Определение № 5011 от 20.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4831/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №6792/30.09.2025г. на Б. А. К., чрез адв. И. срещу решение №185/18.08.2025г. по възз. гр. д. №710/2024г. по описа на Окръжен съд – Враца, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което предявените от касатора искове с правно основание чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД са отхвърлени. Касаторът моли решението да бъде отменено като неправилно и необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неточно приложение на материалния закон. Оспорва извода на въззивния съд, че процесната бетонова площадка от 400 кв.м. не представлява самостоятелен обект по смисъла на параграф 5, т.39 от ДР на ЗУТ и параграф 1, т.1 от ДР на ЗКИР и не може да бъде обект на вещно право на собственост, доколкото няма самостоятелно предназначение.

В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК се твърди наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие на задължителната практика на Върховния касационен съд; по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – поради произнасяне по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; по чл.280, ал.2, предложение 3-то от ГПК - очевидна неправилност. Според касатора:

1. По въпроса дали бетоновата площадка може да бъде предмет на правото на собственост, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение №891 от 09.12.2008г. по гр. д. №2770/2007г. на ВКС, Определение №292 от 14.05.2009г. по ч. т. д. №275/2009г. на ВКС, Решение №591 от 25.06.2009г. по гр. д. №1593/2008г. на ВКС, Решение №237 от 11.01.2012г. по т. д. № 190/2011г. на ВКС, Решение №177 от 12.09.2012г. по гр. д. №1122/2011г. на ВКС.

2. Въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото при формиране на своята воля, както и не е изложил мотиви по всички доводи, възражения и становища на страните по делото, включително и по доводите и правните аргументи във въззивната жалба, което е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №646/12.10.2010г. по гр. д. №1210/2009г., решение №241/17.10.2012г. по гр. д. №850/2011г., решение №210/15.08.2014г. по гр. д. №6605/2013г. Касаторът поставя този въпрос във връзка с твърдението му, че съдът не е изложил мотиви по възражението му за придобивна давност, за обособяването на закупените 400 кв.м. от касатора чрез извършеното геодезическо заснемане от 2010г. и нанасянето на тази част от бетоновата площадка в цифровия модел и последователно издавани скици от [община] след това, както и по възраженията за липсата на основания за извършена редовна реституционна процедура в полза на праводателите на ответното дружество и искането им за извършване на косвен съдебен контрол.

3. Относно статута на бетоновите площадки, според касатора е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3, ГПК, тъй като към настоящия момент липсва съдебна практика на Върховния касационен съд, според която да се изяснява конкретно какъв е.

4. Като е приел, че бетоновата площадка не може да бъде обект на правото на собственост, въззивният съд се е произнесъл по очевидно неправилен начин по основополагащ въпрос за спора между страните по делото- т.е. твърди се и наличието на основанието по чл.280, ал.2, предложение 3-то от ГПК.

В писмения си отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът „Дани Трейд“ ООД моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Твърди, че липсват изложените от касатора основания за допустимостта на касационното обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, предл.3-то ГПК. Счита за правилен извода на въззивния съд, че процесната бетонова площадка не представлява самостоятелен недвижим имот. На следващо място излага, че въззивният съд след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, е достигнал до правилен извод за неоснователност на предявените срещу него искове. Счита, че решението е валидно, допустимо, постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила, поради което не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Моли за присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Ищецът Б. К. предявява против „Дани трейд“ ЕООД-гр.Враца обективно съединени искове както следва: 1/ за признаване за установено, че е собственик на приблизително 230 кв.м. / след допуснато изменение в о.с.з. на 08.11.2023г.- за 208 кв.м./, от общо 400 кв.м. от бетонова площадка, цялата в площ от 1480 кв.м., находяща се в кв. 118, имот 27 по плана на [населено място], при следните граници: НОВ БРИГАДЕН СТАН нанесен в АГКК като Сграда с идентификатор [№] от североизток, СТАР БРИГАДЕН СТАН, нанесен в АГКК като Сграда с идентификатор [№] от югоизток, ПИ с идентификатор [№] от югозапад и северозапад, заедно с правото на строеж върху мястото и които понастоящем са включени в границите на ПИ с идентификатор [№], който е собственост на „Дани трейд“ ЕООД и осъждане на ответника да предаде владението върху горепосочените 230 /208/ кв.м.; 2/ за осъждането на ответника да му заплати сумата от 1000 лв./след допуснато изменение – за 1187,10 лв./ представляваща обезщетение за неправомерно ползване на спорната част от бетоновата площадка за периода от 06.12.2022г. до датата на предявяване на иска; 3/ за осъждането на ответника да заплаща на ищеца сумата от по 500 лв. /след допуснато изменение - 499,20лв./ месечно, представляваща обезщетение за неправомерно ползване на спорната част от площадката, считано от датата на предявяване на иска до предаването на владението върху площадката. Ищецът твърди, че с нот. акт №69, том І, дело №110/11.04.2002г. закупил от „РЕССТ“ ЕООД-гр.М. 400 кв.м. от бетонова площадка, цялата с площ от 1480 кв.м., които са разположени в ПИ, находящ се в [населено място], кв.118, имот 27 по плана на [населено място], а именно пред Нов бригаден стан и Стар бригаден стан, заедно с правото на строеж върху мястото, като „РЕССТ“ ЕООД-гр.М., със статут на държавна фирма, се легитимирал като собственик с нот.акт №30, том І, дело №982001г. и с Акт за държавна собственост №57/01.09.1999г., като разполагал и с надлежно разрешение за разпореждане с площадката, съгл. заповед №ЛД 41-245/05.04.2001г. на министъра на земеделието и горите. Ищецът излага също, че е собственик и на граничещите с площадката Нов бригаден стан и Стар бригаден стан, които тя обслужва, а ответникът „Дани трейд“ЕООД е собственик на съседния, от юг и от запад на 400-те кв.м.от площадката, недвижим имот-ПИ с идентификатор [№] по кадастралния план на [населено място], с площ от 10777 кв.м. Твърди се, че съгласно представената извадка от АГКК в поземления имот на ответника са включени и спорните около 230 кв.м. от собствените на ищеца 400 кв.м.бетонова площадка, като към 06.12.2022г., ответникът е оградил имота си с телена ограда, при което е лишил ищеца от владението на спорната част от площадката

Ответникът „Дани трейд“ ЕООД с подадения писмен отговор оспорва предявените искове. Твърди, че по силата на нот.акт за покупко-продажба №108, том VІІІ, дело №1657/2008г. е придобил собствеността върху ПИ с идентификатор [№] по кадастралния план на [населено място], с площ на имота от 10777 кв.м. С решение №2636/19.03.1998г. на ПК-М. по преписка №01382А/27.11.1991г. на праводателите на ответника-наследници на Г. И. Г., б.ж.на [населено място], била възстановена собствеността в стари реални граници на 10 770 кв.м.нива в м.“Б. бара“ и тъй като имотът е попадал в строителните граници на [населено място], на осн.чл.44, ал.1, т.12 от ЗМСМА, вр.с чл.6, т.7 от ЗТСУ /отм./ със заповед №60/2.02.2001г.на кмета на [населено място] действащият кадастрален план на града е бил попълнен с имот пл.№1786 от 10 770 кв.м. в кв.118. Твърди, че ищецът е придобил правото на собственост върху част от бетоновата площадка след влизане в сила на заповедта за попълване на кадастралния план, а съгласно удостоверение по чл.13, ал.4 и ал.5 от ППЗСПЗЗ на [община] от 08.03.2001г. възстановеният имот е бил незастроен. Излага също, че достъпът на ищеца до собствените му Нов и Стар бригаден стан не е възпрепятстван от ограждането на ПИ с идентификатор [№], а се осъществява по предвидена пътна връзка от ПИ [№].

От фактическа страна въззивният съд е приел, че от представения АДС №57/01.09.1999г. се установява, че за частна държавна собственост бил признат склад с площ от 86 кв.м., на един етаж, масивна конструкция и с дата на построяване 1950г., находящ се в зона ІІІ, кв.118, парц.ІІ по плана на [населено място], при граници на имота: от север-улица, от юг-сграда, р.Б. бара, от изток-пасище и от запад-парцел, който имот е включен в капитала на „РЕССТ“ЕООД-гр.М., с посочване в графа „забележки“ на административна сграда, трафопост, склад, гаражна площадка от асфалт и бетон-1600 кв.м., стар и нов бригаден стан, автомивка, ремонтна работилница и терен 22 710 кв.м

Въз основа на посочения АДС, с констативен нотариален акт за собственост №30, том І, дело №98/2001г., „РЕССТ“ ЕООД-гр.М. е признато за собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], зона ІІІ, кв.118, пар.ІІ, а именно: тоалетна, административна сграда, склад, ремонтно хале с портален кран, бетонов канал и мивка за коли, нов бригаден стан, стар бригаден стан, трафопост, бетонова площадка от 1480 кв.м., подпорна стена и бетонови пътеки, заедно с правото на строеж върху така изброените сгради.

Със заповед №РД41-245/05.04.2001г. на министъра на земеделието и горите, на осн.чл.147, ал.2 от ТЗ, чл.10, ал.1 от ПРУПСДП, на „РЕССТ“ ЕООД /в ликвидация/-гр.М. било разрешено да продаде недвижими имоти, в т.ч. и сгради, заедно с правото на строеж на сградите, както и бетонова площадка с площ от 1480 кв.м

Съгласно представеният нот. акт №69, том І, дело №110/2002г., на 11.04.2002г. ищецът Б. К. закупил от „РЕССТ“ЕООД /в ликвидация/ 400 кв.м. от бетонова площадка, цялата от 1480 кв.м., които са разположени пред нов и стар бригадни станове и се намират в имот 27, кв.118 по плана на [населено място], заедно с правото на строеж върху мястото.

Въззивният съд е установил, че част от бетоновата площадка попада в границите на настоящ ПИ [№], който имот, съгласно представения по делото нот.акт №108, том VІІІ, дело №1657/2008г. е собственост на ответника „Дани трейд“ ЕООД.

Посочил е, че от нотариалния акт и представените заверени копия от решение №2636/19.03.1998г. на ПК-М. по преписка №01382А/27.11.1991г. удостоверение по чл.13, ал.4 и 5 от ППЗСПЗЗ и заповед №60/28.02.2001г. на кмета на [община], се установява, че ответникът е закупил имота от наследници на Г. И. Г., б.ж.на [населено място], на които по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници е възстановено правото на собственост върху нива от 10,777 дка, попадаща в строителните граници на [населено място] и незастроена и от която чрез попълване на кадастралния план на [населено място] е образуван ПИ [№].

От изслушаното във въззивното производство заключение на СТЕ, съдът е приел за установено, че към датата на съставянето на АДС №57/01.09.1999г. действащ е бил регулационен и кадастрален план на [населено място], одобрен със заповед №111/20.02.1989г., като съгласно АДС теренът, в който се намира площадката е в кв.118. След запознаване с този план обаче вещото лице установява, че от него не могат да се установят границите на УПИ [№] и УПИ [№], тъй като линиите в плана са избледнели на места, а на други места не са нанесени. Разпитано в с.з.на 03.07.2025г. вещото лице А. пояснява, че спорният терен е в близост до надписа „УПИ [№]“, но тъй като границите на УПИ [№] не са нанесени, то не може с категоричност да се определи в кой от двата урегулирани имота е попадала бетоновата площадка. В заключението си вещото лице е посочило също, че върху платното на регулационния план бетоновата площадка не е отразена, а и такъв вид обекти не подлежат на нанасяне в регулационните планове, а в парцеларните планове, какъвто план в случая не е запазен. Инж.Л. А. установява също така, че няма съхранени строителни документи, касаещи застрояването на пар.ІІ в кв.118, зона ІІІ по плана на [населено място], вкл.и на процесната бетонова площадка. Първото графично отразяване на бетоновата площадка е в скица от 10.03.1999г., съставляваща приложение към АДС №57/01.09.1999г. При изслушването й в с.з. вещото лице пояснява, че тази скица е копие от парцеларния план, а самите парцеларни планове имат за предназначение да се образуват парцели към всяка сграда от бившите стопански дворове. Според вещото лице в случая върху скицата от 1999г., която придружава АДС, са нанесени именно сградите, описани в акта, като е нанесена и бетоновата площадка, а от начина на нанасянето й може да се направи извод, че тя обслужва тези сгради, независимо, че данни за функционалното предназначение на площадката няма. Според вещото лице придобитите от ищеца 400 кв.м. от бетоновата площадка нямат характера на самостоятелен обект на кадастъра или на регулационния план. От експертното заключение и обясненията на в.л. в съдебно заседание, се установява също, че при закупуване на процесните 400 кв.м. от бетоновата площадка ищецът е извършил геодезическо заснемане, при което е посочил къде да се считат разположени тези 400 кв.м.на терена, след което местоположение е нанесено ориентировачно в цифровия модел на площадката, без обаче да се извършва отразяване в регулационния план на града. Според заключението, съобразно геодезическото заснемане, закупените от ищеца 400 кв.м. попадат в настоящи имоти с идентификатори [№], [№] и [№], нито един от които не е собственост на ищеца. Тази констатация на в.л.А. съвпада напълно с констатациите на вещото лице Св. М., изготвила изслушаната в първоинстанционния съд СТЕ, като двете вещи лица безпротиворечиво установяват също, че частта от заснетите от ищеца 400 кв.м. от бетоновата площадка, която попада в имота на ответника и е оградена от него, е в размер на 244 кв.м. Според заключението на в.л. М., по действащата кадастрална карта на [населено място] достъпът до сграда с идентификатор [№] /Нов бригаден стан/, която е собственост на ищеца, се осъществява през имот [№] по пътна връзка на север до имот [№] с НТП-второстепенна улица, която е част от уличната мрежа на урбанизираната територия на [населено място].

Позовавайки се на възприетото в решение №80/27.07.2018г.на ВКС, ІІ г.о. по гр.дело №3114/2017г., въззивният съд е приел, че закупените от ищеца Б. К. 400 кв.м. от бетонова площадка не представляват самостоятелен обект по смисъла на параграф 5, т. 39 от ДР на ЗУТ и параграф 1, т. 1 от ДР на ЗКИР и не могат да бъдат обект на вещно право на собственост, доколкото нямат самостоятелно предназначение. По същите причини такъв обект не представляват цялата площадка от общо 1480 кв.м. и спорната част от 208 кв.м

Посочил е, че според 2-те заключения бетоновата площадка /както цялата, така и закупената от ищеца част/ не е отразена в кадастралната карта със съответен идентификатор, както и в предхождащия регулационен план; не е установено съществуването на проект за построяването на площадката, в който да е определено функционалното й предназначение, нито, че площадката може да бъде използвана самостоятелно.

Предвид което въззивният съд е приел, че ищецът не е придобил годен обект на правото на собственост, като с такъв обект не е разполагал и неговия праводател, поради което предявеният ревандикационен иск се явява неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен от районния съд. Посочил е също, че дори хипотетично да се приеме, че бетоновата площадка в цялост от 1480 кв.м., съставлява самостоятелен обект по смисъла на параграф 5, т. 39 от ДР на ЗУТ и параграф 1, т. 1 от ДР на ЗКИР, то такъв обект не съставляват закупените от ищеца 400 кв.м. от нея, защото в нотариалния акт за покупко-продажба нито са посочени границите на тези 400 кв.м., нито е извършено тяхното обособяване като самостоятелен обект по друг начин /няма архитектурен проект, няма кадастрален номер и пр./. Следователно, дори в този хипотетичен вариант се налага извода, че ищецът е закупил идеални част от площадката, като това изключва евентуалното приложение на чл.98 от ЗС. Изложил е също, че ищецът не може да бъде признат за собственик на спорната бетонова площадка и по пътя на приращението, както поради горните съображения, така и защото той не е собственик на терена, върху който е изградена площадката и видно от нот.акт, от който претендира правата си, не е придобивал този терен. В случая от събраните по делото доказателства не се установява и валидно отстъпване на право на строеж в полза на ищеца Б. К., доколкото не се установи прехвърлителят „РЕССТ“ЕООД да е бил собственик на земята под площадката.

Според въззивния съд тъй като процесната площадка не представлява самостоятелен обект на вещно право на собственост, тя не би могла да бъде придобита по давност от ищеца или праводателя му.

По тези съображения предявените искове по чл.108 ЗС и чл. 59 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да се произнесе по наличието на основания за касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на процесната площадка, въззивният съд е приел, че 400 кв.м. от бетонова площадка не представляват самостоятелен обект по смисъла на § 5, т.39 от ДР на ЗУТ и § 1, т.1 от ДР на ЗКИР и не могат да бъдат обект на вещно право на собственост, доколкото нямат самостоятелно предназначение.

Предвид което Върховният касационен съд счита, че касационно обжалване на решението следва да се допусне на осн. чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК за преценка дали не е очевидно неправилен извода на въззивния съд, че бетоновата площадка не може да бъде обект на собственост, изхождайки само от определението за обект, съдържащо се в § 5, т.39 от ДР на ЗУТ и § 1, т.1 от ДР на ЗКИР.

С оглед допуснатото касационно обжалване, касаторът дължи внасяне на държавна такса в размер на 51.13 евро.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,