Определение № 324 от 19.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 937/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. И., подадена чрез адвокат К. С., срещу решение № 2384 от 01.11.2019г. по в.гр.д.№ 2123/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав, с което е потвърдено решение от 20.02.2019 г. по гр.д.№ 12242/2017г. на Софийски градски съд, І-12 състав, с което е отхвърлен предявеният от И. И. И. срещу А. С. П. иск с правно основание чл.23 СК за установяване, че ищецът е изключителен собственик на апартамент № 57, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 92,53 кв.м., заедно с мазе № 17, с площ от 4.58 кв.м., заедно с 5/156 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 23 СК, при съществени процесуални нарушения – на чл. 133 ГПК, вр. с чл.131 ГПК, чл.147 ГПК, необсъждане на всички събрани доказателства, и при необоснованост на фактическите изводи. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Ответната страна по касационната жалба А. С. П., чрез адвокат Е. И., с подадения отговор на жалбата, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

За да достигне до извод за неоснователност на иска по чл. 23 СК, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че в периода 9. 11. 2002 г. – 21. 10. 2014 г. страните са били съпрузи. Бракът им е прекратен с развод по взаимно съгласие, с окончателно решение от 21.10.2014 г. по гр. д. № 6109/2014 г. на СРС. Утвърденото споразумение не урежда имуществени отношения между съпрузите. По време на брака, с нотариален акт № .... г., страните са закупили процесния апартамент, като и двамата са участвали като купувачи при сключване на договора. С нотариален акт за поправка № .... г. е допълнено, че сделката е сключена по реда на Закона за уреждане на жилищните въпроси на граждани с многогодишни жилищно-спестовни влогове и правилника за негово приложение. Продажната цена на имота е посочена в акта в размер на 22 700 лв., а по предварителен договор от 21. 07. 2005 г. размерът й е 34000 евро, и двамата са заплатили капаро от 3400 евро, а И. И. е заплатил и комисионна в размер на 1657, 50 лв.

Прието е за установено, че с нотариален акт № .... г. М. И. М. и И. И. И. са продали съсобствения си апартамент в [населено място], [улица], с площ от 80 кв. м. (И. И. е притежавал 1/4 ид. ч.), а М. М. – е продала и собствените си таван и избено помещение, находящи се в същата сграда, ведно с идеални части от дворното място, за сумата 27 261 лв. Според предварителен договор от 7.07.2005 г. договорената продажна цена на описаните обекти е била 76 000 евро. От приложеното извлечение от банкова спестовна сметка на М. М. се установява, че на 21.07.2005 г. по сметката са постъпили 64 150 евро, на 28. 07. 2005 г. са изтеглени 33 600 евро, а на 29.07.2005 г. са изтеглени 30 500 евро. С нотариален акт № .... г. М. И. М. е закупила апартамент в София за сумата от 38 000 лв. При разпита си като свидетел М. М. е заявила, че след като с брат й продали свой общ имот, тя закупила друг за себе си на 28.07.2005 г. На 21. 07. 2005 г. дала пари на брат си за закупуване на процесния апартамент, но не си спомня размера на сумата, не е теглила същата от банка, тъй като сумата била в наличност в нея, предала я на брат си без документ.

Прието е за установено, че с н.а. № .... г. А. С. П. е продала собствен апартамент, находящ се в [населено място], за сумата 38000 лв. Прието е, че доказателственото искане на ответницата за приемане като писмено доказателство на нотариалния акт от първоинстанционния съд, след препращане на делото на СГС на основание чл. 118, ал. 2 ГПК, не е било преклудирано, тъй като актът е бил посочен и описан като приложено доказателство в отговора на исковата молба, но в действителност не е бил представен, а съдът не е дал указания за прилагането му от страната. Според показанията на свидетелите Д. К. М. и П. С. В., ответницата А. П. е продала свой имот в Б., за да купи жилището в [жк], където страните живеели съвместно преди 2008-2010 г. Тя предоставила половината от средствата за закупуването му. Преди това страните живеели в центъра на София, в къща, собственост на семейството на ищеца и други хора, която продали и след това се преместили да живеят при майката на А. П.. Последната събирала пари, за да си купят жилище. Преди сключване на договора за продажба на процесното жилище свидетелят В. видял как ответницата взела банкноти, които не били малко като обем. За недоказано е прието твърдението на ищеца, че с парите от продажбата на апартамента в [населено място] ответницата е купила жилище на майка си в[жк].

С две споразумения от 16.10.2012 г. страните по спора са постигнали съгласие спорният апартамент № 57, съвместна собственост на двамата, да бъде оценен от независим брокер и продаден, като половината от цената бъде получена от И. И.. С нотариална покана от 2014 г., отправена от И. И. до ответницата А. П., ищецът е заявил, че е съсобственик на процесния апартамент № 57 в ж.к.Л.-Зона В и в това си качество е поискал ответницата П. да му заплаща половината от пазарния наем. Споразуменията съдържат извънсъдебно признание за наличие на съсобственост и квотите в съсобствеността.

От правна страна съдът е приел иска по чл. 23 СК за недоказан и неоснователен. Изложил е съображения, че за да се докаже трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака на страните недвижим имот, в тежест на ищеца е да установи следните факти: 1) придобивната стойност на имота; 2) размера на вложените средства, които имат личен произход; 3) влагането на тези средства при придобиването на имота. В настоящия спор тези правно-релевантните факти не са доказани по надлежния ред пълно и главно. Не са събрани доказателства, които да установят пълна трансформация, нито може да се установи конкретен размер на частична такава. Установено е влагане на лични средства при закупуване на апартамента както от ищеца (придобити чрез продажба на 1/4 идеална част от съсобствен имот), така й от ответницата (чрез продажба на собствен апартамент в [населено място] и лични спестявания). Не е доказано каква част от продажната цена от 27261 лв., а по предварителен договор 76000 евро, получена при продажба на личен имот на ищеца И. и сестра му М. отговаря на личните права на ищеца в продадения имот, тъй като продажната цена е уговорена и платена общо - както за апартамент, съсобственост на двамата продавачи, така и за лично имущество на М. – таванско помещение и изба. Не е доказано пряко и пълно какъв е бил паричният еквивалент на вложената сума в придобития на името на двамата съпрузи имот, за която се твърди, че е лично имущество на ищеца. Делото съдържа данни за придобиване на процесния апартамент по реда на Закона за уреждане правата на граждани с многогодишни жилищно-спестовни влогове, което предполага влагане в имота на средства от дългогодишен спестовен влог на ответницата. За недоказано е прието твърдението на ищеца, че с парите от продажбата на апартамента в [населено място] ответницата е купила жилище за майка си.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Допустимо ли е в рамките на съдебното дирене страните да твърдят и да представят доказателства след изтичане на преклузивните срокове по чл.127, ал.2, чл.131, чл.143 и чл.144 ГПК.

2. В рамките на съдебно производство, продължено по реда на чл.118, ал.2 ГПК от окръжен съд, след приключване на съдебното дирене пред районен съд, отмяна на хода по същество и изпращане на делото по подсъдност на окръжен съд, допустимо ли е приемащият съд да събира и приобщава доказателства, които не са представени пред изпращащия съд.

3. Запазват ли се процесуалните преклузии, настъпили в производството пред изпращащия съд и дължи ли приемащия съд изготвяне на нов доклад по реда на чл.140 във връзка с чл.146 от ГПК.

4. Длъжен ли е въззивният съд да формира своите правни изводи по същество на спора след преценка на всички относими доказателства по делото с оглед разпоредбите на чл.12 и чл.235 ГПК, аналогични на нормата на чл. чл.188 ГПК /отм./.

5. Допустимо ли е съдът да приеме за осъществени предпоставките на чл.23 от СК въз основа на косвени доказателства.

Относно въпроси № 1, 4 и 5 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпрос № 1 се твърди разрешаването му в противоречие решение № 168 от 11.04.2012 г. по гр.д.№ 844/2011г. на ВКС, І г.о., решение № 131 от 09.04.2014г. по гр.д.№ 6193/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 60 от 10.04.2013г. по гр.д.№ 896/2012г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 182 от 19.08.2013г. по гр.д.№ 939/2012г. на ВКС, ІV г.о. По въпрос № 4 – разрешаването му в противоречие с решение № 59 от 14.04.2015г. по гр.д.№ 4190/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 383 от 16.08.2016г. по ч.т.д.№ 1312/2016г. на ВКС, І т.о, решение № 114 от 15.05.2010г. по гр.д.№ 4232/2008г. на ВКС, ІV г.о., решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д.№ 1649/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д.№ 823/2010г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д.№ 2366/2013г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д.№ 1640/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение № 126 от 09.05.2011г. по гр.д.№ 421/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д.№ 761/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 237 от 24.06.2010г. по гр.д.№ 826/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение № 161 от 04.10.2016г. по т.д.№ 2220/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 392 от 10.01.2012г. по гр.д.№ 891/2010г. на ВКС, І г.о., решение № 22 от 29.06.2017г. по гр.д.№ 2113/2016г. на ВКС, І г.о. По въпрос № 5 - разрешаването му в противоречие с решение № 72 от 07.07.2017г. по гр.д.№ 3056/2016г. на ВКС, І г.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д.№ 921/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 198 от 10.08.2014г. по гр.д.№ 5252/2014г. на ВКС, ІV г.о и решение № 223 от 16.11.2016г. по гр.д.№ 1626/2016г. на ВКС, І г.о.

Относно въпроси №2 и 3 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по първия въпрос.

Въпросът е поставен във връзка с оплакването на касатора, че изводът на въззивния съд за непреклудирано доказателственото искане на ответницата за приемане като писмено доказателство на н.а. № .... г., установяващ продажба на неин личен имот в [населено място], противоречи на чл. 133, вр. чл. 131 и чл. 147 ГПК.

По делото е установено, че в отговора на исковата молба ответницата е заявила, че апартаментът е купен изцяло с нейни лични средства, придобити от продажба апартамент в [населено място] нейна лична собственост, извършена с н.а. № .... г. Нотариалният акт е описан сред приложените към отговора на исковата молба писмени доказателства, но в действителност не е бил представен. В проекта за доклад, изготвен с определение от 13. 04. 2016 г., обявен за окончателен в проведеното на 14. 06. 2016 г. заседание, на ответницата е дадено едно единствено указание: „Ответницата може да проведе насрещно доказване.“ Не й е указано, че посоченият нотариален акт не е приложен към отговора, както и че в нейна тежест е да установи възражението си за продажба на недвижим имот лична нейна собственост и влагане на получените от продажбата средства в придобиване на процесния апартамент.

За да приеме, че нотариалният акт не е обхванат от преклузията, въззивният съд е съобразил, че същият не е бил представен своевременно заради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Правното разрешение на въззивния съд не противоречи на посочената от жалбоподателя практика. В цитираните от същия решения не се съдържа извод, че преклузията за въвеждане на твърдения за нови обстоятелства и посочване на нови доказателства настъпва независимо от това дали съдът е изпълнил задълженията си по чл. 146 ГПК. Единна и непротиворечива е практиката на ВКС, че възможността ответникът след срока за отговор на исковата молба да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему до изтичане на срока за отговор факти, се преклудира само тогава, съдът изпълни задълженията си по чл. 146 ГПК – да укаже на заинтересованата страна да изясни, конкретизира и отстрани противоречията в твърденията си, да определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения, да посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника, да укаже съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК за кои от твърдените от тях факти страните не сочат доказателства. Едва след изпълнение на тези задължения настъпва преклузията за въвеждане на нови факти и обстоятелства и посочване на нови доказателства. Когато горните съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да попълни делото с относими към спорното право доказателства. В този смисъл са решение № 382 от 06.01.2015г. по гр.д.№ 1558/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение № 452/16.11.2011 г. по гр. дело № 621/2010 г. на IV г.о.; решение № 700 от 6.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 304/2010г., III г. о; решение № 172 от 31.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6229/2013 г., IV г. о. на ВКС и др.

Не следва да се допуска касационно обжалване на решението по втория и третия въпрос. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице тогава, когато разрешаването на поставения въпрос би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, тъй като е неправилна или несъответна на променено законодателство и/или обществени условия, както и при наличие на непълнота, неяснота или противоречие в закона, създаващо предпоставки за нееднаквото му тълкуване и прилагане (ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОГТК на ВКС, т.4). В случая разпоредбите на чл. 118, ал.2 ГПК, чл.140 и чл.146 ГПК са ясни, разбираеми, недвусмислени и във връзка с тълкуването и прилагането им е формирана практика на ВКС със задължителен характер, както и незадължителна постоянна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК. Така създадената практика не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По-конкретно, във връзка с тълкуването и прилагането на чл.118, ал.2 ГПК, чл.140 и чл. 146 ГПК са дадени разяснения в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (напр. решение № 214 от 14.01.2015г. по търг.д.№ 4401/2013г. на ВКС, І т.о. и решение № 236 от 20.01.2020г. по гр.д.№ 4551/2015г. на ВКС, ІV г.о.) и с ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. №1/13г. на ОСГТК на ВКС. В решенията по чл. 290 ГПК се приема, че съгласно изричната разпоредба на чл. 118, ал. 2 ГПК делото се смята за висящо пред приемащия съд от деня на подаване молбата пред ненадлежния съд, като извършените от последния действия запазват силата си. Затова извършените от по-ниския по степен съд процесуални действия не следва да бъдат повтаряни от по-високия по степен съд, ако в по-ниския по степен съд е било обезпечено участието на страните в процеса и равенството при упражняване на процесуалните им права. Окръжният съд продължава съдебното производство от тази фаза на процеса, до която същият е достигнал преди препращането. Противното би означавало да се предоставят на страните отново процесуални права, които са преклудирани с оглед на изтеклите срокове. Изпращането на делото по компетентност на друг съд не е обстоятелство, което променя условията и сроковете за отговор и възражения по чл. 131 ГПК. Изтеклите до приемане на делото от приемащия съд срокове не се възстановяват, нито се “възраждат“ преклудираните права. Само, ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства или на нарушаване на съдопроизводствените правила, страната може да посочи доказателства по-късно, включително и пред въззивна инстанция. В тълкувателното решение е разяснено, че възможността на страните на посочат и представят доказателства се преклудира само при изпълнение от съда на задълженията по чл. 146 ГПК. В противен случай преклузия не настъпва – нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство.

Четвъртият въпрос касае задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и всички направени от страните доводи и възражения. Твърди се, че приетото от въззивния съд по тези въпроси противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Така твърдяното противоречие не е налице. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, касаещи спора от фактическа и правна страна, които отразяват решаваща правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща по същество материалноправния спор, а не проверяваща дейност на контролно-отменителна инстанция. Обсъдени са, всестранно и пълно, поотделно и в тяхната съвкупност, всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, като е отразено върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Разгледани са всички възражения и доводи на страните. А оплакването за несъответствие между фактически изводи и събрани доказателства представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.

Не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по петия въпрос от изложението. Съгласно цитираната от касатора практика на ВКС правилно е решението, в което съдът приема за доказан относим факт и само въз основа на събрани косвени доказателства, стига съвкупната тяхна преценка да обосновава еднозначно извод, че фактът от значение за изхода на делото е бил осъществен. В случая въззивният съд е приел, че проведеното от ищеца доказване – както чрез преки, така и чрез косвени доказателства, не установява пълно и главно твърдяния факт на пълна трансформация на лично имущество, вложено в придобиването на имота. Съдът се е съобразил и с проведеното от ответницата насрещно доказване, внасящо обосновано съмнение в осъществяването на този факт, от който ищецът черпи права. Изводът за липса на преобразуване на лично имущество е направен след пълно изследване на произхода на вложените средства, като действията на въззивния съд по преценка на доказателствата при решаване на спора не са извършени в противоречие с представената от касатора съдебна практика.

На следващо място, трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 23 СК приема, че при предявен иск по чл.23 от СК основният спор между страните е за произхода на средствата, вложени при придобиване правото на собственост върху имота. При разрешаването на този спор и с оглед въведените от страните твърдения, съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства, съдържащи данни за произхода на вложените при придобиване правото на собственост средства, в тяхната съвкупност. Ако тези доказателства съдържат данни, че към момента на осъществяване на конкретния придобивен способ единият съпруг е притежавал лични средства, от съществено значение е обстоятелството за каква част от тях е установено, че са вложени при придобиване на собствеността, като този извод не може да се основава на предположение, тъй като целта на производството е установената в чл.21, ал.1 СК презумпция да бъде оборена. По установителния иск за трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака на страните недвижим имот, в тежест на ищеца е да докаже следните факти: 1) придобивната стойност на имота (според вида на възмездната сделка с вещно-правен ефект); 2) размера на вложените средства, които имат личен произход и са еквивалентни на придобивната стойност на имота; 3) влагането на тези средства при придобиването на имота. В този смисъл са решение № 218 от 01.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г. на ВКС, 1 г.о., решение №62 от 08.05.2018г. по гр.д.№1840/2017г., 1 г.о., решение №72/07.07.2017г. по гр.д.№3056/2016г., 1 г.о., решение № 249/ 27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/ 2010 г., 2 г.о., решение №72 от 07.07.2017г. по гр.д.№3056/2016г., 1 г.о. Изводите на въззивния съд съответстват напълно на така формираната практика.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответницата А. П. не претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,