Определение № 50190 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3492/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 260735 от 01.03.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 5446 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд, като краен резултат Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Н. М. Т. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 8000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от обвинение в извършено престъпление, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда от 16.11.2012 г. по н.о.х.д. № 430/2006 г. по описа на Софийски окръжен съд, ведно със законната лихва, считано от 04.12.2012 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над 8000 лв. до пълната претендирана сума от 25 000 лв. Подадена е касационна жалба от Н. М. Т., чрез адв. И. Г. от САК, срещу отхвърлителната част от въззивното решение. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон – нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и присъждане на пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1/ Може ли справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД да има друг характер освен материален (паричен)? – твърди се противоречие с решение № 10 по гр.д. 1600/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 93 по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 111 по т.д. № 676/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 104 по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, І т.о., решение №223 от 27.12.2016год. по гр.дело №1839/20016г. на ВКС, ІІІ г.о., и решение № 100 по гр.д. № 3834/2016 г. на ВКС, ІV г.о.; 2/ Налице ли е правнорелевантна причинна връзка в хипотезата, при която са налице няколко фактора за протичане на неблагоприятни процеси, като следствието представлява проявление едновременно на тези няколко фактора, само един от които се явява противоправно поведение на ответника? – твърди се противоречие с решение № 163 по гр.д. № 123/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация Прокуратурата на РБ не е подал писмен отговор по чл. 287 ГПК. Подадена е насрещна касационна жалба от Прокуратурата на РБ, чрез прокурор П., срещу въззивното решение в осъдителната му част. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. В приложеното към насрещната касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди след извършване на преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства и за прилагане на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди противоречие с решения на ВКС и ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ВКС, ОСГК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК. Ответникът по касация Н. М. Т. в писмен отговор по чл. 287 ГПК изразява становище за неоснователност на насрещната касационна жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК за основната и в срока по 287, ал.2 ГПК за насрещната касационна жалба срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, като обсъди доводите на страните, прецени данните по делото и след преценка на изложените от касаторите основания за касационно обжалване приема следното: Въззивният съд е приел за установено, че с влязла в сила на 04.12.2012 г. Присъда № 27 от 16.11.2012 г., постановена по НОХД № 430/2006 г. по описа на СОС, ищецът, наред с още 28 подсъдими, е бил признат за невиновен в извършване на следното пристъпно деяние: при условията на продължавано престъпление в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „а“ от НК – контрольор граничен сектор „Калотина“ при Управление „Пътни такси и разрешителни“ на Изпълнителна агенция „Пътища“, действайки в съучастие като съизвършител, умишлено не е положил достатъчно грижи за възложената му работа, нарушавайки разпоредбите на Раздел I, т. 1, т. 2 и т. 6 и Раздел II, т. 1 и т. 2 от Инструкция № НД 1560/29.04.2002г. за организацията на събирането, отчитането и контрола на пътните такси и разрешителни от служителите на Управление „Пътни такси и разрешителни“", утвърдена от Главния директор на Управлението и т. 1.1.1, т. 1.2.1, т. 1.2.2 и т. 1.4.2 от длъжностната характеристика на технически сътрудник „контрольор на граничен сектор“, като не е събрал от 8244 бр. леки коли с чуждестранна регистрация, дължими пътни такси, общо в размер на 71236 щатски долара, равняващи се на 132812, 80 лева, в следствие на което за Управление „Пътни такси и разрешителни“ последвали значителни щети в големи размери и случаят е особено тежък. За изясняване елементите от фактическия състав на предявения иск и в частност настъпването на твърдените от ищеца неимуществени вреди и причинно-следствената връзка с повдигнатото му незаконно обвинение са събрани гласни доказателства и са приети експертизи. Свидетелката Л., роднина на ищеца, изяснява, че през периода на протичане на процесното наказателно производство ищецът изпаднал в депресивно състояние – не излизал дори от собствената си стая, не контактувал с близки и приятели. Влошило се и неговото здравословно състояние – покачило се нивото на кръвната захар, обострил се диабетът му, с годините се проявили сериозни проблеми със зрението, наложили извършването на хирургични интерванции. Въпреки влошеното му здраве след оправдаването му ищецът започнал работа във фирма на роднини с цел да преодолее депресивното си състояние. От заключението на съдебнопсихологичната експертиза се установява, че наказателното производство се е отразило неблагоприятно върху емоционалното и психосоциалното функциониране на ищеца, а констатираният при него субективен дистрес увеличава уязвимостта му спрямо възникването или влошаването на заболявания. Според заключението на съдебномедицинската експертиза ключовите патологични състояния, водещи до сериозните функционални и структурни изменения в очите на ищеца, са диабетната ретинопатия и макулопатия с кистоиден оток, които са потенциално застрашаващи зрението усложнения на захарния диабет. Съгласно медицинската документация, диабетът при ищеца е установен около 5 години преди началото на съдебното производство, а прогресията в заболяването на очите се проявява след 2012 г., поради непостигнат оптимален контрол на диабета и неговата декомпенсация. Вещото лице не изключва възможността по принцип хроничният стрес, по различни механизми, да е довел до влошаване на диабетния контрол и съответно до развитието или прогресирането на конкретните очни усложнения, но с оглед мултифакорната обусловеност на захарния диабет като заболяване и съответно свързаните с него очни усложнения в конкретния случай е посочило, че не би могло да се изведе пряка причинна връзка между дългогодишния стрес и възникналите очни усложнения. Съдът е кредитирал експертизите, тъй като са изготвени обективно, компетентно и добросъвестно, не са оспорени от страните и не се опровергават от останалите събрани по делото доказателства. При така установената фактическа обстановка въззивната инстанция е приела предявения иск за доказан, тъй като изяснените от свидетеля изменения в социалното общуване на ищеца и в неговото психично състояние са закономерна, необходима последица от незаконното обвинение за