано в медиите, което е засилило преживяванията му на срам и накърняване на личното и общественото му достойнство. По отношение на последиците след приключване на наказателното производство свидетелката сочи, че макар делото да е завършило с оправдателна присъда, негативните емоции у ищеца не са отшумели напълно; преживяното е оставило траен отпечатък върху личността му, като чувството за накърнена репутация и преживеният обществен и личен срам останали и след края на процеса, възприемани от него като „петно“, което ще носи през целия си живот. При така установените обстоятелства, в правните си съображения въззивният съд е приел, че спорен между страните е въпросът за справедливия размер на дължимото се обезщетение. Като се позовал на задължителната практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и на практиката на ВКС (решение № 427/16.6.2010 г. по гр. д. № 273/2009 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 456/25.6.2010 г. по гр. д. № 1506/2009г. на ІV-то гр. отд., решение № 184/26.05.2015 г. по гр. д. № 7127/2014 г. на IV-то гр. отд.), апелативният съд е намерил за неоснователни доводите във въззивните жалби и на двете насрещни страни, че определеният от първата инстанция размер на процесното обезщетение бил завишен, респ. – занижен. За обосноваване на тези свои изводи и за да определи справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е отчел и е преценил в тяхната съвкупност следните установени от него обстоятелства: На първо място е взел предвид продължителността на процесното наказателно производство – повече от 6 години, както и че през по-голямата част от този период ищецът е бил в положението на обвиняем за тежко умишлено престъпление. Съобразил е също, че тази продължителност на производството обективно е създала трайно състояние на несигурност, напрежение и тревожност, което по своя интензитет надхвърля обичайните негативни преживявания, свързани с краткотрайно наказателно преследване. САС е взел предвид същественото значение и на характера на повдигнатото обвинение – за престъпление по чл. 321 от НК, за което законът предвижда налагане на наказание „лишаване от свобода“. Съобразил е че самото обвинение за участие в организирана престъпна група, по необходимост води до дълбоко накърняване на личното и професионално достойнство на обвиняемото лице, още повече когато същото е държавен служител с изграден авторитет и дългогодишна професионална реализация. Отчел е и вида, интензитета и продължителността на взетите спрямо ищеца мерки за процесуална принуда, включително първоначалното задържане, последвалия домашен арест и дългото поддържане на мярката „парична гаранция“ в значителен размер. В тази връзка е съобразил и че тези мерки са представлявали реална и продължителна намеса в личната сфера на ищеца, ограничили са социалните му контакти и свободата му на придвижване и са засилили преживяванията на страх, изолация и обществено заклеймяване. Като такава от значение за размера на обезещението съдът е отчел и възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението – 51 години, както и обстоятелствата, че това е период от житейския и професионалния път, в който общественото признание, стабилността и репутацията имат особено значение; че поставянето на ищеца в положението на обвиняем за подобно престъпление именно на този етап в неговия живот, неминуемо е довело до сериозен срив в чувството му за лична сигурност и социална стойност. При извършената преценка САС обсъдил и медийното отразяване на наказателното производство в национални медии, при което името и лицето на ищеца са били публично разпознаваеми и представяни като част от сензационна „разбита престъпна група“, включително чрез внушения за заплаха за обществения интерес. Съдът е съобразил, че това публично експониране е довело до допълнително накърняване на честта, достойнството и доброто име на ищеца и е засилило преживяванията му на срам и социална изолация, особено в професионалната и семейната му среда. От друга страна въззивният съд е съобразил и установеното от заключението на съдебно-медицинската експертиза, че макар ищецът да е преживял субективно влошаване на здравословното си състояние, не е налице категорична и пряка причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и настъпването на трайни здравословни увреждания, както и че част от констатираните заболявания са с давност отпреди повдигане на обвинението, а приложеното лечение е било симптоматично, без данни за тежки и необратими последици. В заключение апелативният съд е приел, че горната комплексна и балансирана оценка – от една страна на значителния интензитет и продължителност на преживените морални и психически страдания, а от друга страна на липсата на доказани трайни здравословни увреждания в пряка причинно-следствена връзка с обвинението, обосновава извода му, че присъденото обезщетение в размер 35 000 лв. представлява справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществените вреди, че адекватно отразява действително понесените страдания и е съобразен с обществено-икономическите условия и ориентира, очертан в съдебната практика, поради което не се налага нито увеличение, нито редукция на вече определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението. Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените фактически констатации и правни съображения на въззивния съд относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не са налице наведените и от двете насрещни страни по делото, основания за допускане на касационното обжалване. Правните въпроси, поставени както в изложението на ищеца С., така и в изложението на ответната ПРБ, се припокриват помежду си по съдържание и смисъл – същите са по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и се свеждат до тълкуването на понятието „справедливост“ и до критериите при прилагането на този правен принцип от въззивната инстанция при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от незаконно наказателно преследване, включително когато то е засегнало професионалната дейност на обвиняемия, каквато е спецификата на последния правен въпрос, поставен от страна на касатора-ищец. По тези въпроси е налице трайно установена дългогодишна практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, намерила израз и в посочените в изложенията на страните и в мотивите на САС решения на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца; дали е взета, респ. – вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца в досъдебната и съдебната му фаза, включително броят на съдебните инстанции, разгледали делото. От значения са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, медийна разгласа, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. По всеки казус, с оглед обстоятелствата по делото, съдът следва да преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (ищеца), на неговото лично достойнство и чест. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. По общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Казаното е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната пофесионалната реализация. Макар съдът да е длъжен да вземе предвид всички конкретни, установени по делото релевантни обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната към датата на увреждането, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Казаното се отнася и за въззивната инстанция, която е такава по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд не се е отклонил от тази практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, а напротив – съобразил се е с нея. В качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил относимите писмени и гласни доказателства, събрани по делото, като въз основа на съвкупната им преценка е извел своите фактически констатации относно конкретните обстоятелства от значение за основния спорен пред него въпрос – размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е посочил и кои от тях приема за установени и кои – не. При определяне справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид всички установени по делото факти, съставляващи обективни критерии в тази насока, съгласно цитираните разяснения в практиката на ВС и ВКС, включително като е съобразил и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната. По този начин апелативният съд е разрешил поставените от насрещните страни по делото правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора (в случая – и на двете насрещни страни по делото) със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка следва да се посочи и че в решенията на ВКС по конкретни казуси, на които се позовават двамата касатори, също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от такива деликти, произтичащи от незаконно наказателно преследване, но при случаи и при конкретни обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело. Освен това, макар ответната ПРБ да поддържа, че определеният и от двете съдебни инстанции размер на обезщетението, бил завишен, същата не сочи какъв размер според нея би бил справедлив в случая. От друга страна, както неведнъж е изяснявано от ВКС по повод определянето на справедливия размер на обезщетението при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие за ищеца – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли от съответното незаконно обвинение. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение