Определение № 163 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 609/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1037/20.01.2020 г., на И. А. К., подадена чрез адв. А. Н. Ж. срещу определение № 3987 / 02.12.2019 г. постановено по ч. гр. д. № 5431/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 30868/03.10.2019 г. по гр.д. № 11302/2019 г. на Софийски градски съд, с което е върната исковата молба на жалбоподателя.

В частната касационна жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение, състоящи се в неправилно приложение на императивните норми, регламентирани в международни актове; отказ от правосъдие и липса на мотиви. В изложението към нея жалбоподателят поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и посочва определение № 269/08.05.2015 г. по гр.д. № 1867/2015 г. на 3-то г.о. към ГК на ВКС и Francovich and others v. I. State, C-6/90, C9/90, параграф 33, 42-43/. Позовава се и на чл.280, ал.2 ГПК, като твърди, че обжалваното определение е вероятно нищожно, недопустимо и очевидно неправилно, тъй като съдът е прекратил производството, след като предявените искове са били напълно редовни с оглед разпоредбите на чл.127 и чл.128 ГПК; непосочване на правните норми, на които се основават предявените искове. Поставени са следните правни въпроси, за които се твърди наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

1. Кой съд е компетентен да разгледа спора и каква е родовата и местна подсъдност на искове по чл.4, параграф 3 от Д. за обезщетение за вреди от нарушение на общностното право на държавата членка причинени от правораздавателната дейност на съдебните органи на държавата членка, които вреди не попадат във фактическите състави на специалния закон ЗОДОВ и общия закон – ЗЗД ?

2. От какъв порок страдат съдебните актове, с които се прегражда по-нататъшния ход на делото и отказват правосъдие чрез съдебен произвол, и явен отказ от прилагане на чл.4, параграф 3 от Д. ?

3. Допустимо е ли съдът да изисква от ищеца обяснения по същество на предявените искове, отговарящи на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК, както и последният да изпълнява указания по непредявени от него и неквалифицирани от съда искове ?

4. Когато дадено от съда указания не е изпълнено, следва ли той да укаже в какво се състои неизпълнението и трябва ли да направи отделна правна квалификация на всеки иск, с оглед техния фактически състав ?

5. Допустим ли е солидарен иск срещу държавата и нейните органи, в това число и националните юрисдикции при предявени искове за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС от държава- членка, с правна квалификация чл.4, параграф 3 от Д. ?

Върховният касационен съд, състав на трето г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по отделена за разглеждане в отделно производство искова молба № 11212/17.10.2017 г. на И. А. К., с която е предявил обективно и субективно съединени искове – иск за установяване на нищожност на решение № 407/21.06.2002 г. на РС – Мездра; иск за откриване на производство по възстановяване на противозаконно унищожено дело № 28/2002 г. на РС – Мездра; без петитум за присъждане са посочени стойности на имуществени вреди от 100 лв. и 10 000 лв.; иск за установяване на извратено и противозаконно правосъдие, и съдебно производство по гр.д. № 28/2002 г.; както и иск за установяване на широкомащабно, систематично и институционално преследване, малтретиране, тормоз, отказ от правосъдие, съдебен произвол, заплахи с физическо ликвидиране, кражби, грабежи, лишаване от законни права и защита, продължили повече от 20 г. С разпореждане от 21.06.2019 г., Врачанският районен съд е дал указания за отстраняване на нередовност на исковата молба в шест пункта, включително за индивидуализация на ответниците, действията, които те са извършили спрямо ищеца, цена на предявените от него искове за вреди, вида на претърпените вреди и основанията, на които основава иска си за установяване нищожност на съдебното решение. С молба от 24.07.2019 г. ищецът е заявил отвод за неспазена подсъдност по спора, по който Врачанският районен съд е препратил делото на Софийски градски съд. Последният дал повторни указания с разпореждане от 12.09.2019 г. за отстраняване на нередовностите в пет пункта, покриващи се с дадените от РС – Мездра. С молби от 30.09.2019 г. и от 24.07.2019 г. жалбоподателят е отговорил на указанията на съда, и въвел нови факти, като също така посочил, че ответниците по предявените искова са РС – Мездра, ОС – Враца, Държавата, Прокуратурата н РБ, М. и СдВР. Съдът констатирал, че с горепосочените молби са преповторени петитумите на вече предявените искове, отправено е ново искане за установяване, че не е налице влязло в сила решение по всички съединени искове по гр.д. № 28/2002 г. на РС – Мездра, както и искане ответниците да бъдат осъдени солидарно да заплатят обезщетение за всички причинени му вреди през годините в размер на 150 000 лв. При тази фактическа обстановка, съдът приел, че исковата молба остава нередовна, което наложило нейното връщане на основание чл.129, ал.3 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, Софийският апелативен съд установил, че с предявената искова молба са направени редица правни изводи и квалификации, но не са изложени обстоятелствата, на които се основават предявените искове. Първоинстанционния съд правилно е дал указания, но ищецът не е отстранил нередовностите, тъй като в постъпилите молби – уточнения, не са изложени твърдения за конкретни лица, които са извършили по отношение на ищеца противозаконни деяния – какви, в какви отношение са последните с ответниците, какви конкретни вреди търпи от всяко от противозаконните деяния, как последните се отнасят едно към друго и как обосновават петитума за солидарно осъждане на ответниците, изводимо от допустимо въведените с първоначалната молба искания. На базата на твърдените факти, въззивният съд заключил, че са предявени установителни искове, които са недопустими предвид нормата на чл.124, ал.4, изр. 2-ро ГПК, тъй като не са изрично предвидени в закона. Искането за откриване на процедура за възстановяване на дело, за което има специална процедура по П., не можело да бъде предмет на отделен иск. По отношение на единствения допустим иск – за прогласяване на нищожност на съдебно решение, дадените във връзка с него указания, не били изпълнени, а именно посочване на обстоятелствата, на които се основава искът. В заключение въззивният съд посочил, че разпоредбите на чл.2 и чл.7 ГПК задължават съда да разгледа и осигури движението, но само на редовни искови молби, като даването на указания за отстраняване на нередовност и връщане на исковата молба поради неизпълнение на тези указания, е именно в изпълнение на задължението му по горно цитираните разпоредби. С тези мотиви въззивният съд потвърдил обжалваното разпореждане.

При така приетите фактически и правни изводи в обжалваното определение, настоящият състав на III г.о на ВКС, намира, че частната жалба не следва да бъде допусната до касационно обжалване, поради следните съображения:

Съгласно Т.Р. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване, касаторът следва да формулира правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда.

По първият, втория и петия въпрос, въззивният съд не се е произнесъл, същите не са били предмет на спора, поради което няма как да са обусловили решаваща му воля. В обжалваното определение нито се съдържат решаващи изводи относно това кой съд е компетентен да разгледа исковете по чл.4, параграф 3 от Д., нито са изложени такива относно допустимостта на такъв солидарен иск срещу държавата и нейните органи, както и порокът, от който страдат съдебните актове, с които се прегражда по-нататъшния ход на делото и отказват правосъдие чрез съдебен произвол, и явен отказ от прилагане на чл.4, параграф 3 от Д.. Поставените въпроси не са обсъждани, тъй като предмет на въззивно обжалване е определението, с което исковата молба е върната, поради което въззивният съд е бил длъжен да провери само дали са налице предпоставките за неговото постановяване /дадени законосъобразни указания, които не са изпълнени в срок /, постановено ли е в съответната форма и има ли необходимото съдържание.

По третия въпрос също не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд е изложил решаващи изводи, състоящи се в това, че указанията на съда, дадени с две разпореждания, са законосъобразни. До този извод е достигнал на базата, на предходно направената от него констатация, а именно, че в исковата молба са изложени правни доводи квалификации на предявените искове, но не и обстоятелствата, на които се основават те, което е наложило даването на указания от страна на администриращия съд. Действително въззивният съд е приел, че двукратно дадените указания са законосъобразни, но те касаят основанията на предявените искове, като са дадени ясни и точни указания какво следва да бъде изложено по отношение на всеки един от предявените искове. Дадените от първоинстанционния съд указания не пораждат в тежест на ищеца задължение да изложи обяснения по същество или да конкретизира непредявени от него искове, а да отстрани нередовностите, констатирани в пет пункта, т.е. прието е от първоинстанционния съд, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл.127 и чл. 128 ГПК. В обжалваното определения въззивният съд не е обсъдил дали е допустимо ищецът да дава обяснения по същество и дали е допустимо да конкретизира непредявени от него искове, а е заключил, че исковете са действително нередовни и дадените указания са именно с цел привеждане на исковата молба в ред с изискванията, предвидени чл.127 и чл.128 ГПК.

Четвъртият въпрос също не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното определение е посочено, че съдът е длъжен при спазване на чл.2 и чл.7 ГПК, да разгледа и осигури движението на постъпилата исковата молба, но само ако последната е редовна и когато такава нередовност бъде констатирана, се дават указания, целящи привеждането й с изискванията, предвидени в чл.127 и чл.128 ГПК. Администриращият съд не може да отстрани служебно тези нередовности, тъй като това е в пряко противоречие с принципа на диспозитивно начало, регламентиран в чл.2 ГПК. Неизпълнението на тези указания е основание за връщане на исковата молба, иначе постановеният съдебен акт ще се окаже недопустим. Предвид изложеното, въззивният съд не е формирал решаващи изводи относно задължението на съда, да посочи, в какво се състои неизпълнението, а само, че двукратно дадените указания са ясни и точни, и тяхното неизпълнение в срок, представлява основания за връщане на исковата молба. Дори и да се приеме, че така поставеният четвърти въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, по приложението на разпоредбите на чл.129 и сл. от ГПК има формирана задължителна практика, за която не се налага промяна или осъвременяване на тълкуването й с оглед промени в законодателството или обществените условия.

Към посочената от жалбоподателя съдебна практика няма формулирани материално или процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл, включени в предмета на спора и които са обусловил правните изводи на съда. Такива не могат да бъдат изведени и служебно, тъй като това би нарушило чл.2 ГПК. По поставените от жалбоподателя въпроси е посочено само допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но поради липсата на общата предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не се дължи произнасяне по посочената допълнителна такава.

Жалбоподателят се позовава и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, но посочените твърдения /при напълно редовни искове, отговарящи на чл.127 и чл.128 ГПК, делото било прекратено; а по гр.д. № 28/2002 РС Мездра се е произнесъл по непредявени и неподсъдни нему искове/ не са относими към тях. Единствено твърдението, че обжалваното определение не е мотивирано, тъй като не са посочени правните квалификации на предявените искове, е относимо към твърдяната очевидна неправилност, но при извършена проверка такава неправилност не беше констатирана, доколкото обжалваното определение е ясно и точно мотивирано. Обжалваното определение не е вероятно нищожно, тъй като е постановено от компетентен надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в съответната форма, подписано е и волята на съда е ясно изразена и разбираема. Не е налице и твърдяната от жалбоподателя вероятна недопустимост, тъй като въззивният съд се е произнесъл по предмета, въведен с частната жалба, с която е сезиран.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение