Определение № 5632 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3059/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Н., чрез адв. З. Й., срещу въззивно решение № 15 от 08.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1879/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е: 1/ потвърдено решение № 53 от 01.03.2024 г., постановено по гр. д. № 646/2023 г. по описа на Районен съд – Девня, в частите за отхвърляне на предявените от Н. Н. Н. срещу В. Н. П. и Д. Я. П. искове с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД за обявяване за относително симулативен на договор за покупко-продажба на недвижими имоти – дворно място с площ от 930 кв. м., находящо се в гр. С., ул. „Б.“ № 10, ведно с построените в него постройки, обективиран в нот. акт № ***/05.11.2008 г., като симулативен и прикриващ действителната прикрита с него сделка – дарение на същите имоти, както и за отхвърляне на предявения от Н. Н. Н. срещу В. Н. П. иск с правно основание чл. 30 ЗН за намаляване на направеното с процесната сделка разпореждане с имотите в полза на ответника, до размера на запазената част на ищцата; 2/ обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 30 ЗН е отхвърлен спрямо ответницата Д. Я. П., като производството е прекратено в тази част, като са присъдени и разноски за въззивното производство; 3/ отменено определение № 270 от 16.04.2024 г., постановено по гр. д. № 646/2023 г. по описа на Районен съд – Девня, вместо което Н. Н. Н. е осъдена да заплати в полза на адв. Д. Й. от ВАК, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв ., сумата 945,33 лева – адвокатски хонорар за процесуално представителство на ответниците по делото пред първата инстанция. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в цялост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване страната сочи, че решението е неправилно, тъй като съдът е извършил непълен и непрецизен анализ на доказателствата и е формирал грешни крайни фактически и правни изводи. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение отново във връзка с оплакването за непълен и неправилен анализ на доказателствата. Сочи също, че обжалва решението и в частта, имаща характер на въззивно определение, с която след отмяна на първоинстанционното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е постановено осъждането й, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв ., да заплати адвокатски хонорар в размер на 945,33 лева за процесуално представителство на ответниците по делото пред първата инстанция. Поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „При липсата на договор за правна помощ, въпреки че е оказана безплатна такава, пречка ли е за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.?“; 2/ „Необходимо ли е да бъдат събрани по надлежния ред доказателства в производството относно твърдението на процесуалния представител и ответника за наличието на родствена връзка между тях или съществуващи близки отношения за да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 3 ЗАдв.?“ Ответниците по жалбата В. Н. П. и Д. Я. П., чрез адв. Д. Й., в писмен отговор изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба срещу въззивното решение по съществото на правния спор е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, имаща характер на въззивно определение, е по естеството си частна касационна жалба, подадена от надлежна страна, в срок и срещу определение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3 във връзка с чл.288 ГПК, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният състав е установил от фактическа страна, че ищцата Н. Н. и ответникът В. П. са брат и сестра и наследници по закон на баща им Н. Д. П., починал на 30.04.2023 г.; че с материализираната в НА № *** от 05.11.2008 г. сделка Н. П. се е разпоредил в полза на ответника В. П., по време на брака му с Д. П., с всичките си притежавани в собственост недвижими имоти, а именно: дворно място с площ от 930 кв. м., находящ се в гр. С., на ул. „Б.“ № 10, представляващо УПИ № ***, ведно с построените в него жилищна сграда с РЗП от 65 кв. м., ведно е мазе с РЗП от 60 кв. м., гараж с РЗП от 24 кв. м., навес с оградни стени с РЗП от 30 кв. м., при продажна цена от общо 4 138 лева, изплатена изцяло и в брой в деня на подписване на договора; че в приета по делото декларация с нотариална заверка на подписа рег. № ***/19.05.2017 г. е обективирано изявлението на Н. Д. П., че сключеният на 05.11.2008 г. договор за покупко – продажба бил относително симулативен, като с него се прикривал договор за дарение, действителната обща воля на продавача и купувача по договора била собствеността да се прехвърли безвъзмездно, а вписаната в договора продажна цена от 4 138 лева не му е била платена; че в декларацията е вписано още, че Н. Д. П. съжалява за сключената сделка, тъй като не е искал да оставя дъщеря си без наследство, но бил заблуден от сина си, че при тази сделка тя ще има запазена част от имота, както и че В. П. ще се грижи за него, но това се оказало лъжа, защото до деня на декларацията бащата не получил никакви грижи от сина си. Съдът е обсъдил и показанията на разпитаните по делото свидетели. Счел е, че единствените доказателства в подкрепа на тезата на ищцата са показанията на свидетелите Х. и М., но същите макар и обективни, са изцяло опосредени за обстоятелствата при самото сключване на сделката, тъй като нито една от двете свидетелки не е присъствала нито на изповядването й, нито на събитията непосредствено преди или след нея. Приел е, че установеното от показанията им не установява по несъмнен начин различна реална воля на страните по сделката от формално отразената такава в нотариалния акт. От друга страна е преценил, че показанията на св. Тодорова (посочена от ответника) са изцяло непосредствени за обстоятелствата при сключването на сделката, поради което следва да бъдат кредитирани приоритетно досежно волята на съконтрагентите към този момент. От показанията на последната е установил, че като съпруга на Н. П. е присъствала пред нотариуса при изповядването на сделката през 2008 г.; че договореността между Н. и В. е била за покупко-продажба на имотите срещу цена от около 4 200 лв., колкото била и данъчната им оценка; че свидетелката е видяла лично как В. е предал на баща си парите пред кантората на нотариуса, а когато се прибрали вкъщи продавачът преброил парите пред жена си. Констатирал е, че в пълно съответствие с тези данни е и признанието на продавача в нотариалния акт, че цената е била изплатена изцяло и в брой в деня на подписване на договора, имащо характер на разписка по смисъла на чл. 77 ЗЗД. В тази връзка е обобщил, че посочените свидетелски и писмени данни, кореспондиращи и с показанията на св. Тилева, разколебават отделно и без това недоказаното наличие на относителна симулация на сделката в насока прикриване на дарение чрез продажба. При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че по исковете по чл. 17, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, ищцата следва да докаже реалната договореност на страните за това прехвърлителят да отстъпи веднага и безвъзмездно всички вещни права, които са предмет на сделката, в полза на приобретателя, без насрещно задължение на последния към прехвърлителя. Посочил е, че релевантен за тази преценка е моментът на съвпадане на насрещните волеизявления, като предшестващи или следхождащи сделката обстоятелства, подбуди или мотиви на страните могат да се ползват само като косвен индикатор за реалното им намерение по повод договора или могат да съставляват друг вид порок на сделката, различен от симулацията. По отношение на т. нар. „обратно писмо“ като писмен документ е изложил съображения, че ако същият е едностранно подписан единствено от страната, твърдяща наличието на симулация, не е налице същинско обратно писмо, а може да е налице само „начало на писмено доказателство“ (непълен обратен документ), който се визира в разпоредбите на чл. 165, ал. 2 ГПК и който създава само индикация за привидност. В тази връзка е формирал извод, че приетата по делото „декларация (обратно писмо)“ с нотариална заверка на подписа има значението само на „начало на писмено доказателство“, като предпоставка за допустимостта на свидетелски показания по чл. 165, ал. 2 от ГПК, които да бъдат ценени от съда в съвкупност с всички останали събрани по делото доказателства. В обжалваното решение въззивната инстанция е споделила и изложените от първоинстанционния съд мотиви, че от съдържанието на ангажираните от ищцата гласни доказателства се индикира по-скоро, че Н. П. е бил мотивиран или подведен от сина си да сключи продажбата с обещанието за последващото му във времето гледане. Посочил е, че това би могло да индикира прикритост на прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка или гледане, което косвено съответства на запазеното право на ползване, в който случай отново би бил налице двустранен възмезден договор, а не дарение. В допълнение е отчела, че евентуално би бил налице някакъв порок на волята (но такъв не е предмет на делото) или неизпълнение на морален дълг (но същото е ирелевантно за иска). При тези съображения е потвърдила извода за недоказаност на сочената привидност на продажбата, като прикриваща дарение, по волята на двете страни към деня на сключване на договора. По иска по чл. 30 ЗН въззивният съд е приел, че същият следва да бъде отхвърлен предвид резултата по исковете по чл. 17, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 2 ЗЗД и обусловеността му от тях. Съобразил е, че възмездният характер на договора и безспорната между страните липса на друго имущество, извън прехвърленото с него, лишават от основание претенцията за възстановяване на запазена част от наследство. Спрямо ответницата Д. П. е намерил, че същата не е нито страна по поддържаната за увреждаща ищцата сделка, нито е наследник на общия на Н. и В. наследодател, а и ако сделката би била дарение (както се сочи и което би било съставомерно по чл. 30 ЗН ) съпругата не би придобила права от нея съобразно чл. 22, ал. 1 СК. В тази връзка е формирал извод, че Д. П. не е надлежно легитимирана като ответник по иска по чл. 30 ЗН, което налага обезсилване на решението по този иск спрямо нея и прекратяване на производството в тази част. Спрямо жалбата срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, второинстанционният състав е изложил съображения, че за уважаване искане по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е от решаващо значение правната помощ по делото да е била действително осъществена, както и относно нея да има изявление, че е предоставена като безвъзмездна спрямо лица от кръга по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., респективно да няма данни за обратното. Посочил е, че обичайно уговорката следва да бъде оформена в договор за правна защита и съдействие, но съгласно трайно приетото разрешение в съдебната практика, липсата на същински договор за правна защита може да бъде преодоляна с друг документ, от който се обосновава извод за постигната между страната и пълномощника договореност по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., в който случай при липсата на точен размер на уговореното възнаграждение същото следва да бъде определено от съда при спазване на чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и задължителното за съдилищата решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС. В случая е приел, че представените пред първата инстанция две пълномощни от ответниците са двустранно подписани от клиенти и от адвокат, като в тях изрично е вписана уговорката за процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Обосновал е извод, че макар да не съставляват същински договори за правна защита и съдействие, те обективират поне договореност за представителство при тези условия, поради което хонорар на пълномощника се следва, противно на приетото от първоинстанционния съд. По отношение на размера на същия е преценил, че предвид решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, вида и обема на извършените действия (подаване на отговор на искова молба, защита в открито съдебно заседание със събиране на писмени и на гласни доказателства и изготвяне на писмена защита), то справедлив е минимален размер по Наредба № 1/2004 г. от 945,33 лв. за първа инстанция. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай в изложението касаторът изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото по съществото на спора, не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение. Касаторът не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. По същество е релевирал единствено оплаквания за неправилността на обжалвания акт поради неправилна преценка на свидетелските показания, както и доводи за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства. Следва да се посочи обаче, че визираното в жалбата (както и в приложеното към нея изложение) несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение не са налице основания за допускане на въззивното решение по съществото на правния спор / в това число и в частта на присъдените разноски за въззивното производство/ до касационно обжалване. По частната касационна жалба: По отношение на поставените в изложението въпроси, касаещи частта от решението (имаща характер на определение), с която е отменено първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК и е присъден адвокатски хонорар по чл. 38 ЗАдв., също не е налице основание за допускане на касационното обжалване. Първото поставено питане относно възможността за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при липсата на договор за правна помощ, е обуславящо решаващите изводи на въззивния съд, но спрямо същото не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По повдигнатия въпрос е налице установена съдебна практика на ВКС (определение № 291 от 22.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1459/2020 г. на IV г.о., определение № 862 от 24.10.2023 г. по ч. т. д. № 1276/2023 г. на І т.о., определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на I г.о., определение № 50246 от 20.12.2022 г. по ч. гр. д. № 1991/2022 г. на II г.о. и др.), на която обжалваното решение не противоречи. Според последната договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, а писмената форма е за доказване, поради което дори липсата на писмен договор не е пречка да бъде удостоверено в процеса постигнатото съгласие, че учредената с пълномощното процесуална представителна власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно. Разяснено е още, че договарянето на осъществяваната правна помощ като безплатна не се презумира, а следва да бъде установено от данните по делото, като следва да бъдат доказани и съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, съответно изявленията на представляваната страна и на адвоката за осъществяване такъв вид правна помощ. В настоящия случай посочените разяснения са съобразени от въззивния съд при обосноваване на решаващия му извод за дължимост на адвокатски хонорар по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Предвид изложеното, поради наличие на установена практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Повдигнатият от жалбоподателя в изложението втори въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият е зададен общотеоретично, а не в контекста на правните разрешения на съда. В обжалваното решение въззивният съд не е вземал становище по въпроса дали следва да са налице доказателства за осъществяваното безплатно процесуално представителство. За да обоснове крайния си извод за дължимост на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., е преценил като определяща, вписаната в представените пред първата инстанция адвокатски пълномощни, уговорка за процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., като не е вземал становище по въпроса необходими ли са доказателства относно твърдението за наличието на конкретно основание за безплатната правна помощ. Действително трайно в съдебната практика се възприема разбирането, че противната страна в производството, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати направените разноски, разполага с процесуална възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ както и самото основание за предоставянето на такава, но носи тежестта да установи твърдения от нея факт. В случая нито е направено оспорване, нито е установено твърдението за липса на осъществена безплатна правна помощ и/или за липса на основанието за предоставянето на такава. Същевременно при липса на изрично оспорване съдът не е имал и задължението да се произнася по този въпрос. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика /формирана след постановяване на решение по дело С-438/2022на СЕС/, съгласно която посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения служат само за ориентир при служебното определяне на възнагражденията, без да са обвързващи за съда, като определящи са действителната фактическа и правна сложност на делото, както и действително извършената работа и именно това е съобразено в конкретния случай. Следователно по този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение и в частта му, имаща характер на определение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. В настоящия случай ответниците са защитавани при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. Д. Й. от АК – Варна сумата от 1 200 лева – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. на ответниците във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,