Определение № 179 от 18.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3201/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. П. Б. и К. Я. Б., чрез адвокат Р. И., срещу въззивното решение № 260705/03.02.2021 г., постановено по гр. дело № 7812/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 75395 от 23.04.2020 г., постановено по гр. д. № 58629/2019 г. по описа на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение е обявена за нищожна като неравноправна клаузата на чл. 5 от договор за кредит, сключен на 01.09.2006 г. между кредитополучателя П. М. Б. и кредитодателя „Банка ДСК“ ЕАД, в частта относно заплащането на „лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредити, определян периодично от кредитора“, като е отхвърлен предявения иск за установяване нищожността на чл. 6 от договора в останалата част, като неоснователен и недоказан, обявена е за нищожна като неравноправна клаузата на чл. 10 от допълнително споразумение от 25.11.2009 г. към договора за кредит от 01.09.2006 г., в частта, в която „кредиторът има право да извършва изменения или допълнение на ОУ, които стават задължителни за кредитополучателя“, като е отхвърлен предявения иск за установяване нищожността на допълнителното споразумение от 25.11.2009 г. в останалата част, като неоснователен и недоказан.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Моли се обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част, като бъде прогласена нищожността на допълнително споразумение към сключения между страните договор за текущо потребление от 01.09.2006 г.

Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ ЕАД оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото чрез процесуалния представител юрисконсулт С. И. К.. Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 287, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима. Следва да се посочи, че искът за обявяването на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем и съответно постановеното по него решение подлежи на касационно обжалване. В този смисъл е постоянната практика на ВКС /определение № 449/29.07.2015 г. по т.д. № 1567/2015 г. на I ТО на ВКС, решение № 76/15.07.2016 г. по т.д. № 888/2015 г. на I ТО на ВКС и др./.

В изложението към касационна жалба са формулирани следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните? Сочи се основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК.

2. Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД? Сочи се основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК.

3. Нищожно ли е допълнително споразумение, подписано въз основа на нищожни клаузи, съобразно чл. 366 ЗЗД? Сочи се основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК.

В изложението към касационната жалба се твърди, че е налице противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 124/28.04.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г.. на ВКС, I т.о., решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о. и др.

Касаторът твърди, че обжавалното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

От данните по делото се установява следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП от М. П. Б. и К. Я. Б. срещу „Банка ДСК“ ЕАД, за признаване за установено, че разпоредбата на чл. 6 от договор за кредит от 01.09.2006 г., както и допълнително споразумение от 01.09.2006 г. са нищожни.

С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че с договор за кредит за текущо потребление, сключен на 01.09.2006 г. че "Банка ДСК" ЕАД е предоставила на наследодателя на ищците банков кредит за текущи нужди в размер на 20 000 лв. срещу задължението на кредитополучателя да го върне при условията на договора - на месечни вноски, със срок на погасяване 196 месеца /чл. 1 и чл. 2 от договора/. Процесният договор е потребителски договор, тъй като страни по него са физическо лице, което използва кредита за свои лични нужди, явяващо се потребител по смисъл на § 13, т. 1 ЗЗП и търговска банка - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, като по отношение на него са приложими разпоредбите на ЗЗП. Съгласно чл. 6 от договора кредитополучателят следва да заплаща лихва за ползвания кредит, формирана от базов лихвен процент, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма "Престиж плюс". В изр. 2 от същата клауза на договора е посочено, че размерът на базовия лихвен процент към датата на договора е 4, 69 % стандартната надбавка е в размер на 3.26 процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо 7.95%. С допълнително споразумение от 25.11.2009 г. банката и наследодателят на ищците са установили какъв е остатъка от дълга по кредита-20 528, 82 лв., от които остатъкът по главницата е в размер на 16 613, 11 лв., дължимата редовна лихва е в размер а 3 155, 06 лв., дължимата наказателна лихва е 760, 65 лв. Кредиторът се е отказал от вземането си за наказателни лихви за периода 18.09.2009 г. до 25.11.2009 г. Посочено е, че кредитополучателят е внесъл до момента 525 лв. Уговорен е нов срок на кредита-120 месеца. Установено е, че към датата на сключване на споразумението лихвеният процент по кредита е 14, 95 %, както и че ГПР е 16.26 %.

Съдът е приел, че процесния договор попада в приложното поле на потребителската защита. Следователно изрично задължение на банката е в условията, при които предоставя на потребителя конкретния банков продукт да съдържат кумулативно два елемента-методиката/метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора. Съдът приема, че методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния договор. Въззивният съд е препратил към подробните мотиви на районния съд, за да се стигне до извода, че по делото е безспорно установен неравноправният характер на договорната клауза на чл. 6, изр. 1 относно БЛП, а именно, че те са уговорени във вреда на потребителя, не съответстват с изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което обуславя нейната нищожност съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. В другата част, а именно "надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент", клаузата не е нищожна, защото не засяга правата на потребителя, напротив, изцяло е в негова полза, тъй като не предвижда възможност за увеличаване от страна на банката, а за намаляване. Неоснователно се явява твърдението, че не става ясно какво заплаща кредитополучателят. Съдът е приел, че със сключването на допълнителното споразумение от 25.11.2009 г., страните са преуредили отношенията си, като са установили актуалните размери на остатъка от кредита, в т.ч. и на дължимата главница, дължимата редовна лихва от 3 155, 06 лв. Във връзка с постигнатата уговорка, съдът намира за необосновани и неоснователни възраженията на ответницата за нищожност на подписаното допълнително споразумение, поради наличието на анатоцизъм, доколкото е уговорено начисляване на възнаградителна лихва върху капитализираните лихви. Страните в процесния случай са договорили, че редовния дълг включва редовн а главница, уговорили са промени в условията на договора, поради което при липса на изрична забрана следва да се приеме, че уговорката им е действителна, а лихвата е начислена върху тази преструктуирана главница. Не може да се приеме, че е налице анатоцизъм, тъй като с подписване на допълнително споразумени е по договора е преструктуиран дълга съгласно чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. Ето защо, клаузите на допълнителното споразумение от чл. 1 до чл. 9 включително не са неравноправни или нищожни. С оглед на изложеното съдът е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са налице касационните основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

По въпрос № 1:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По поставения от касатора въпрос относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице и задължителна практика на ВКС, в цитираните от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия състав решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. При постановяване на решението си, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Извършил е самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към спора. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на сключения договор за банков кредит, както и представените по делото писмени доказателства за релевантните факти, както и доводите на двете страни поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпрос № 2:

По формулирания от касатора правен въпрос относно наличието на анатоцизъм по чл. 10, ал. 3 ЗЗД в случаите, когато страните са постигнали уговорка в допълнително споразумение към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. С постановени по чл. 290 ГПК решения на ВКС ( решение № 66 от 29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на II т.о. и решение № 30 от 20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г. на I т.о.) е прието, че уговорката в допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10 пр.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци съгласно чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането на дълга на основание чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10 предл.3 ЗЗД. В конкретния случай въззивният съд е приел, че в Наредба № 9 от 03.04.2008 г. липсва забрана между страните да бъде уговорена възможност за капитализиране на лихви. В мотивите на обжалваното решение се посочва, че страните са договорили, че редовният дълг включва редовна главница, като са променени условията на договора, поради което при липса на изрична забрана следва да се приеме, че уговорката им е действителна, а лихвата е начислена върху тази преструктурирана главница. Доколкото тези изводи на съда не съответстват на цитираната по-горе съдебна практика на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че по този въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпрос № 3:

Третият поставен от касатора въпрос относно нищожността на допълнително споразумение с оглед разпоредбата на чл. 366 ЗЗД не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Ето защо този въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по него не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Относно твърдението за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК:

Както е изяснено в мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България, чрез законовия критерий "очевидна неправилност" се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция, т.е. предоставя се достъп до касационната инстанция и без поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, или е бил повдигнат въпрос, който не обуславя допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора с формираните от съда изводи относно основателността на иска.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 160 лв.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение