Определение № 53 от 09.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1859/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищците Е. Б., Ю. Р., А. Р. и Х. Б., заместили в хода на първоинстанционното производство първоначалния ищец Б. Б., и касационна жалба на главно встъпилото лице И. М. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва жалбата на ищците.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се по жалби на ищците и главно встъпилото лице, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на бащата на първоначалния ищец М. Р. и на отгледалата го Й. Д., както и предявеният от главно встъпилото лице иск по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за заплащане на основание договор за цесия, сключен с първоначалния ищец, на част от обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на М. Р..

За да намери за неоснователни исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ, въззивният съд е приел, че отношенията между първоначалния ищец и ответника са окончателно уредени със сключените на 30.10.2017 г. и 12.12.2019 г. споразумения, с които страните се споразумели за обезщетения в размер на 65 000 лв. във връзка със смъртта на М. Р. и съответно 20 000 лв. във връзка със смъртта на Й. Д.. Иска на главно встъпилото лице съдът е намерил за неоснователен по причина, че сключеният договор за цесия е нищожен като противоречащ на добрите нрави.

I. По касационната жалба на главно встъпилото лице.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност на въззивното решение се обосновава с доводите, че то е вътрешно противоречиво, доколкото въззивният съд от една страна приел, че първоначалният ищец не е могъл да сключи договор за цесия, тъй като към момента на сключването му е разполагал само с право на иск, но не и с материалноправно вземане, а от друга страна е могъл да сключи споразумение със застрахователя въпреки липсата на материално право.

По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно:

• противоречи ли на морала прехвърлянето на вземане за неимуществени вреди; необходимо ли е да бъде предявен иск срещу застрахователя, за да може носителят на правото да се разпореди с него;

• едва след упражняването на правото на иск на основание чл. 432 КЗ ли личното право на обезщетяване на неимуществени вреди добива материален еквивалент;

• позовавайки се на противоречие с добрите нрави, следва ли съдът да изложи какво е дължимото обществено поведение и в какво се изразява забранителната морална норма?

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл - нарушение на правилата на формалната логика, приложение на несъществуваща или отменена норма и в смисъл, противоположен на действителния. Освен това изложените от жалбоподателя доводи и не съответстват на съображенията на въззивния съд, който, при обосноваване на извода си за нищожност на цесията, не е приел, че материалното вземане за обезщетение възниква едва при предявяването на иска, т. е. не съществува до този момент, а е посочил, че доколкото вземането за обезщетение за неимуществени вреди се намира в зависимост от строго личната преценка на пострадалия, същото, за да бъде прехвърлимо, следва да бъде концентрирано чрез предявяването на иск. Така изложените от съда мотиви не разкриват очевидност на твърдяната от жалбоподателя неправилност съгласно изискването на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в разяснения в практиката на ВКС смисъл, поради което посоченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради отсъствието на специалната предпоставка за допускане на касационното обжалване.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока, извън бланкетното възпроизвеждане на текста на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и от значение за развитие на правото, не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

II. По касационната жалба на ищците.

Въведените основания за допускане на касационното обжалване са по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поддържа се, че очевидната неправилност на въззивното решение произтича от противоречието между правилно установените факти по спора и незаконосъобразните правни изводи на съда, довело до прилагане на закона обратно на действителния му смисъл и до постановяването на явно необосновано решение при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложени са по-нататък оплаквания, че въззивният съд е игнорирал преклузията като процесуален институт, позовавайки се на признание на факт, който не е надлежно въведен в процеса, както и че са отхвърлени основни възражения за нищожност и унищожаемост без обсъждане на релевантните твърдения и доказателства - нарушения, представляващи грубо нарушение на правилата на формалната логика и на основни начала на гражданския процес.

Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• допустимост на възражения и доказателства, релевирани след преклузивните срокове в нарушение на чл. 133 и чл. 146, ал. 1 ГПК, когато липсва обективна невъзможност за своевременното им излагане;

• каква е правната природа на преклузията в гражданския процес и нейното значение за определяне предмета на доказване съгласно чл. 147, чл. 154 и чл. 159 ГПК;

• налице ли е възможност за унищожаемост на постигнато извънсъдебно споразумение поради крайна нужда и явно неизгодни условия, въпреки клаузи за окончателност?

Първата група оплаквания не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение в посочения по-горе, по повод касационната жалба на главно встъпилото лице, смисъл. Същите преповтарят изложените в касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения - съобразяването на възражение на ответника, заедно с обосноваващите го факти и доказателства (сключеното преди завеждането на делото споразумение относно обезщетението във връзка със смъртта на М. Р.), заявено едва в първото съдебно заседание, а не с отговора на исковата молба, въпреки липсата на пречки за това, както и необсъждането на заявеното от ищците възражение за унищожаемост на второто споразумение като сключено поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Основателността на така въведените оплаквания обаче не е установима от мотивите на въззивното решение, а предполага проверка на извършените от страните и съда процесуални действия по попълване на делото с факти и доказателства, което изключва очевидния по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК характер на твърдяната неправилност.

Поставените във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси не удовлетворяват общото изискване за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. да са обусловили правните изводи на въззивния съд.

Въззивният съд, приемайки, че първата инстанция не е допуснала процесуално нарушение с обсъждането на възражението на ответника, основано на сключеното преди завеждане на делото споразумение, е споделил изложените от първоинстанционния съд съображения, че макар и споразумението да не е било въведено по делото с отговора на исковата молба, същото като факт от значение за спора е въведено в хода на производството с направеното от първоначалния ищец в съдебно заседание изрично признание за получено въз основа на това споразумение обезщетение, поради което възражението на ищците за настъпила преклузия е неоснователно. Първите два въпроса, свързани с обсъжданата преклузия, с дадената формулировка се отнасят до случаите, в които спорният факт е въведен от заинтересованата страна след установените за това процесуални срокове, но не и до хипотезите като настоящата, когато спорният факт е въведен в процеса посредством признание на насрещната страна, за която този факт поражда неизгодни правни последици, поради което така поставените въпроси не се явяват обусловили правните изводи на въззивния съд.

Не е налице общата предпоставка и по третия въпрос, доколкото въззивният съд не е изложил никакви съображения в насока, че сключеното със застрахователя извънсъдебно споразумение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди принципно не подлежи на унищожаване на основание чл. 33 ЗЗД. Част от изложените мотиви действително са в насока, че с оглед естеството на вземането е обективно невъзможно да се установи дали уговореното обезщетение е несъразмерно определено във вреда на пострадалия, което се свързва с втората предвидена в чл. 33, ал. 1 ЗЗД предпоставка - явно неизгодни условия, но от друга страна, по отношение на първата предпоставка - крайна нужда - съдът е посочил, че в конкретния случай не е доказана такава като състояние на финансови затруднения, изискващи набавяне на средства чрез неизгодна сделка. Следователно решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на възражението за унищожаемост се основава на приложението на чл. 33, ал. 1 ЗЗД към установените, респ. приетите за неустановени съобразно разпределението на доказателствената тежест, конкретни факти по спора, поради което към този извод поставеният въпрос няма отношение.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното в отговора срещу жалбата на ищците искане на ответника разноски за касационното производство не се дължат поради липсата на доказателства такива да са направени.

С тези мотиви съдът