Определение № 5269 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4095/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Д. Н. и Р. В. Х., против решение № 116 от 27.04.2023 г. по гр. дело № 499/2022 г. на Окръжен съд – Шумен, в частта, с която след частична отмяна на решение № 495 от 16.06.2022 г. по гр. дело № 2967/2021 г. на Районен съд – Шумен за отхвърляне на иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК е постановено друго за признаване по отношение на тях, че Л. М. С. и С. И. М. са собственици на реална част от 453 кв.м., представляваща част от имот в местността „П.“, сега „К.“, с бивш пл. № * по плана за земеустрояване на землището на [населено място] от 1964 г., отразена като част от имот с идентификатор *** по кадастралната карта (КК) на [населено място], заключена между точки 1, 2, 3 и 6 на скица-приложение № 2 от заключение на СТЕ от 21.03.2023 г., неразделна част от решението. Въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта му по отношение на собствеността за останалата реална част от имота, заключена между точки 3, 4, 5 и 6 на същата скица (непопадаща в имот с идентификатор ***), не е обжалвано и съгласно чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в законна сила. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искат отмяна на въззивното решение. Претендират разноски. Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставят следните правни въпроси: 1. Може ли ищецът по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да се легитимира надлежно и да му бъде признато правото на собственост върху земеделска земя, попадаща в терен по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, позовавайки се само на документ за собственост – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 12, т. IV, дело № 876/1990 г. на ШРС от 12.07.1990 г., без да е установил реализиране на процедурата по възстановяване, съответно придобиване на право на собственост в съответствие с разпоредбата на пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ; 2. В каква степен на конкуренция са документите, с които се легитимират като собственици на процесния имот — решения на ПК Шумен № 10А от 26.11.1997 г. и № 10-1 от 30.03.1999 г., последното допълнено и изменено с решение № РД 1905 от 19.11.1999 г., влезли в законна сила, с документа, с който установяват правото си на собственост ищците – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 12, т. IV, дело № 876/1990 г. на ШРС от 12.07.1990 г., и 3. Коя е началната дата, от която започва да тече срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване по давност чрез непрекъснато владение повече от 10 години на възстановената с горепосочените решения на ПК земеделска земя - датата на извършения административен въвод във владение, материализиран с протокол № 10-В от 18.05.2001 г., или 25.11.2005 г. - датата на влизане в сила на заповед РД-18-52 от 25.11.2005 г., с която е одобрена кадастралната карта на [населено място], в която механично е пренесена КВС. Излагат, че така формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Посочват и установената за конститутивното действие на решението по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ практика на ВКС по решение № 106 от 19.05.2011 г. по гр. дело № 1326/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 61 от 17.07.2017 г. по гр. дело № 3273/2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 588 от 29.06.2010 г. по гр. дело № 1350/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр. дело № 1889/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 23 от 22.05.2017 г. по гр. дело № 2856/2016 г. на ВКС, I г.о., и решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр. дело № 944/2011 г. на ВКС, I г.о. В законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалба Л. М. С. и С. И. М. са подали писмен отговор, с който са оспорили наличието на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и са изложили съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. След образуване на касационното производство ответникът С. И. М. е починала и тъй като неин наследник по закон е единствено ответникът Л. М. С. (така удостоверение за наследници № 5389 от 07.11.2023 г., издадено от Община Шумен), която участва в производството на самостоятелно основание, последната по арг. от чл. 227 ГПК встъпва в правата на починалия ответник (нейна майка). Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с надлежни пълномощия по производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Исковото производство е образувано по предявен от Л. С. и С. М. иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, уточнен в хода на производството, включително и пред въззивната инстанция, за установяване по отношение на ответниците Р. Х. и С. Н. на принадлежността им на собствеността на реална част от имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], в местността „К.“ (преди „П.“), която представлявала част от техен имот - овощна градина с бивш пл. № * по земеустройствения план на [населено място] от 1964 г., заключена между точки 1, 2, 3 и 6 на скица-приложение № 2 от заключението на СТЕ от 21.03.2023 г., въз основа на договор за покупко-продажба по нотариален акт № 12 от 1990 г. и наследствено правоприемство. Изложили са твърдения за придобиване на собствеността въз основа на сключен от техния наследодател договор за покупко-продажба по нотариален акт № 12 от 1990 г. с Р. Л. Х., който имот праводателят им получил въз основа на извършена замяна, като имотът не е бил отразен в КК на [населено място] и бил част от имот с идентификатор ***, за който ответниците се легитимирали като собственици въз основа на решение от 19.11.1999 г. на ПК – Шумен, навеждайки доводи за материална незаконосъобразността на посоченото решение и представените други две в хода на производството поради невъзстановяване на собствеността с тях заради липса на индивидуализация, включително и с приложена към тях скица, и на представки за възстановяване на собствеността върху имота поради липсата на доказателства за собственост на наследодателя им и наличието на такива за извършена с имота замяна. Ответниците Р. Х. и С. Н. в законоустановения срок са оспорили иска, възразявайки че собствеността върху имота с идентификатор ***, част от който е спорната част, им е била възстановена като наследници на В. Н. с решение № 10А от 26.11.1997 г. и решение № РД 1905 от 19.11.1999 г. на ПК – Шумен, за който е бил осъществен въвод с протокол от 18.05.2001 г. и от който момент владението им върху него било добросъвестно и непрекъснато, поради което навеждат и евентуално възражение за придобиване му по давност от 2001 г. (протокола за въвод), съответно от 2005 г. - одобряването на КК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците Л. С. и С. М. са единствени наследници на М. И. М., починал на 31.03.2014 г. и който приживе с нотариален акт за покупко-продажба № 12 от 12.07.1990 г., т. IV, дело № 876/1990 г. на Шуменски - РС, при съставянето на който акт се представили протокол за замяна по ЗТПС № 34 от 31.03.1965 г. – влязъл в сила, удостоверение за оценка и удостоверение № 168/1990 г. на АПК – Шумен, е закупил от Р. Л. Х. овощна градина от 500 кв.м., находяща се в м. „П.“ в землището на [населено място], при граници: И. Т.; Н. Х., път, включена в зоната за задоволяване на здравни и курортни нужди на населението. Този нотариален акт бил отразен в забележка в имотната ведомост за притежавани непокрити земеделски земи на [населено място] под № * на името на М. И. М. за имот – овощна градина от 500 кв.м., съставляващ парцел № * в м. П.. Посочил е, че с протокол от 22.03.1965 г. за извършени заменки на земите на частни стопани, работници и служители във връзка с цялостното земеустрояване на [населено място] на ТПС Комисия Р. Х. е отстъпил овощна градина в местността „К.“ с площ 0.500 декара, като в замяна е получил лозе в същата местност с площ 0.500 декара, парцелен № *, за който имот съгласно имотна ведомост за притежавани непокрити земеделски имоти на [населено място] под номер 66 за Р. Х. е отразен като продаден през 1990 г. с парцелен № *. Приел е, че по представените удостоверения, издадени на 19.07.2021 г. и 14.03.2022 г. от Община Шумен, местността „П.“ и местност „К.“ са идентични, като имотът по нотариален акт № 12/1990 г. представлявал парцел № * - овощна градина, с площ от 500 кв.м., по плана за земеустрояването на землището на [населено място] от 1964 г., при граници: изток и юг - път, запад - парцел № * на И. Т. Т., и север - парцел № * на В. Н.. Този имот по удостоверенията попадал в границите (в югоизточната част) на ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], по искане за отстраняване на допусната грешка в която бил постановен отказ с писмо изх. № 24-13055 от 13.05.2021 г. на АГКК поради наличие за спор за материално право. Въззивният съд е установил, че въз основа на имотна ведомост за притежавани непокрити земеделски имоти в местността „К.“ на наследодателя на ответниците С. Н. и Р. Х. (сега касатори) - В. Н., към 24.10.1967 г. било отразено притежанието на земя с обща площ 2.100 дка, както следва: лозе с площ 0.400 дка - парцел № *; овощна градина с площ 1 дка - парцел № *, и лозе с площ 0.700 дка - парцели № * и № *, които имоти по скица са съседни на парцел № *. По негово заявление от 29.12.1991 г. до ПК – Шумен за възстановяване на 2.2 дка земеделска земя е издадено на наследниците му решение № 10А от 26.11.1997 г. на ПК – Шумен, с което е възстановено право на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници на земеделски земи, в землището на [населено място], местност „С.“ на 0.700 дка, III кат., замяна с протокол от 09.02.1965 г. на И. Т. Т., и 1.000 дка, III кат. категория, замяна с протокол 25 от 22.03.1965 г. на Р. Л. Х. и впоследствие прехвърлен на трето лице. Изложил е, че в същото няма посочени граници на възстановената собственост, като в него е отразено, че възстановяването на имотите, разположени в територии по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ ще се извърши при условията на чл. 28, а имотните граници ще се определят въз основа на влязъл в сила план на новообразуваните имоти по чл. 28, ал. 9 ППЗСПЗЗ. С решение № 10-1 от 30.03.1999 г. на ПК - Шумен е допълнено и изменено решение № 10А от 26.11.1997 г., като на същите наследници е възстановено право на собственост в местност „К.“ на лозе с площ 2.235 дка, имот № * по картата на землището на [населено място], като и към двете решения липсват издадени скици по преписката. Изложил е, че по представен от ответниците протокол № 10В от 18.05.2001 г. за въвод във владение на имоти в землището на [населено място], какъвто не е бил налице по представената от ОСЗ – Шумен реституционната преписка, наследниците на В. Н. били въведени във владение на имотите, описани в решение № 10а от 26.11.1997 г. и заверена скица № Ф00048 от 18.05.2001 г. за имот * по КВС – Шумен, а представена от ответниците скица № Ф00048 от 18.05.2001 г. се отнасяла за имот № * с площ 4.380 дка, образуван от имоти * и *. Посочил е също, че по протокол от 31.10.2001 г. комисия от длъжностни лица при община Шумен констатирала за имот № * отсъствие на маркировъчни колчета и трайни знаци за еднозначно идентифициране на имота и тъй като той се намирал в район на предвидени в чл. 28 ППЗСПЗЗ райони за изработване на кадастрални планове по пар. 4к, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, приела за неприложим чл. 34 ЗСПЗЗ за изземване на земеделски имоти със заповед на кмета на общината. Подадената от ответниците жалба срещу отказа в писмо № 94-00-55 от 29.04.2003 г. на кмета на общината да издаде такава заповед за имота поради владението му от трети лица, едно от което бил М. И. М., била отхвърлена с влязло в сила решение от 16.03.2004 г. по адм. дело № 422/2003 г. на ОС – Шумен. Посочил е въззивният съд, че според приетите от първоинстанционния съд експертни заключения имотът по процесния нотариален акт, придобит след земеустрояване по земеустройствения план от 1964 г., съответствал на имот с пл. № * преди земеустрояването, който извод следвал и от посочения в акта влязъл в сила протокол за замяна по ЗТПС № 34 от 31.03.1965 г. В разписния лист от 1964 г. към плана за собственик на имот пл. № * бил посочен В. Х. Н., но в представената по делото имотна ведомост той не бил посочен като собственик на имот с пл. № *. Вещото лице установило, че граничещият с имота път също бил неточно очертан в кадастралната карта, проследявайки и кадастралните планове от 1967 г. Обсъдил е и приетото пред въззивната инстанция заключение на съдебно-техническа експертиза, според което по протокол за извършени заменки от 22.03.1965 г., като единствен документ за имот с пл. № * по земеустройствения план от 1964 г., имотът, получен от Р. Х., описан като „лозе“, 0.500 кв.м., III кат., имал земеделски характер и за него липсвали данни да е бил отнеман, включван в блок на ТКЗС или други селскостопански организации, съответно такива за възстановяването му. На приложената скица на имот № * по КВС на землище на [населено място] границите на имот с бивш пл. № * не са били нанесени и същият попадал частично в границите на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Площта на имот с бивш пл. № *, измерена графично възлизала на 484 кв.м., от които 453 кв.м. в границите на имот с идентификатор *** и 31 кв.м. в границите на имот с идентификатор *** (полски път, общинска собственост), за което вещото лице е изготвило и комбинирана скица-приложение № 1 на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и имот с пл. № * по земеустройствения план от 1964 г. За посочения имот № * по КВС на землището на [населено място] пред въззивната инстанция, поради липса на екземпляр от решението на хартиен носител при реституционния орган, е представено в заверен препис от електронен носител решение № РД1905 от 19.11.1999 г. за възстановяване на наследниците на В. Н. на правото на собственост върху имот в съществуващи стари реални граници като лозе от 4.380 дка, VI кат., местността „К.“. Посочено е издаването му в изпълнение на чл. 18д, ал. 4 ППЗСПЗЗ и за допълване и изменяне на решение № 10-1 от 30.03.1999 г. При така приетите за установени факти, въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците – М. М., е закупил от Р. Х. на годно правно основание по чл. 77 ЗС недвижим имот, представляващ овощна градина от 500 кв.м. в местността „П.“ в землището на [населено място], за който се установило, че е идентичен с парцел № * по плана на земеустрояване на землището на [населено място] от 1964 г., с което е придобил собствеността, преминала по наследяване в патримониума на неговите наследници (ищци). Праводателят по разпоредителната сделка е придобил имота по замяна с протокол на ТПС Комисия и тъй като сделката в полза на третото лице е извършена през 1990 г., т. е. преди влизане в сила на ЗСПЗЗ приложение намира чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ и замяната е запазила своето действие. Изложил е, че ответниците (сега касатори) не са установили изключващо правото на ищците право на собственост на спорната част от имота по представените реституционни решения, тъй като при липсата на индивидуализация и скици към решенията не можело да се направило извод за възстановяване на собствеността върху нея, а и решението от 19.11.1999 г. не можело да се зачита за валиден административен акт поради липсата му в представената реституционна преписка и връчването на такова решение в реституционното производство. Дори и да се приемело, че решенията имали за предмет имот, в обхвата на който попадала процесната реална част, не можело да се направи извод за нея да е настъпила реституция в полза на ответниците, тъй като наведения от ищците довод за материалната им незаконосъобразност при осъществения косвен съдебен контрол се явявал основателен поради нарушение на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, предвид наличието на предпоставките за запазване действието на замяната. Не се установявало по категоричен начин и спорната част от имот с пл. № * да е бил собственост на наследодателя на ответниците - В. Н., въпреки посоченото в експертното заключение за имот пл. № * по разписния лист към земеустройствения план от 1964 г., който не бил приет като надлежно доказателство, посочването му в имотната ведомост като собственик на земя с обща площ от 2.100 дка на имоти, съседни на имот пл. № *, и заявяването за възстановяване на собствеността на имот с площ от 2.2 дка, а не 4.380 дка, т. е. при липсата на представките на чл. 10 и сл. от ЗСПЗЗ. Приел за неоснователно и евентуално наведеното от ответниците възражение за придобиване на имота въз основа на осъществявана от тях придобивна давност от 2005 г. поради неустановяването по категоричен начин на извършен по протокола от 2001 г. въвод, който не бил част от реституционната преписка и решението по който от 26.11.1997 г. се отнасял за имоти в друга местност – „С.“, към което липсвала скица, а представена скица била за имот № *, различен от посочения в протокола имот № *. Изложил, че не може да се направи извод през 2001 г. ответниците да са установили фактическа власт върху спорната реална част и да са упражнявали такава от 2001 г., съответно от 2005 г., дори и да се приемело, че протоколът за въвод се отнасял до имот № * с площ 2.235 дка, тъй като липсвали доказателства процесната реална част да е попадала в него, а и по делото се установявало, че през релевирания период процесната реална част не се е владяла от ответниците, а от праводателя на ищците. При така изложените съображения въззивният е извел извод за основателност на исковата претенция за признаване на собствеността им на процесната реална част и уважил същата след частична отмяна на първоинстанционното решение. Въз основа на така изложеното в обжалваното въззивно решение, поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационен контрол не се обосновава. Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, което предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните (допълнителни) предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК (така т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), или да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Първият формулиран в изложението към касационната жалба правен въпрос не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора, поради което той не изпълва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното решение. В него въззивният съд не е приел, че процесният имот представлява земеделска земя по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, т. е. предоставена за ползване земеделска земя по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет. А и е възможно в границите на територия по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ освен имотите на ползватели или лица, претендиращи реституция, да се включват и имоти, които са собственост на самостоятелно придобивно основание на трети лица. В тази хипотеза е налице вече обособен обект на вещни права, определен с границите на правото на собственост, поради което правен спор по отношение на такъв имот е допустим, без значение на влязъл в сила или не план новообразуваните имоти за земите по пар. 4к ПЗР на ЗСПЗЗ (в този смисъл и определение № 202 от 14.02.2023 г. по гр. дело № 230/2023 г. на ВКС, II г.о.). В случая ищецът Л. С. (понастоящем ответник по касация, включително и предвид настъпилото в процеса приемство), е обосновала правото си на собственост от наследодателя, придобил процесния имот по силата на разпоредителна сделка - покупко-продажба на недвижим имот, при която праводателят по сделката се е легитимирал като собственик по замяна, и която изключва претендираното от ответниците (сега касатори) право на собственост. Именно тази въведена конкуренция между правата на страните върху спорната реална част от имота е обусловила допустимостта на процеса, а последната разглеждането и решаването на въпроса за принадлежността на материалното право към патримониума на ищеца, относим към основателността на иска и по който при направеното оспорване на законосъобразността на решението на реституционния орган, въззивният съд е следвало и е извършил преценка за наличието на предпоставки за възстановяване правото на собственост върху земеделски имот при разпоредителната сделка по нотариален акт № 12 от 12.07.1990 г. на получена при замяна земя, доколкото ЗСПЗЗ не предвижда безусловно възстановяване на правата на бившите собственици (чл. 10, ал. 13 – нова, ДВ, бр. 98 от 28.10.1997 г., ЗСПЗЗ). Не обосновава допускане до касационно обжалване на въззивното решение и вторият формулиран правен въпрос по основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, посочено от касаторите. Въпросът за колизията на правата е разрешен от разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 (изм., бр. 122 от 19.12.1997 г.) ППЗСПЗЗ, според която при извършена замяна по реда на ЗТПС (отм.) правото на собственост се възстановява на лицата, притежавали имота преди замяната, освен когато полученият по замяна недвижим имот е застроен или с него са извършени разпоредителни сделки, като при наличието на някоя от тези две хипотези замяната запазва действието си. По този въпрос е налице и трайна и непротиворечива практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 57 от 05.05.2015 г. по гр. дело № 6431/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. на ВКС, решение № 214 от 27.05.2011 г. по гр. дело № 635/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 223 от 13.10.2014 г. по гр. дело № 1945/2013 г. на ВКС, I г.о., и други, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна. Обобщено в тази практика на ВКС се приема, че разпоредителните сделки, които има предвид законодателят, са тези, с които лице, получило земеделска земя по замяна по реда на ЗТПС (отм.) или негови наследници, е прехвърлило собствеността върху нея възмездно или безвъзмездно (чрез продажба, замяна, дарение или други) или я е обременило с ограничени вещни права. Следователно при възникнала конкуренция, законът зачита правата на лицата, които са закупили имота от собственика, легитимиран с протокола за замяна по ЗТПС, а не правото на бившия собственик и неговите правоприемници. В случая и в съответствие с тази практика при извършената преценка за законосъобразността на актовете за реституция на ответниците (сега касатори), включително и за тяхното конститутивно действие, предпоставено от възможната индивидуализация на имота, осъществена по реда на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че са материално незаконосъобразни по отношение спорната реална част от имота, тъй като преди влизане в сила на ЗСПЗЗ (обн., ДВ, бр. 17 от 1.03.1991 г.), Р. Х. се е разпоредил в полза на трето лице – М. М. (праводател на ищците), с придобития по замяна имот, поради което за него са били налице предпоставките на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ за запазване действието на замяната. Третият правен въпрос за началото на осъществявано давностно владение върху имота, формулиран от касаторите, също не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което и за него не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал кой е началният момент, от който е започнала да тече придобивната давност за ответниците, тъй като след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, е достигнал до извод, че не се установява те да са осъществявали фактическа власт върху спорната реална част както от 2001 г., така и от 2005 г., и да са я осъществявали в продължение на десет години явно, непрекъснато и необезпокоявано, за което е изложил и подробни съображения в мотивите на обжалваното решение. Напротив, достигнал е до заключение, че през посочения период процесната реална част от имот с бивш пл. № * е била владяна от ищците, а не от ответниците. Следователно решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора не са били повлияни от произнасянето по поставения въпрос, а са свързани с оценката на доказателствата и дали те са достатъчни, за да се приеме, че е установена фактическа власт по отношение на реалната част от имота, предмет на спора по настоящото дело. Във връзка с посочената от касаторите съдебна практика на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не е формулиран материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Същата е неотносима към поставените три въпроса, тъй като както самите касатори са отбелязали, че същата касае действието на решенията на реституционния орган. Липсата на конкретен правен въпрос във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване. Не се констатира и противоречие, тъй като конститутивното действие на акта е предпоставено от описание на имота, върху който се възстановява собствеността, по начин, който позволява неговата индивидуализация, каквото в настоящия случай не е направено. Такава описание изобщо липсва в решение № 10А от 26.11.1997 г. на ПК Шумен, което препятства индивидуализацията на имота, респ. конститутивното му действие, а последващи го решения № 10-1 от 30.03.1999 г. и решение № РД1905 от 19.11.1999 г. на ПК Шумен посочват за неприключило административно производство по възстановяване на собствеността на ответниците при действието на разпоредбите на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Освен това материалната незакосъобразност на решението на поземлената комисия, поради неосъществяване на предпоставките за възстановяване собствеността в полза на наследниците на В. Н., също е пречка решението да породи конститутивно действие. В заключение, не са налице условията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси от касаторите. Не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът по касационната жалба Л. С. има право на разноски за производството пред касационната инстанция. Същата е представила доказателства и е направила искане за присъждането на 1200 лева за адвокатско възнаграждение, които предвид настъпилото законово приемство в процеса, й се дължат в пълен размер. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.