Определение № 1269 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4757/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 946/27.06.2022 г. по гр.д. № 723/2022 г., с което Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 266778/01.12.2021 г. по гр.д. № 1149/2020 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България (процесуален субституент на държавата) да заплати на С. П. П. сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършването на престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. чл. ал. 2, вр. чл. 93, т. 2 НК; на шест престъпления по чл. 155, ал. 5, т. 1 и т. 3, вр. ал. 3, вр. ал. 1 НК и на престъпление по чл. 159г, предл. 2 и 3, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 2 и 3, вр. ал. 1, предл. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 28.01.2017 г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер до сумата 100 000 лв. Решението се обжалва от всяка от страните съответно на обжалваемия интерес, а повдигнатите въпроси са процесуално-правен и материално-правен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Всеки от касаторите счита, че тези въпроси въззивният съд е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Прокуратурата твърди и противоречие на обжалваното решение с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС. Всеки от касаторите се позовава и на противоречие на обжалваното решение с други решения на Върховния касационен съд, с които обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение е определено в различни размери. Оплакванията по същество са, че е неправилно като необосновано и постановено в противоречие на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че ищецът С. П. П. е бил незаконно обвинен за извършени множество умишлени престъпления – общо за 14 отделни престъпления. Зачел е задължителната сила на влязлата в сила присъда, с която той е оправдан за извършването на тези престъпления (чл. 300 ГПК). Пристъпил е към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното с иска обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е съобразил, че ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършването на 14-те престъпления, всяко от които е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – предвидено е за всяко от тях наказание „лишаване от свобода“ повече от 5 години (до 15 години по 6 от обвиненията, до 10 години до други шест от тях и до 8 години по останалите 2 обвинения) със специален минимум, като по 13 от повдигнатите обвинения е предвидено кумулативно наказание „глоба“ в значителни размери (до 25 000 лв. по 6 от повдигнатите обвинения и до 10 000 лв. по други шест от обвиненията). Наказателното производство срещу него е продължило общо 10 години, 10 месеца и 10 дни, като досъдебното производство е продължило една година, пет месеца и един ден. В досъдебното производство е участвал лично в процесуално-следствени действия общо 7 дни, а в съдебното производство е участвал в открити съдебни заседания общо 43 дни или общо е бил принуден да участва в процесуално-следствени действия по наказателното производство общо 50 дни, като с поведението си не е ставал причина за неоснователно отлагане на делото. Въззивният съд е заключил, че проведеното наказателно производство е приключило в разумен срок в смисъла, произтичащ от чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС, като е взел предвид, че то е било образувано срещу четирима обвиняеми (впоследствие – подсъдими), разпитвани са множество свидетели, изслушвани са множество заключения по експертизи и са били предявявани веществени доказателствени средства (звукозаписи) с голям обем, разпитвани са свидетели с тайна самоличност и част от материалите са били секретни. В 28 от общо 34-те открити съдебни заседания е даден ход на делото и са били извършвани процесуално-следствени действия. Съдебните заседания са били насрочвани през непродължителни периоди от време (голямата част от тях – с интервал, по-малък от 2 седмици между заседанията). Било е обезпечено провеждането на заседанията чрез назначаване на служебни защитници на подсъдимите, налагане на глоби за неявяването на защитниците и принудително довеждане на неявилите се свидетели. Ищецът е бил задържан под стража за 72 часа, за период от 1 година, 6 месеца и 10 дни е постановена мярка за неотклонение „домашен арест“, заменена с мярката „парична гаранция“ в период от 11 месеца и 25 дни. По време на мярката „домашен арест“ на ищецът е осигурена възможност да гласува в местните избори, в избора на президент, а при поискване му е осигурявана възможност своевременно да получи медицинска помощ, провеждане на необходимите изследвания и медицинска помощ. Когато обвиненията са му повдигнати, ищецът е на 37 години (в най-активната възраст), имал е собствен хранителен бизнес (управител на нощен клуб), бил е общителен, жизнерадостен човек с чисто съдебно минало. В периода от приблизително 5 години, в който е траело наказателното преследване, той е живял в страх от несправедливо осъждане чрез налагане на наказание „лишаване от свобода“ за 14-те престъпления по повдигнатото му обвинение, придружено от понасянето и на тежките имуществени санкции – предвидените за тях кумулативни наказания „глоба“, изпитвал е несигурност за бъдещето си, срам от повдигнатите обвинения. Бил е лишен от възможността да се придвижва свободно в резултат на приложената му мярка за неотклонение „домашен арест“, която поради оправдателната присъда е също незаконна, в периода от една година и половина. През този период е нямал трудови доходи, не е можел ефективно да се грижи за бизнеса си, поради което е изгубил и работата си като управител на нощен клуб. Бил е принуден да участва в голям брой процесуални действия (общо 50 дни), да търпи задържане под стража в максималната му продължителност (72 часа), а значително е накърнена и личната му неприкосновеност чрез проведения личен обиск и изземване на голям брой лични вещи за продължителен период от време. След отмяна на мярката „домашен арест“ единствената работа, която е успял да намери, за да осигурява своята и на семейството си издръжка, е сервитьор. Когато наказателното производство приключва, ищецът е на 42 години – все още в активна възраст, но със значително по-малки финансови възможности и по-ниско квалифицирана работа. Настъпила е и негативна промяна в неговия характер. От жизнерадостен и общителен човек той става необщителен и затворен в себе си. Ограничил е социалните си контакти. Сериозно са накърнени отношенията с близките му. Характерът на повдигнатите обвинения (участие в организирана престъпна група за извършване на престъпления по разврата и изнасилвания) е накърнила значително неговата чест и достойнство, общественото доверие в него (неговите роднини и роднините на съпругата му се отдръпват от него). След приключване на наказателното производство и въпреки оправдателната присъда ищецът не се е върнал към предишното си жизнерадостно състояние. Остава притеснен и затворен в себе си, необщителен. Не успява да възстанови бизнеса си. Неговият авторитет в обществото остава накърнен. От друга страна, въззивният съд е съобразил и онези обстоятелства, които предполагат по-нисък размер на обезщетението: разумната продължителност на наказателното производство; предоставените на ищеца възможности за изследвания и медицинско лечение по време на домашния арест, да упражни правото си на избор; осигурената възможност в домашни условия да общува с най-близките си, разумния размер на определената парична гаранция 2 000 лв.; това, че към приключването на наказателното производство ищецът е все още млад, физически здрав, в активна възраст и е имал възможност да започне нова работа и да възстанови социалните си контакти. На трето място, въззивният съд е съобразил и онези обстоятелства, които ищецът е посочил в исковата молба като такива, които са от значение за определяне на по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, но за които въззивният съд е приел да е недоказано да имат връзка с незаконното обвинение – негативното отражение на наказателното производство върху семейните отношения. Прекратяването на неговия брак е станало повече от една година и половина след влизане в сила на оправдателната присъда, а по делото не е установена причинна връзка между незаконното обвинение в извършването на 14-те престъпления и настъпилото между съпрузите дълбоко и непоправимо разстройство на брака. При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, съдът е определил обезщетението от 20 000 лв. за адекватно на претърпяните неимуществени вреди, които са с причина незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което обезщетението е било определено в по-нисък размер. Следователно са обуславящи процесуалноправният и материалноправният въпрос, повдигнати от касатора, но те не са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., т. 3 и 5 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС. Въззивният съд обаче е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД) и е отказал да зачете онези, за които причинната връзка с незаконното обвинение не е установена. Дали преценката му се основава на събраните по делото доказателства в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указания в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Въззивният съд не е установил, а и по делото няма такива данни, за обстоятелства, които да освобождават или да намаляват отговорността на държавата за вредите от незаконното обвинение, поради което не е разсъждавал и за предвиденото в чл. 5 ЗОДОВ. Следователно обжалваното решение не противоречи и на задължителните указания в т. 3 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС. Приемайки, че Прокуратурата на Република България е надлежен ответник (процесуален субституент на Българската държава) по предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие и със задължителните указания в т. 5 от същия тълкувателен акт. Обжалваното определение съответства и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, доколкото решението съдържа онези мотиви, които са от значение за правния спор. Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения за неимуществените вреди от незаконното обвинение са различни по размер. Такова сходство липсва в решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторите са се позовали. Обобщението е, че по повдигнатите от касаторите въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не е налице и „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът я обосновава с грубо нарушаване на правилата на формалната логика при преценката на събраните доказателства, предвид които въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Решението съдържа обосновано и аналитично обсъждане на доказателствата и установява онези обстоятелства, които са от значение за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. Неговите изводи по спора съответстват на правилата на формалната логика, а не й противоречат. И това основание за допускане на касационния контрол липсва. При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора П. остават сторените разноски пред ВКС. При тези мотиви, съдът