Определение № 3036 от 17.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 741/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалби на Агенция за публичните предприятия и контрол, чрез юрк. Г. К. и по касационна жалба на Б. И. Б., в качеството й на ЧСИ, рег.№ *** на КЧСИ, с район на действие СГС, чрез адв. Д. К. против решение № 1436/28.11.2022 г. по в.гр.д. № 2316/2022 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът Агенция за публичните предприятия и контрол обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено решение № 1164 от 19.05.2022 г., постановено по гр.д. № 12221/2021 г. по описа на Софийски градски съд, е признато за установено по отношение на Агенция за публичните предприятия и контрол съществуване на вземане на ЧСИ Б. И. Б. в размер на 952 300,82 лв. – незаплатена такса по т.20 от ТТРЗЧСИ, дължима по изпълнително дело № 20198560401814, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 15.06.2020 г. по ч. гр.д. № 5271/2020 по описа на Софийски районен съд. Касаторът ЧСИ Б. И. Б., рег.№ *** на КЧСИ, с район на действие СГС обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено решение № 1164 от 19.05.2022 г., постановено по гр.д. № 12221/2021 г. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от ЧСИ Б. срещу Агенция за публичните предприятия и контрол осъдителен иск за заплащане на сумата от 16 929,79 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 952 300,82 лв. за периода от 29.11.2019 г. до 31.01.2020 г., евентуален осъдителен иск за сумата от 11 639,23 лв. – лихва за забава върху същата главница за периода от 19.12.2019 г. до 31.01.2020 г., както и искането за присъждане на законна лихва върху главницата от 01.02.2020 г. /подаване на заявлението по чл.410 ГГПК/ до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът – ответник поддържа, че решението на въззивния съд в обжалваната от него част е неправилно поради противоречие с материалния закон /на нормата на чл.78, ал.4 ЗЧСИ и на чл.79, ал.3 ГПК/ и необосновано поради липса на собствени мотиви при постановяване на въззивното решение - основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпросът приложима ли е разпоредбата на чл.78, ал.4 ЗЧСИ в производството по чл.515 ГПК по изпълнение върху налични ценни книжа чрез налагане на запор като обезпечителна мярка, в хипотезата на образувано при ЧСИ изпълнително дело. Касаторът поддържа, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като очевидната неправилност е обоснована с наличие на неяснота в мотивите на съда относно приложимостта на еднозначните и непротиворечиви разпоредби за заплащане на таксите в изпълнителното производство. Насрещната страна ЧСИ Б. И. Б., чрез адв. К. е депозирала отговор на касационната жалба, в който са изложени доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като по повдигнатия въпрос, въззивният съд не се е произнасял и същият е неотносим за конкретния спор, доколкото не е обусловил решаващите мотиви на съда. Изложени са и съображения за неоснователност на наведените в жалбата основания за неправилност и необоснованост на решението. Касаторът – ищец поддържа, че решението в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания по чл.281, т.3 ГПК. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че вземането за такси на ЧСИ не може да се олихвява, след като вземането за такси на ДСИ не е лихвоносно, а именно: правилото на чл.86 ЗЗД се прилага, без да се провежда разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълненото парично задължение и субектите на правоотношението; след като законодателят е предвидил, че наличието на действително парично задължение и виновна забава за плащането му са единствените предпоставки, за да възникне задължението, съответно правото на законна лихва и същевременно липсва забрана за олихвяването на дължимите и неплатени такси, то лихва се дължи за забавеното им плащане; съгласно т.11 от ТР №2/2013 г. по т.д. № №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС правният режим на таксите на ЧСИ е различен от този на ДСИ – дължимите на ДСИ такси са публични вземания, а таксите ЧСИ са частни вземания за възнаграждение за положен труд, а ЧСИ е кредитор; съгласно чл.1, ал.1 от Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания, неплатените в сроковете за доброволно плащане, неудържаните или удържани, но неплатени в срок данъци, такси, отчисления от печалби, вноски към бюджета и други държавни вземания от подобен характер се събират със законната лихва; на основание на тази разпоредба и на чл.73, ал.3 ГПК върху неплатените държавни такси, които се събират от ДСИ, се начислява и събира законна лихва в случай на забава. Поддържа се и необоснованост на решението, доколкото съдът не е посочил коя е правната норма, на която се позовава и прилага за да достигне до извода, че дължимите на ДСИ такси не се събират със законна лихва и съответно такава не се дължи и за вземанията за такси на ЧСИ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Дължи ли се лихва за забава върху държавните такси, които се събират от ДСИ, след като съгласно Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания неплатените в срок такси се събират със законната лихва; 2/ След като в мотивите на т.11 от ТР №2/2013 г. по т.д. № №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е възприето, че размерът на таксите по изпълнението на частните и държавните съдебни изпълнители трябва да е идентичен, но същевременно техният правен режим се различава съществено, като дължимите на ЧСИ такси са частно вземане за възнаграждение за положен труд, а ЧСИ – кредитор, изключени ли са вземанията за такси на ЧСИ от приложното поле на разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД. Допълнителният критерий е обоснован с твърдения за липса на каквато и да била практика на ВКС по повдигнатите въпрос. На следващо място се поддържа, че въззивното решение в обжалваната от касатора – ищец част е очевидно неправилно, тъй като е налице пряко установимо от съдържанието на акта тежко нарушение на материалния закон /прилагане на Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания закона в неговия обратен, противоположен смисъл/, което е довело до формиране на решаващия извод на съда за недължимост на законна лихва върху вземанията за такси, събирани от ДСИ, а оттам и на таксите, дължими на ЧСИ. Насрещната страна - Агенция за публичните предприятия и контрол, чрез юрк. Ш. е дапозирала отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице посочените в изложението основания за допускане на касационно обжалване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен иска по чл.422 ГПК за съществуване на вземане за такса по т.20 от ТТРЗЧСИ в полза на ЧСИ Б. И. Б. в размер на 952 300,82 лв. по изпълнително дело № 20198560401814, въззивният съд е приел от фактическа страна следното: по молба на Агенция за публичните предприятия и контрол, с разпореждане от 29.11.2019 г. на ЧСИ Б. е образувано изпълнително дело № 20198560401814 срещу „Адванс Пропъртис“ ООД на основание чл.400 ГПК – за налагане на обезпечителна мярка „запор“ върху притежаваните от дружеството налични акции в капитала на „ПБМФ“ АД /7 631 450 броя, представляващи 70% от капитала на дружеството/ и на „БМФ Порт Б.“ ЕАД /5 000 броя, представляващи 100 % от капитала на дружеството/, по допуснато с определение от 28.11.2019 г. на СГС по гр.д. № 15531/2019 г. обезпечение на бъдещи осъдителни искове по чл.92 ЗЗД за сумата от 52 252 446,02 лв. и по чл.86 ЗЗД за сумата от 653 155,57 лв., за което е издадена и обезпечителна заповед от 29.11.2019 г.; в деня на образуване на изпълнителното дело ЧСИ Б. е изпратила съобщение до „Адванс Пропъртис“ ООД, че следва да предостави притежаваните от него и описани в обезпечителната заповед акции, респ. издадените за тях удостоверения, като съобщението е връчено на служител на дружеството на 02.12.2019 г.; на 16.12.2019 г. е извършен опис и изземване на наличните поименни акции, които са вложени в банка по реда на чл.515, ал.1 ГПК; във връзка с успешно извършеното обезпечително действие, на същата дата ЧСИ Б. е изготвила сметка за дължимата такса по т.20 от ТТРЗЧСИ в размер на 952 300,82 лв. с ДДС, за която Агенция за публичните предприятия и контрол е уведомена на 19.12.2019 г. За безспорно между страните е прието обстоятелството, че дължимата такса не е заплатена от ответника. От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно т.20 от ТТРЗЧСИ за извършване на опис на налични ценни книжа, се събира такса в размер 1,5 на сто върху по-малката сума от цената на описаната вещ/ценни книжа и от паричното вземане, но не по-малко от 50 лв., като съгласно забележка 3 на т.20 от Тарифата за извършване на опис на имущество в срока за доброволно изпълнение такса не се събира, в който смисъл е и чл.78, ал.4 ЗЧСИ. Същевременно е прието, че в конкретния случай последната норма е неприложима, тъй като в производството по изпълнение на наложени обезпечителни мерки, с оглед неговата специфика и цел и свързаната с тях необходимост от бързина и процесуална изненада, законът не предвижда срок за доброволно изпълнение. Именно по тази причина, чл.400, ал.1 ГПК предвижда, че налагането на запор като обезпечителна мярка се извършва незабавно от съдебния изпълнител по искане на молителя въз основа на издадената обезпечителна заповед, като на ответника вместо призовка за доброволно изпълнение се връчва съобщение, т.е. тези действия на съдебния изпълнител не са същински изпълнителни действия, а такива в рамките на производството по обезпечаване на иска, поради което те не са насочени към принудително изпълнение върху имуществото на длъжника, а само към запазване на фактическото и правно състояние на нещата до влизане в сила на решението по обезпечения иск. На следващо място съдът е приел, че с оглед стойността на наложеният запор върху наличните поименни акции / 52 905 601,59 лв./, дължимата държавна такса по т.20 от ТТРЗЧСИ е правилно определена в размер на 952 300,82 лв. с ДДС /при доказана регистрация по ДДС на ЧСИ Б./, като издадената от ЧСИ в деня на описа и изземването на наличните поименни акции – 16.12.2019 г., сметката за дължимата от Агенция за публичните предприятия и контрол пропорционална такса по т.20 от ТТРЗЧСИ, е надлежно връчена на Агенцията на 19.12.2019 г. По отношение на претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД – лихва за забава върху главницата за конкретно посочен период до подаване на заявлението по чл.410 ГПК, въззивният съд е споделил мотивите на първата инстанция, че вземането за такси на ЧСИ не може да бъде лихвоносно, след като вземането за такси на ДСИ не е такова, изхождайки от постановката, че таксите по изпълнителното производство при осъществяването му от държавен и частен съдебен изпълнител следва да бъдат идентични, за да бъдат третирани равно както взискателите, така и длъжниците. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че при така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по иска за главницата не обуславят допускане на касационно обжалване по жалбата на ответника, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите изводи на съда. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Поставеният от касатора въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е давал разрешение по него. Обосновката на въпроса не е съобразена с обстоятелството, че в конкретния случай изпълнителното производство е образувано по молба за налагане на допусната от съда обезпечителна мярка по реда на чл.400, ал.1 ГПК, според която разпоредба налагането на запор се извършва незабавно от съдебния изпълнител по искане на молителя въз основа на обезпечителната заповед на съда съгласно чл.449, ал.1, чл.450, ал.1 и 2, чл.507, 515, 516 и 517, като на ответника са връчва съобщение вместо призовка за доброволно изпълнение. В случая не е налице производство по изпълнение върху вземания на длъжника, съответно изпълнение върху налични ценни книги, като препращането в нормата на чл.400, ал.1 ГПК към правилата на изпълнителното производство, се отнася единствено до начина на налагането на запор, който в случая е чл.515 ГПК. Съобщението в обезпечителния процес няма характер на покана за доброволна изпълнение и такава в обезпечителния процес не се изпраща, защото този процес се провежда по време на висящ исков процес или по бъдещ иск, т.е. когато спорът между страните още не е разрешен и нито има висящ изпълнителен процес, нито има изпълнителен лист или изпълнително основание. При липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване не следва да се разглежда сочения допълнителен селективен критерий. Не е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от ответника част. Твърдяната от касатора неяснота в мотивите на съда относно приложимостта на еднозначните и непротиворечиви разпоредби за заплащане на таксите в изпълнителното производство, не представлява хипотеза на видимо и тежко нарушение на процесуалния закон или явна необоснованост, т.е. да са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или съдебният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед изложените от въззивния съд решаващи мотиви по иска за заплащане на мораторна лихва върху вземането на ЧСИ за такса по т.20 ТТРЗЧСИ, касационното обжалване на решението следва да бъде допуснато по втория повдигнат въпрос, който преформулиран от настоящия състав на ВКС се свежда до въпроса: При съобразяване на разясненията, дадени в т.11 от ТР № 2/2013 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че дължимите на ЧСИ такси са частно вземане за възнаграждение за положен труд, а ЧСИ - кредитор, приложима ли е за тази вземания нормата на чл.86, ал.1 ЗЗД. На настоящия състав не е известна съдебна практика на ВКС по повдигнатия въпрос, което в случая е достатъчно да обоснове допълнителния критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК - поради значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За касационното обжалване, касаторът-ищец дължи държавна такса в размер на по 338,60 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,