престъплението, за което ищецът е бил обвинен, т. е. изживеният стрес, психическо напрежение, емоционална потиснатост и чувство за професионална неудовлетвореност са в причинно-следствена връзка с незаконно предявеното обвинение за тежко престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 10 години. Отразяването на наказателното преследване срещу него е накърнило достойнството му (възприемането на човешката личност в обществото като съвкупност от притежавани морални и интелектуални качества; на обществената оценка за него), неговото добро име като лице, заемащо държавна длъжност. При преценката си за размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди съдът е взел предвид, че те се определят по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, като е цитирал трайна практика на ВКС във връзка с критериите за определяне размера на обезщетението при искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Посочил е, че тези критерии са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др.; общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Допълнително е посочил, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния й субституент ПРБ за заплащане на обезщетение само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението също така не следва да бъде източник на обогатяване. Съобразявайки изброените критерии, съдът е посочил, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за тежко умишлено длъжностно престъпление от общ характер по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК; наказателно производство е продължило повече от 6 години, в който период ищецът е търпял обичайните в подобни случаи неимуществени вреди – стрес, страх от несправедливо осъждане, накърняване на личното му достойнство, чест и доброто му име в обществото, ограничение на социалните му контакти; ищецът освен това се изолирал от близките си и не напускал дома си. От друга страна, съдебният състав е взел предвид, че досъдебната фаза на наказателния процес е продължила по-малко от половин година; спрямо ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“; не са настъпили значителни неблагоприятни последици в трудовата сфера на ищеца, чието трудово правоотношение било прекратено по взаимно съгласие на страните. Посочил е, че макар наказателното производство да има известно отражение върху диабета, от който страда Т., заболяването било установено около 5 години преди началото на съдебното производство срещу ищеца, и че прогресията в заболяването на очите, довела впоследствие до диабетната ретинопатия и макулопатия с кистоиден оток, се е проявила след приключване на процесното наказателно производство, причина за което е бил непостигнатият по-рано оптимален контрол на диабета и неговата декомпенсация. Ето защо, според съда не може да се говори за пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между влошаването на здравословното състояние на ищеца и повдигнатото му незаконно обвинение. При съвкупната преценка на тези факти съдът е определил, че справедливото обезщетение е в размер на 8000 лв. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По касационната жалба на Н. Т.: Първият поставен въпрос в изложението не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Във въззивното решение е анализиран характерът на обезщетението за неимуществени вреди, както и съдържанието на понятието „справедливост“ като критерий за определяне на това обезщетение. Съдът не е поставил под съмнение, че се определя паричен еквивалент на претърпените неимуществените вреди, който се преценява съобразно конкретни критерии, изведени в съдебната практика. В допълнение следва да се посочи, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочените от касатора решения. В константната практика на ВКС, включително цитираното решение № 10 по гр.д. 1600/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., се приема, че съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Обезщетението се определя по вътрешно убеждение от съда, а справедливостта, като критерий за определянето му, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Именно това разбиране е възприето в обжалваното решение. Съгласно ППВС № 4/1968 г. и трайната съдебна практика, изразена в постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото действие. Размерът на обезщетението се определя по справедливост от съда, който за всеки отделен случай извършва преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства–тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор. В практиката на ВКС са дадени разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид всички релевантни обстоятелства – вида и тежестта на престъплението, взетата мярка за неотклонение, продължителността на наказателното производство в двете му фази, отражението на всички тези обстоятелства върху психиката на ищеца и здравословното му състояние, като при достигане до извода за дължимото обезщетение е отчел тежестта на всички тези фактори. Вторият въпрос е свързан с наличието на причинно-следствена връзка като елемент от фактическия състав на правото на обезщетение за ищеца. Отговорът му налага да се прецени дали се е осъществила една от предпоставките за уважаване на предявения иск, т.е. това е преценка по съществото на спора, при която се извършва анализ на събраните по делото доказателства. Това обаче не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Както е поставен въпросът налага обсъждане на установените по делото факти и заключението на назначената медицинска експертиза, поради което са относими към правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. За пълнота е необходимо да се отбележи, че доказването на причинната връзка между наказателното преследване и влошаването на здравословното състояние на ищеца е било в негова тежест след като всяка страна е длъжна да установи фактите на които основава своите искания или възражения с оглед на чл.154, ал.1 ГПК. За изясняването на това обстоятелство, поради необходимостта от специални знания, по делото е допусната съдебно-медицинска експертиза. Изводите на съда за отражението на наказателното производство върху здравословното състояние на ищеца се основават именно на нейното заключение. Същото е прието без възражения и оспорвания от страните, подробно и обосновано е, като е обсъдено от въззивния съд в съвкупност с останалите доказателства по делото. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая въззивното решение не страда от подобен порок. Също така и във връзка със соченото в изложението основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът само бланкетно го е посочил, като не е мотивирал защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С оглед изложеното касационно обжалване по касационната жалба на Н. М. Т. не следва да бъде допуснато. Съобразно разпоредбата на чл.287, ал.4 ГПК, касационният съд не следва да се произнася по насрещната касационна жалба от Прокуратурата на РБ, доколкото разглеждането на насрещната касационна жалба е обусловено от разглеждането на касационната, а последното не е допуснато. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,