Определение № 50019 от 13.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 847/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано e по касационна жалба на Г. И. С. срещу въззивно решение от 14.10. 2021 г. по в.гр.д. № 1184 /2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решението на Благоевградски окръжен съд, с което искът на Г. И. С. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до 50 000 лева и с което след отмяна на решението на Благоевградски окръжен съд в частта, с която искът е уважен за разликата над 1 000 лева до 10 000 лева, е постановено друго, с което искът е отхвърлен и за тази разлика.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) не е подал писмен отговор.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в установения срок от страна по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ с искане за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение.

Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ: установено е, че на ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.294, ал.4 НК – лично укривателство, извършено от полицейски орган: с цел да осуети наказателно преследване на лице, което е управлявало лек автомобил след употреба на алкохол след като е било вече осъждано за престъпление по чл.343, ал.1 НК. Обвиняемият, облечен в полицейската си униформа, е представил за медицинско изследване друго лице, което не е употребило алкохол. Производството е било прекратено с постановление на прокуратурата, с което е било прието, че действията на С. са били неправомерни и в нарушение на служебните му задължения, но не са събрани доказателства, че обвиняемият е знаел за предишно осъждане на лицето.

Със заповед на директора на ОДМВР С. е бил уволнен за същите действия, за които е привлечен като обвиняем, които са преценени като тежко нарушение на служебната дисциплина, злоупотреба с власт и доверие и извършване на деяния, несъвместими с етичните правила на поведение на държавните служители на МВР, с които се уронва престижът на службата.

Въззивният съд е приел, че от ищеца са били претърпени неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от действията на органите на прокуратурата.

При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид продължителността на наказателното производство - 2 години и 5 месеца, че производството е прекратено с постановление на прокуратурата и че срещу ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение - подписка.

Въззивният съд е приел обаче, че първоинстанционният съд необосновано не е обсъдил и уважил своевременно направено с отговора на исковата молба възражение по чл.5, ал.2 ЗОДОВ. Въззивният съд е приел това възражение за основателно, доколкото е приел, че действията на ищеца, за които е бил уволнен и за които е привлечен като обвиняем, не са оспорени от ищеца в настоящото производство и са доказани.

Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на ищеца, че дисциплинарното производство срещу него е било образувано в резултат на привличането му като обвиняем.

Въззивният съд е приел, че с действията си С. е предизвикал образуването на наказателното производство и в съществена степен това негово поведение му е причинило вредите, за които претендира обезщетение.

В резултата на изложеното въззивният съд е намалил обезщетението на 1 000 лева.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят се позовава на недопустимост на въззивното решение, поради това, че е образувано по въззивна жалба от прокурор в ОП Б. без пълномощно, което според жалбоподателя представлява липса на положителна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на въззивна жалба, тъй като структурните звена на ПРБ не могат да я представляват по право и да участват в образуваните граждански дела срещу нея, независимо, че това е прието с т.5 от ТР 3 /2005 по т.д. 3 /2004 г. на ОСГК на ВКС, с което жалбоподателят не е съгласен, като твърди, че ВКС е действал като законодател, дописвайки ГПК и че тълкувателното решение е прието при действието на ГПК от 1952 г., който е отменен и не действа при разглеждането на делото, без да пояснява коя тълкувана отменена процесуална норма визира.

Настоящия съдебен състав приема това твърдение и довод за неоснователни по съображения, произтичащи от нормата на чл.130, ал.2 ЗСВ - че тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт, поради което не следва да излага мотиви в подкрепа на приетото с тълкувателното решение. Може само да се добави, че видно от мотивите на тълкувателното решение, приетото в т.5 относно представителството на ПРБ не се основава на тълкуването на отменения ГПК, а се основава на устройствения статут на ПРБ според действащия ЗСВ, както и че действащият ГПК не урежда по различен начин от отменения участието на прокуратурата в гражданските производства.

От изложеното следва, че няма съмнение за недопустимост на въззивното решение.

Твърдението и довода за недопустимост поради липсата на изрично упълномощаване на прокурор от съответното структурно звено на ПРБ са формулирани и като правен въпрос, за който се твърди, че попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Тъй като съдебната практика е уеднаквена с обсъденото разрешение в т.5 от ТР 3 /2005 по т.д. 3 /2004 г. на ОСГК на ВКС, въпросът няма значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (не е осъществено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК).

Жалбоподателят извежда и следните правни въпроси, за които твърди, че попадат в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. налице ли е надлежно упражнено възражение в процеса (в случая за съпричиняване) и допустимо ли е разглеждането му, когато е направено от лице без представителна власт, какъвто се явява подалият отговора на исковата молба (прокурор)?

Този въпрос е свързан с довода за недопустимост и не е обуславящ поради изложеното по-горе за приложението на т.5 от ТР № 5 /2005 г.

2. Допустимо ли е бланкетно възражение на ответника по чл.5, ал.2 ЗОДОВ без ясно конкретно посочване на обстоятелствата, на които се основава?

Въпросът не е обуславящ, доколкото въззивният съд е приел обратното – че възражението е основано на твърдения за конкретни действия на ищеца, че ищецът с цел да осуети наказателно преследване на лице, което е управлявало лек автомобил след употреба на алкохол, е извършил конкретни действия, описани в обвинителния акт и в заповедта за дисциплинарно уволнение, чието извършване е доказано по делото: ищецът, облечен в полицейската си униформа, е представил за медицинско изследване друго лице, което не е употребило алкохол.

3. По какъв начин следва да се определи съпричиняването на вреди по смисъла на чл.5, ал.2 ЗОДОВ? Следва ли съдът да определи размер на вредите и относителен дял на съпричиненото от страна на ищеца?

Първият въпрос (съдържащ се в първото изречение) е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с посочените от жалбоподателя ТР № 3 /2005 на СГК на ВКС и решения на ВКС по гр.д. № 372 /10 г. на 4 г.о. и по гр.д. № 2224 /16 г., на 3 г.о. (в което съдът препраща към разрешението в първото посочено решение по гр.д. № 372 /10 г. на 4 г.о.).

С т.3 от тълкувателното решение е прието, че отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай.

С решението по гр.д. № 372 /10 г. на 4 г.о. е прието, че съгласно чл.5, ал.2 ЗОДОВ, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, дължимото от държавата обезщетение се намалява. Обезщетението се намалява, когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия; когато пострадалия с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение.

Вторият въпрос (съдържащ се във втората изречение) не обуславящ и не е разрешен в противоречие с посоченото ТР и две решения.

Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение основанието за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.2 ГПК. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Жалбоподателят не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените твърдения за неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, които не представляват основания за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).

Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а насрещната страна - Прокуратурата на Република България не претендира разноски, нито е доказала да е направила такива, поради което разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът