Определение № 50397 от 26.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 211/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК по касационна жалба вх.н. 18119/15.10.2021г. по описа на САС на Е. П. Д., в частта ѝ, срещу решение № 556 от 27.08.2021г. по т.д. 237/2021г. по описа на САС, в частта, с която е потвърдено решение № 260566 от 16.12.2020г. по т.д.№ 1285/2019г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-17 състав, в частта, с която на основание чл. 485, ал.1 ТЗ Е. П. Д. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД, при солидарност на задълженията с „Г.“ ЕООД, сумата 30 000 лв. - частично предявена претенция от пълен размер от 50 000 лв., представляваща неплатена сума по запис на заповед, издаден от „Г.“ ЕООД на 31.10.2007г. и авалиран от Е. П. Д., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 05.07.2019г. - датата на подаване на исковата молба, до окончателното ѝ изплащане, и са присъдени разноски по делото.

Производството по касационната жалба на Е. П. Д. срещу решение № 556 от 27.08.2021г. по т.д. 237/2021г. по описа на САС, в останалата му част, с която е уважен предявения иск по чл. 538 ТЗ срещу „Г.“ ЕООД, е прекратено с влязло в сила определение № 50304 от 30.11.2022г. по т.д. 211/2022г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че процесният запис на заповед не е редовно предявен на издателя, поради което и вземането по същия не е с настъпила изискуемост. Сочи, че връчването на дружеството издател е било невъзможно предвид смъртта на неговия управител и едноличен собственик. Оспорва като противни на закона изводите на въззивния съд, че записът на заповед е предявен чрез връчена нотариална покана при спазване на чл. 50, ал. 2 ГПК. Поддържа, че записът на заповед е нищожен предвид неспазване на установеното в закона задължително съдържание на едностранната сделка, като излага, че падежът на менителничния ефект не е посочен ясно и по начин да не буди съмнение в неговото тълкуване. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част и предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Допустим ли е иск срещу ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала и управител е починал към датата на подаване на исковата молба и дружеството няма орган, който да изразява воля и да приема волеизявления, но което дружество продължава да е вписано в търговския регистър?

2. Налице ли е редовно връчване на нотариална покана по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК на ЕООД в случай, че едноличният собственик на капитала и управител на дружеството – получател на поканата, е починал и дружеството е прекратено преди служителят на нотариуса да посети адреса, за да осъществи връчване на юридическото лице?

3. Редовно ли е предявен за плащане запис на заповед, предявен с нотариална покана, връчена по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК на ЕООД, което към датата на връчване на поканата е било прекратено поради смъртта на едноличния собственик на капитала и не е имало законен представител, който да получи поканата, поради факта, че починалият собственик е бил и управител на дружеството?

4. Нищожен ли е запис на заповед, в който е уговорено, че е платим „при предявяване“ и може да бъде предявен за плащане в срок до 30.11.2017г.?

Излага, че даденото от въззивния съд разрешение по първия въпрос противоречи на практиката на ВКС по решение № 73 от 21.06.2019г. по т.д. 2413/2018г. по описа на ВКС, ТК, I TO. По четвърти въпрос сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по решение № 77 от 14.08.2015г. по т.д. 1156/2014г. по описа на ВКС, ТК, I TO.

По всички въпроси се поддържа допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация, „Юробанк България“ АД, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба, в разглежданата ѝ част, е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението, в обжалваната му част, е приел, че е сезиран с искове за реално изпълнение на поети задължения със запис на заповед от 31.10.2007г., издаден от „Г.“ ЕООД и авалиран от Е. П. Д.. Счел е, че записът на заповед е редовен от външна страна и съдържа задължителните реквизити, предвидени в чл. 535 ТЗ, а именно: наименованието „запис на заповед“; безусловно обещание да се плати определена сума пари; падеж; място на плащането; името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; дата и място на издаването; подпис на издателя. Посочил е, че падежът е определен на предявяване, съгласно чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ, вр. с чл. 537 ТЗ, като е определен срок за предявяването - до 30.11.2017г., съгласно възможността по чл. 487, ал. 1, изр. 2 ТЗ. Изтъкнал е, че плащането на задължението по записа на заповед е обезпечено изцяло чрез менителнично поръчителство /авал/ от Е. П. Д., който е подписал лицевата страна на процесният запис на заповед /чл. 484, ал. 2 ТЗ/, като е заявил, че „авалира записа на заповед при условията, при които е издаден“, и на основание чл. 485, ал.1 ТЗ отговоря като лицето за което е поръчителствал. Въззивният съд е приел, че записът на заповед е редовно предявен на издателя на 13.02.2019г. и на авалиста на 11.04.2019г., което се удостоверява от представените по делото нотариални покани и съставените във връзка с тях документи, поради което вземането е станало ликвидно и изискуемо на 14.02.2019г., на основание чл. 487, ал.1 ТЗ и чл. 485, ал.1 ТЗ, вр. с чл. 537 ТЗ. Отбелязал е, че връчването е удостоверено от служител на нотариуса, съгласно чл. 50 ЗННД, за което са съставени съответните документи, които се ползват с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила за удостоверените с тях факти на основание чл. 179 ГПК, включително досежно извършените от служителя действия, обосновали констатацията му, че адресатът е напуснал адреса, което не се опровергава от доказателствата по делото. Позовал се е на практиката по решение №163 от 25.02.2016г. по т.д.№ 2335/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, в този смисъл. Отчел е, че едноличният собственик на капитала на „Г.“ ЕООД е починал преди датата на предявяване на записа на заповед, но е подчертал, че от това не следва, че дружеството е прекратено и редът за връчване на съобщения по чл. 50, ал. 2 ГПК по отношение на него е неприложим. Счел е за неоснователни възраженията на ответника, че връчването е следвало да бъде осъществено в хипотезата на чл. 50, ал. 4 ГПК, като е посочил, че този ред за връчване на съобщения е приложим, само ако лицето не е напуснало адреса, което в случая е установено от връчителя.

Въззивният съд е подчертал, че липсва спор между страните за наличието на каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед - договор за банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт“ № 4043 от 30.10.2007г. При съобразяване на уговорения срок на договора за банков кредит – 120 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита -чл. 3, ал.1 от договора, и представеното приложение към договора от 31.10.2007г., с което се удостоверява откриването на заемната сметка на същата дата, е приел, че вземането по договора за кредит е станало ликвидно и изискуемо на 31.10.2017г., т.е. преди датата на падежа на записа на заповед - 30.11.2017г. Съобразил е, че съгласно заключението по приетата ССчЕ задължението по договора за кредит за главница е в размер на 49 231,48лв., предвид на което е счел за основателен предявения иск за частично заявения размер от 30 000 лв. и потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи въпрос не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил решаващата воля на съда по съдебното решение, в обжалваната част, по уважен иск по чл. 485 ТЗ срещу авалиста Е. П. Д.. Производството по жалбата на Д. срещу решението, в частта, с която е уважен искът по чл. 538 ТЗ срещу „Г.“ ЕООД, е прекратено с влязло в сила определение, поради което и поставеният въпрос, касаещ допустимостта на решението в тази му влязла в сила част, не може да обоснове допускане до касация на решението, в останалата му част, с която е уважен предявения иск срещу ответника Д., предмет на разглежданата част на жалбата в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Формулираните от касатора втори и трети въпроси се покриват по смисъл. Въпросите са некоректно зададени, доколкото съдържат правния извод на касатора, че със смъртта на едноличния собственик на капитала на ЕООД дружеството се прекратява.

Изводът противоречи на задължителната съдебна практика по т. 1 от ТР 1/2020г. на ОСТК на ВКС, съобразно която дружеството не се прекратява с обективния факт на смъртта на едноличния собственик на капитала, едновременно и негов управител. Само за пълнота следва да бъде добавено, че дори и след настъпило прекратяване на дружеството при законовоустановените предпоставки, които не се установяват по отношение на издателя „Г.“ ЕООД, на основание чл. 156, ал. 1 ТЗ се открива производство по ликвидация, дружеството продължава да съществува – не е заличен търговец, и на същото може при условията на чл. 50 ЗННД да бъдат връчвани книжа, включително по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК.

Съобразно нормата на чл. 50 ГПК връчването на търговци и юридически лица става в канцеларията им и може да се извърши на всеки служител или работник, който е съгласен да приеме съобщението. В този смисъл смъртта на законния представител – управителят на ЕООД, не е пречка за връчване на книжа на търговското дружество.

Налице е постоянна практика на ВКС досежно предпоставките за извършване на връчване на търговец по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК – ако търговецът е напуснал адреса и не е вписал новия си адрес, като например по решение № 126 от 10.11.2015г. по т. д. № 1825/2014г., ТК, ІІ ТО на ВКС. С решението е прието, че ако търговецът изобщо не се намира на адреса на управление, индиция за което е липсата на обозначение за поддържането на канцелария, то залепването на уведомление е лишено от логика, тъй като е невъзможно да бъде постигната целта му - до търговеца да достигне информацията за изпратената до него призовка или съобщение, поради което в тази хипотеза приложима е нормата на чл. 50, ал. 2 ГПК, установяваща фикция за редовно връчване на книжата. В този смисъл е и разрешението по решение № 279 от 24.01.2015г. по гр. д. № 2769/2014г., ГК, ІІІ ГО на ВКС.

Наличието на утвърдена съдебна практика изключва допускането до касация по поставените от касатора въпроси при сочената от него допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Четвъртият въпрос изисква преценка и обсъждане на събрано по делото доказателство - запис на заповед от 31.10.2007г., и тълкуване на изявлението по едностранната сделка. Съобразно постоянната практика на ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства е част от възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество, и не може да бъде извършена на етапа на селектиране на касационните жалби. Въззивният съд с обжалваното решение е извършил тълкуване на записа на заповед, включително досежно уговорения падеж и е приел, че същият отговаря на законовите изисквания. Несъгласието с тези изводи на въззивния съд, обосновало зададения въпрос с искане за проверка правилността на извършеното от въззивния съд тълкуване на изявлението на издателя на записа на заповед досежно падежа на същия, не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване съобразно разясненията, дадени с ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и поддържаното от касатора допълнително условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото цитираната практика по решение № 77 от 14.08.2015г. по т.д. 1156/2014г. по описа на ВКС, ТК, I TO, е постановена при обсъждане на друга фактическа обстановка – друг запис на заповед и яснотата на изявлението по последния.

Не е налице и общо поддържания допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението на чл. 487, ал. 1 ТЗ е налице утвърдена и непротиворечива практика по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 113 от 12.07.2017г. по т. д. № 640/2016г., ТК, І ТО на ВКС, решение № 207 от 12.02.2018г. по т. д. № 1100/2017г., ТК, І ТО на ВКС, решение № 112 от 23.06.2016г. по т. д. № 1556/2015г., ТК, ІІ ТО на ВКС и др.

Практиката е актуална и не се нуждае от промяна или осъвременяване, което изключва допускане на въззивното решение до касация по сочения от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въззивният съд се е произнесъл в унисон с приетото с горецитираната практика на ВКС. Счел е, че процесният запис на заповед е с падеж „на предявяване“, като в съответствие с чл. 487, ал. 1 ТЗ издателят е посочил по –дълъг от законоустановения срок за предявяването му. Съответствието на съдебния акт с постоянната практика на ВКС изключва допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е направил искане за присъждане на разноски, поради което такива няма да бъдат присъждани с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение