Определение № 218 от 13.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 749/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Й. П. Г. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Д. Т., против въззивното решение № 79 от 26 март 2012 г., постановено по в.гр.д. № 85 по описа на окръжния съд в гр. Добрич за 2012 г., с което е потвърдено решение № 92 от 28 декември 2011 г., постановено по гр.д. № 4728 по описа на районния съд в гр. Добрич за 2011 г. за отхвърляне на исковете на Г. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, и касаторката е осъдена да заплати разноски. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и необосновано, тъй като липсва законова определеност коя е териториално компетентната инспекция по труда, но след като задължението да поиска разрешението е на работодателя, то компетентна е тази по седалището на работодателя, а не на производните му цехове и звена; касаторката не била поканена и изслушана, независимо, че била известила инспекцията за създадената ситуация; неправилно са тълкувани нормите на У. правилник на ИА „Г.”, тъй като те само визират задължението на работодателя да поиска предварително разрешение; работодателят няма регистрирано поделение в [населено място]; дирекциите могат да извършват проверки в местата, където се полага наемен труд, но териториалната им компетентност за даване на предварителни разрешения по чл. 333, ал. 1 КТ законодателят е обвързал със задължението на съответния работодател, поради което компетентна е била инспекцията в [населено място]; в нарушение на процесуалните правила не било уважено искането за представяне на преписка от дирекцията в [населено място] за прекратяване на трудовия договор с касаторката, с което касаторката е целяла да докаже избирателното отправяне на искания на работодателя след отказа на дирекцията във В. да даде разрешение за уволнение на друго основание. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се дължи отговор на въпросите: коя териториална дирекция „Инспекция по труда” е компетентна да даде предварително разрешение по чл. 333, ал. 1 КТ в случаите, когато седалището на работодателя не съвпада с мястото на работа, където работникът полага своя труд; териториалната компетентност на съответните дирекции „Инспекция по труда”, находящи се в областните градове, по чл. 333, ал. 1 КТ обвързана ли е със седалището на работодателя, който сключва и прекратява трудовите договори с работниците или служителите, независимо, че те полагат труд в друго населено място, респективно област, различна от седалището му; идентични ли са териториалните правомощия на областните дирекции „Инспекция по труда” по чл. 399 КТ, чл. 402 КТ и тези по чл. 333, ал. 1 КТ, и ако да, по силата на какъв нормативен акт, тъй като употребяваните от законодателя термини „работодател” и „предприятие”, имат различно съдържание; при липсата на изрична регламентация в У. правилник на ИА „Г.” относно териториалната компетентност на създадените 21 териториални дирекции „ИТ” с определени седалища, допустимо ли е съдът по пътя на тълкуването на правната норма да им определя такава по чл. 333, ал. 1 КТ когато седалището на работодателя не съвпада с това, където се полага наемния труд, като смесва понятията „работодател” и „предприятие”. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя М. Й. Л., чрез процесуалния му представител адв. М. Д., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приема, че КТ не съдържа правило относно това коя е съответната инспекция по труда, овластена да даде предварително разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение; предварително разрешение за уволнение се иска за всеки отделен случай, като компетентният орган прави свое проучване и обсъждане на направеното искане; коя дирекция дава разрешението следва от връзката на проблема с териториалния район на съответната дирекция; събитието възниква там, където фактически се полага труда – касае се до териториална връзка на компетентност между местонахождението на дирекцията и мястото на работа по смисъла на чл. 66, ал. 3 КТ; мястото на работа на работника е било в [населено място] и предварителното разрешение е поискано от дирекцията в [населено място], а и самият работник за защита на своите права се е обърнал към дирекцията по местоработата си, а не по седалището на работодателя. К. съд приема, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроса коя териториална дирекция „Инспекция по труда” е компетентна да даде предварително разрешение по чл. 333, ал. 1 КТ в случаите, когато седалището на работодателя не съвпада с мястото на работа, където работникът полага своя труд. Разрешението на този проблем е обусловило изхода на спора. Останалите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Това е така, тъй като вторият въпрос е вариация на първия. Третият въпрос търси доктринално разрешаване на разликата в използваните термини в различните правни норми, без това да има отношение към основния проблем, поради което неговото разрешаване не би довело до точното прилагане на закона в конкретния спор, нито до развитието на правото. Последният правен въпрос също не обуславя допускането на касационното обжалване, тъй като именно липсата на изрична регламентация води до разрешаване на проблема от страна на съда чрез тълкуването на съответните правила, поради което отговорът на въпроса е еднозначен, а от друга страна – самата касаторка цели произнасяне на съда по този въпрос, поради което при вътрешно противоречие на съображенията си отрича възможността на съда да се произнесе по подобен проблем. Ако всъщност е зададен въпросът за точното значение на използваните понятия „работодател” и „предприятие” в различните правни норми, то изводът е същият, както по предходния правен въпрос. За касационното обжалване касаторката не дължи държавна такса по силата на чл. 359 КТ. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение