Определение № 50300 от 04.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2048/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.Б. Г. касационна жалба на ищеца А. В. К., като ЕТ „Анри-64-А. К.“, срещу решение № 242 от 18.05.2022г. по възз.т.д. № 78/2022г. на АС - Пловдив.С него е отменено решение № 14/09.12.2021г. по т.д.№ 46/2021г. на ОС - Кърджали в обжалваната част, с която по предявения по реда на чл.422 от ГПК иск от А. В. К., като ЕТ „Анри-64-А. К.“, се признава за установено оспореното му парично вземане по отношение на „Деведжи-2005“ ООД, в размер на 30 170.82лв., ведно със законната лихва, считано от 23.12.2020г. до окончателното изплащане, представляващо неизплатена главница по договор за заем от 08.03.2018г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 546/2020г. на РС - Момчилград, както и в частта, с която са присъдени разноски в тежест на „Деведжи-2005“ в размер на 3 420.24лв., и вместо него е постановено друго за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски в тежест на касатора. В касационната жалба са релевирани доводи, че изводите на въззивния съд за неоснователност на исковата претенция са извършени при неправилно приложение на материалния закон, нормите на чл.9 и чл.26, ал.1, предл.1 и 3 ЗЗД.Според касатора постигнатата в чл.3 от договора за заем уговорка за разходи за управление в размер на 7 000лв. не е нищожна, тъй като това задължение е свободно поето от ответника, като така уговорената форма на възнаграждение за ползване на предоставения паричен ресурс е алтернативен по отношение на липсващата в договора уговорка за възнаградителна лихва и, следователно, по съществото си представлява такава, а по силата на чл.284, ал.1 ТЗ, между търговци възнаградителна лихва се дължи, освен ако не е уговорено друго, като за възнаградителната лихва, за разлика от мораторната, не предвиден законов максимален размер. Релевиран е и довод, че решението е постановено при непълнота на доказателствата, тъй като при преценката за нищожност на договорната клауза на чл.3 за размера на уговореното възнаграждение, съдът е следвало, но не е посочил в доклада и не е поставил задача на ССЕ да определи размера на обичайно начисляваната възнаградителна лихва.Касаторът счита, че изводът за противоречие с добрите нрави е извършен в противоречие с материалния закон, тъй като уговорката за разходи за управление не е в обективно противоречие с конкретни норми на морала и с нея не е нарушен единствено приложимият общ критерий за справедливост.Според касатора единственото основание за евентуална нищожност на уговорката за разходи за управление би бил нейният размер.В тази връзка счита, че в случая е неприложима съдебната практика за нищожност на уговорката за размер на неустойката, тъй като уговорените разходи за управление са възнаграждение за договорната престация на заемодателя, като преценката за нейната действителност трябва да се извърши при цялостна оценка на обстоятелствата по сключване на договора и неговото съдържание.Според касатора в случая е следвало да се съобрази, че в договора не е уговорено друго възнаграждение за заемателя и, че е висок рискът му от сключване на договора, който не е типичен за стопанската му дейност.Неправилен според касатора е и изводът, че уговорката на чл.3 от договора е едновременно в разрез с добрите нрави и в противоречие на закона, като извършен в противоречие с чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД.Счита, че, за да се приложи общото основание за нищожност, поради противоречие със закона, е необходимо да е налице противоречие с отделна правна норма.В тази връзка поддържа, че липсва императивна законова разпоредба, че само банкови институции могат да уговарят в своя полза такса за обслужване на кредит и е неслучайно, че и за въззивния съд е било невъзможно да се посочи конкретно законово правило, на което тази уговорка противоречи.Касаторът оспорва, като извършени в нарушение на материалния закон, и изводите за недействителност на неустоечната клауза.В тази връзка посочва, че уговорката за учредяване на договорна ипотека обезпечава задължението за връщане на заетата сума, а изпълнението на задължението за разходи за управление не е обезпечено с други правни способи, както и, че уговорената неустойка е мораторна и размерът й е в пряка зависимост от поведението на длъжника, който е в „пълна забава“ за заплащане на всички дължими такси за управление.Касаторът счита, че липсата на уговорен краен срок на начисляване на неустойката не само не нарушава добрите нрави, но и този начин е известен, допустим и се е наложил като гаранция за изпълнение на задължението и за обезщетяване на вредите от неизпълнението, като в противен случай би се обезсмислил обезпечителният и обезщетителен характер на неустойката, съгласно ТР № 1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС.Счита, че неустоечната клауза не може да бъде прогласена за нищожна, поради противоречие с добрите нрави, по см. на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, предвид високия си размер, поддържайки, че преценката за свръхпрекомерност се прави към момента на сключване на договора.По тези съображения касаторът счита, че в случая неустойката не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателни функции, не накърнява принципа на справедливостта и не води по този начин до накърняване на добрите нрави. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго за уважаване на иска, евентуално за връщане на делото за ново разглеждане.Претендира за присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.1 т.3 ГПК са въведени основанията за допускане до касационно обжалване по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: 1.Валидна ли е уговорката, включена в договор за заем, сключен между търговци, която предвижда заплащане на месечни разходи за управление, обслужване, такси, комисионни и др. или същата противоречи на добрите нрави? 2.Съществува ли законова забрана между търговци(между които по правило възнаградителна лихва се дължи)да се уговаря възнаграждение за ползване на предоставена парична сума не под формата на възнаградителна лихва, а под формата на месечни разходи за управление, обслужване, такси, комисионни и др.(разходи за управление)? 3.Съставлява ли основание за нищожност, поради противоречие с добрите нрави, на уговорка за мораторна неустойка между търговци и на уговорка за месечни разходи за управление, обслужване, такси, комисионни и др. (разходи за управление)единствено при противоречие с правилата на морала по чл.26, ал.2 от ЗЗД? Приложното поле на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано от касатора с ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСТК, решение № 148/25.02.2020г. по т.д.№ 219/2018г., II т.о., решение № 107/25.06.2010г. по т.д.№ 818/2009г., II т.о., решение № 46/222.06.2010г. по т.д.№ 5653/2009г., I т.о., и решение № 208/29.12.2010г. по т.д.№ 585/2009г., II т.о. С подадения чрез адв.В. Я. писмен отговор ответникът „Деведжи-2005“ ООД оспорва наличието на въведените основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията по чл.288 ГПК, след като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че в заповедното производство по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 546/2020г. на РС - Момчилград в полза на ищеца против ответника е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, въз основа на договор за заем от 08.03.2018г., с нотариални заверки на подписите на страните, по силата на който е предоставена за временно ползване сума в размер на 200 000лв.Установил е, че в чл.3 от договора за заем е уговорено, че за ползването на сумата 200 000лв.са дължими ежемесечно „разходи за управление, обслужване, такси и др.“ в размер на 7 000лв., дължими на датата на съответния месец, следваща датата на подписване на договора, както и мораторна неустойка в размер на 3% на ден върху сумата от 7 000лв., а в чл.5 от договора е уговорено, че предоставената за ползване сума, заедно с тази по чл.3 от договора, се дължат в срок от четири месеца, считано от датата на подписване на договора или на 08.07.2018г. Решаващият въззивен състав е приел за установено и безспорно, че ответното дружество е заплатило на основание процесния договор за заем, на отделни вноски, сума в общ размер от 235 000лв.По отношение на неустоечната клауза въззивният съд е констатирал е, че месечният й размер от 6300лв. е приблизително равен на размера на обезпеченото с нея задължение за разходи за управление в размер на 7000лв., че в чл.4 от договора е предвидено изпълнението на задължението да се обезпечи с учредяване на договорна ипотека, както и, че неустойката е уговорена без краен предел и размерът й от 3% на ден значително надвишава размера на законната лихва, като размерът на неустойката на годишна база е 1095%. Приел е, че преценката на съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди сочи, че неустойката е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна, на осн. чл.26 ал. 1, предл.3 от ЗЗД.На следващо място въззивният съд е приел, че и самата уговорка за ежемесечно начисляване на разходи за управление, обслужване, такси и др. в размер на 7 000лв. също противоречи на добрите нрави, а и съдържа известна неопределяемост, с оглед употребата на израза „и др.“, както и противоречи и на закона, доколкото е безспорно, а и от вписания по партидата на ищеца в ТРРЮЛНЦ предмет на дейност се установява, че той не е кредитна институция и липсва основание да извършва разходи за управление, обслужване и такси. Изведени са решаващи мотиви, че клаузата на чл.3 от договора в своята цялост е нищожна и не поражда целените правни последици, при което изпълнението на договорните задължения на ответника се подчинява на останалите клаузи от договора. Въз основа на заключенията на ССЕ въззивният съд е приел за установено, че по отношение на процесния договор за заем счетоводството на ищеца не е водено редовно, тъй като счетоводните записвания за разходи за управление не отразяват вярно и точно съдържанието на договора; начислени са неустойки в по-висок размер от дължимия по договора и при разпределението на постъпилите от длъжника суми не е спазен редът за погасяване на задълженията, който е прието, че е следният: разноски, неустойка, лихви, главница.Като е взел е предвид, че направените от ответното дружество плащания по договора са в общ размер от 235 000лв., които е отнесъл към главницата от 200 000лв., без да съобразява задълженията въз основа на приетата за нищожна договорна клауза на чл.3 за разходи за управление, обслужване, такси и комисионни в размер на 7 000лв. на месец и за неустойка върху тази сума от 3% на ден от падежа на задълженията – 05.08.2018г. до датата на депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК – 23.12.2020г., въззивният съд е установил въз основа на заключенията на ССЕ, че ответникът е надплатил по процесния договор за заем сума в размер на 32 223,32лв.Изведени са решаващи мотиви, че липсва неизпълнение на договорното задължение на ответника за връщане на заетата сума, което обуславя неоснователност на предявения иск по чл.422 ГПК, във вр. с чл.240 ЗЗД. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по всички поставени от касатора въпроси произтича от липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК. Искането за допускане на касационно обжалване по въпрос № 1 е неоснователно, тъй като той касае пряко и изцяло правилността на изводите на въззивния съд, че уговорката за заплащане ежемесечно на разходи за управление по процесния договор за заем в размер на 7000лв. е нищожна.Както е изяснено в мотивите към т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК, основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивния акт (чл.281, т.3 ГПК), проверката за законосъобразност на правните изводи на въззивния съд по предмета на спора е изключена от предмета на производството по чл.288 ГПК, а същата ще се извърши, само ако въззивният акт бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба, в производството по чл.290, ал.1 ГПК. Въпрос № 2 не е значим за изхода по делото, тъй като не е обсъждан от въззивния съд, съответно, в обжалваното въззивно решение не е отречена възможността между търговци да се уговаря възнаграждение за ползване на предоставена парична сума не под формата на възнаградителна лихва, а под формата на месечни разходи за управление, обслужване, такси, комисионни и др.(разходи за управление).Същевременно, въпросът е израз на несъгласие на касатора с правилността на изводите на въззивния съд за нищожност на уговорката за заплащане на разходи за управление, която, както се посочи е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпрос № 3, тъй като той също касае правилността на изводите на въззивния съд за нищожност на договорната клауза на чл.3 в нейната цялост – както за разходи за управление, така и за мораторна неустойка.Въпросът не съответства и на мотивите на въззивния съд, в които не е прието, че клаузата на чл.3 от договора е нищожна единствено поради противоречие с правилата на морала.Освен това, въпросът е и неясно формулиран с оглед позоваването на чл.26, ал.2 от ЗЗД.Както е изяснено в мотивите към т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационният съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, не е необходимо обсъждането дали по поставените от касатора въпроси са налице въведените допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът следва да бъде осъден да заплати направените от ответното дружество разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 1000лв. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: