Определение № 50419 от 31.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1967/2022 г.

Образувано по касационна жалба с вх. № 3658/19.04.2022 г. подадена от С. Б., чрез пълномощник адв. П. Д. от АК – Шумен, против решение № 65 от 07.03.2022 г. по в.гр.д. № 6/2022 г. по описа на ОС – Русе, с което е потвърдено решение № 260603/20.10.2021 г. по гр.д. № 7533/2019 г. на РС – Русе, постановено във фаза по извършването на съдебна делба. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване. Ответницата по касационната жалба – ответник в производството М. М., оспорва жалбата с писмен отговор, чрез назначения по делото особен представител по чл.47, ал.6 ГПК- адв. Р. Б. от АК - Р., с доводи, че е нередовна, не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради липсата на недопустимост на въззивното решение, липсата на правни въпроси с изложението, а на оплаквания по чл. 281 ГПК, евентуално липсата на противоречие на въззивното решение със сочената от касатора съдебна практика на ВКС. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване: Касационната жалба е подадена в срок, срешу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК, допустима. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от С. Б. срещу М. М. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 9 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 1/ 2 ид.ч. от допуснатия до делба съсобствен имот – апартамент № 21, находящ се в [населено място],[жк], [улица], бл. № 10, вх. „В“, ет. 8, с идентификатор *****, и с което решение процесният недвижим имот е изнесен на публична продан като способ за извършване на делбата. Въззивният съд посочва, че първостепенния съд правилно е отхвърлил предявения иск по сметки по чл. 346 ГПК вр. чл. 31, ал.2 ЗС. Прието е, че за да бъде основателен иска за обезщетение за лишаване от ползване на съсобствена вещ по чл. 31, ал. 2 ЗС се дължи само от деня на писменото поискване. В случая ищецът не е доказал, че в началото на периода от преди пет години, за който се претендира обезщетение, същият е поканил писмено ответницата да му заплаща обезщетение за това, че е бил лишен да ползва съсобствения му имот. Доколкото такива доказателства за отправена писмена покана не са събрани, и искът за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване е бил правилно отхвърлен По отношение на релевираното във въззвната жалба възражение за способа за извършването на делбата е прието, че приложението на чл. 353 ГПК е възможно само ако в делбата участват повече от една вещ, като това е видно от езиковото тълкуване на разпоредбата, където е посочена думата „имоти“ в множествено число. Доколкото в случая предмет на делбата е само един недвижим имот, единственият способ за прекратяването на съсобствеността, при липса на предпоставките за неговото възлагане, се явява изнасянето му на публична продан по реда на чл. 348 ГПК. Прието е, че не са налице и предпоставките за приложение на чл. 349, ал. 2 ГПК, а и с молба от 16.09.2021 г. въззивникът изрично се е отказал от искането имотът да му бъде възложен, поради което въззивния съд е десезиран с посоченото искане и не следва да се произнесе по него с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. По изложените съображения въззивният съд е потвърдил решението на първостепенни съд изцяло. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са релевирани оплаквания, водещи до недопустимост на постановеното въззивно решение - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, както и за неправилност на въззивното решение поради противоречие с практиката на ВКС – сочещо на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без обаче да са формулирани въпроси. Твърди се и очевидна неправилност като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, във връзка с твърдението за противоречие на въззивното решение с посочените тълкувателни решения на ВКС и ВС, поради което не е осъществено изискването за обща предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК. Доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд по движение на делото и необоснованост на изводите на въззивния съд при преценка на доказателствата, не могат да се обсъжда в настоящето производство по селекция по чл.288 от ГПК, тъй като имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване, поради което и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение. В касационната жалба и в изложението си, касаторът прави оплаквания за недопустимост на въззивното решение, освен поради липсата на мотиви и процесуални нарушения при преценка на доказателствата, също и оплаквания за недопустимост в две други насоки: По отношение на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта по изнасяне имота на публична продан, се твърди да е недопустимо, защото в тази част първоинстанционното решение не е било обжалвано от него с въззивната жалба. Проверка на данните по делото сочи, е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение постановено в производство по чл. 34 ЗС, във втората фаза – по извършването на основание чл. 348 ГПК, поради което следва да се допусне до касационното обжалване в тази част на основание чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК. По отношение на въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по иска по сметки, като е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение, се твърди то да е недопустимо, защото не е разгледан предявения иск, не е посочено правното основание на иска в диспозитива на решението. Не се констатира при извършената проверка на същото наличие на предпоставки за преценка вероятна недопустимост на решението поради нарушение на чл.6 ГПК - произнасяне по непредявен иск. В хода на първоинстанционното производство, видно от съдържанието на молбата от 10.06.2021 г. на ищеца С. Б. чрез адв.П. Д., подадена в първото открито съдебно заседание след допускане на делбата на 10.06.2021 г., същият е предявил иск по сметки срещу другия съделител, за заплащане на обезщетение за неползването от него на идеалната му част от жилището от 1/2, в размер на общо 9000лв. за посочен минал период, определен размера като средномесечен наем, което неминуемо сочи на предявен иск с правно основание по чл.31, ал.2 ГПК. Така и първоинстанционният съд е докладвал вида на предявения от Б. иск по сметки в откритото съдебно заседание на 10.06.2021 г., в присъствие на пълномощника на ищеца адв.Д., като срещу така приетия за разглеждане иск по сметки не е имало възражение, нито ищецът е направил изменение на основанието на този иск в това открито съдебно заседание, което се явява и преклузивен срок по чл.214 ГПК. С изрична молба от 16.09.2021 г. от ищеца чрез пълномощника адв.П.Д., е направено изявление за отказ от искането за разпит на свидетел при довеждане, за установяване на неотносими обстоятелства към предмета на облигационния иск по чл.31, ал.2 ЗС- за установяване от кога трето лице ползва делбеното жилище. Изложеното сочи на предявен иск с правно основание по чл.31, ал.2 ЗС- за заплащане обезщетение за лишаване от полване на съсобствен имот, както правилно първоинстанционният и въззивният съд са квалифицирали и разгледали иска, и с което правно основание този иск е и посочен в диспозитива на потвърденото първоинстанционно решение. Направеното от ищеца след срока по чл.214 ГПК изявление, сочещо на друг облигационен иск между съсобственици- иск по чл.30, ал.3 ЗС за получаване на полагащата се част от събрани от друг съсобственик добиви от общата вещ- граждански плодове като наем или др. добиви от вещта, като направено след изтичане на преклузивния срок за предявяване на такъв иск по чл.346 ГПК и след изтичане на срока за изменение на иска по чл.214 ГПК, не задължава съда да го обсъжда. Ето защо доводът на касатора с касационната жалба, че е бил предявен от него друг иск, а именно иск по чл.30, ал.3 ЗС, е неоснователен, и не води до извод за недопустимост на въззивното решение. Когато въззивният съд потвърждава първоинстанционно решение, не е задължен да възпроизвежда, или да посочва, в своя диспозитив правното основание на разгледаните искове, поради което не е налице и такъв порок на същото. Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК на постановеното въззивно решение в частта, с която е потвърдено първоинстационното решение, с което е отхвърлена претенцията по сметки. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират. Въззивното решение по предявеният иск по сметки е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, цитирана и от самия касатор, и обективирана в ТР № 7/2012 г. по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК. С това тълкувателно решение е прието, че лично ползване по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове, като задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писменото поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик, а размерът на обезщетението се определя в съответствие с наемното възнаграждение по следна пазарна цена, поради което не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в тази част по иска по сметки. Не се констатират също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност на въззивното решение. Същото има законоустановените реквизити, изложените мотиви са ясни и съответни на постановения диспозитив. Несъгласието на касатора с мотивите не е основание за допускане на касационно обжалване, след като не се установява наличие на предвидените в чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК предпоставки за това. В частта, в която не се допуска касационно разглеждане, касаторът на основание чл.78, ал.3 ГПК, дължи на адв.Р. Б. сума от 390 лв. за подадения отговор на касационна жалба, на основание чл.47, ал.6 ГПК, вр. чл.36 ЗАдв, вр. чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС (половината от 780 лв. като размер по чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. според цената на иска по сметки). За разноските на особения представител съдът се произнася служебно. По частичното допускане на касационно обжалване на въззивното решение по начина на извършване на делбата, касатор дължи заплащането на държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от ТТРКССГПК в размер на 505 лв. – 2% от цената на делбения имот, определена при приключване на делото пред първоинстанционния съд. Също така касаторът дължи и разноски за касационната инстанция за особения представител на ответната страна - адв.Р. Б., на основание чл.47, ал.6 ГПК, вр. чл.36 ЗАдв, вр. чл.7, ал.4, вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, в размер на 643,75лв. (половината от 1287,50 лв. като размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. според цената на дела на ответницата от делбения имот). С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК