Определение № 50023 от 17.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1944/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение №302 от 07.03.2022 г., постановено по гр. дело №1354 по описа за 2021г. Софийски апелативен съд е потвърдил решение от 17.02.2021год. на Софийски градски съд, постановено по гр.дело №16370/2018год., с което Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Р. П. П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 7 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата 90лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди-пътни разходи и сумата от 600лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди-разноски за защита от адвокат, сторени в производството по нохд №396/2010год. на Ботевградски РС, причинени в резултат на повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 201, ал.1, вр. с чл.26 НК, наказателното производство по пр. пр. № НСН 96/2015г., ДП №ЗМ5387/2015г. на СДВР, което в последствие с постановление от 03.05.2016год. на СРП е прекратено, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 10.05.2016г., когато е влязло в сила постановлението за прекратяване на наказателното производство до окончателното изплащане на сумите. Отхвърлен е искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 7 000лв. до пълния претендиран размер от 30 000лв. и в тази част решението като необжалвано е влязло в сила. Подадена е касационна жалба от Прокуратурата на РБ срещу въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част за обезщетение за неимуществени вреди. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди след извършване на задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства по делото, както и на тяхното конкретно значение като критерии за точното прилагане на принципа на справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, пряка и непосредствена последица от увреждането и необходимост за излагане на мотиви в тази връзка от съда. Посочва, че по този въпрос решението противоречи на ППВС№4/23.12.1968год.-т.2, на ТР №3/22.04.2005год. по т.дело №3/2004год. на ОСГК на ВКС- т.3 и 11 и на ТР№1/04.01.2001год. на ОСГК на ВКС-т.19. Вторият поставен въпрос е относно съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Посочва, че по този въпрос решението е в противоречие с решение №70 от 29.03.2016год., по гр.дело №5257/2015год., на ВКС, IV г. о.,, решение №161 от 03.06.2016год. по гр.дело |№377/2016год., на ВКС, IV г. о., решение №67 от 13.03.2019год. по гр.дело №3166/2018год., на ВКС, IV г. о. и решение №174 от 06.12.2018год., по гр.дело №3785/2017год. на ВКС, IV г. о. Ответникът по касация Р. П. П., чрез своя пълномощник по делото адв. У. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, в който заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените от касаторите основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършване на престъпление длъжностно присвояване- по чл. 201, ал.1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК, като на 15.04.2010год. е съставен и внесен обвинителен акт от РП Ботевград, по което е образувано нохд №396/2010год. по описа на Ботевградски РС и е признат за невинен с присъда №69/2011год. Установява се, че след протест на прокуратурата било образувано внохд № 58/12г. по описа на СОС, НО, по което дело с решение от 29.03.2012г. е отменена присъдата на БРС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав, и в последствие с определение от 20.09.2012г. е прекратено и изпратено по подсъдност на PC София. В PC София е образувано нохд № 18070/12г., по което след няколко съдебни заседания делото е прекратено с определение от 17.02.2015г. и върнато на СРП за отстраняване на процесуални нарушения. С постановление на 03.05.2016г. прокурор от СРП е прекратил наказателното производство по пр.пр. № НСН 96/2015г., ДП № ЗМ 5387/2015г. на СДВР, на основание чл.199, чл.243 ал.1, т.1 вр.чл.24 ал.1 т.1 НПК срещу ищеца, поради това, че не са налице доказателства за осъществен от субективна и обективна страна състав на престъпление по чл.201, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 НК от страна на ищеца. Постановлението не е обжалвано и е влязло в сила. В тази връзка е констатирано, че наказателното производство срещу ищеца е продължило повече от шест години за престъпление, което е тежко умишлено, при мярка за неотклонение- подписка, същия е неосъждан, с висше икономическо образование, на 53 год. към датата на повдигане на обвинението, семеен, работил като търговски представител, както и че от тези действия на прокуратурата на последния са причинени неимуществени вреди - силно изживян стрес и притеснения, както и имуществени вреди. От събраните доказателства въззивният съд е стигнал до извода, че са налице обстоятелства, които обуславят кумулативното съществуване на елементите на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от незаконно обвинение и не са налице обстоятелства за освобождаване на държавата от отговорност за вреди, когато единствената причина за увреждането е поведението на гражданите /т.3 на ТР№3/2004г. на ОСГК на ВКС/. Разпитания по делото свидетел е изяснил, че обвинението срещу ищеца се е отразило крайно негативно – преживял е тежък психически стрес, бил притеснен, подтиснат, изплашен, депресиран, останал без работа, влошили се отношенията в семейството му, напуснал съпругата си и отишъл да живее при родителите си, налагало се често да пътува по делата, които през 20212год. приключили, но после се възобновили и така до 2016год. Станал затворен и дистанциран от близки и приятели. Бил е силно притеснен и подтиснат от това, че не може да намери работа по специалността си, защото все го питали дали е осъждан и има ли срещу него наказателни производства. Въззивният съд е ценил при условията на чл. 172 ГПК показанията на свидетеля, син на ищеца като логично обосновани и вътрешно непротиворечиви. Приел е, че по делото няма приложена медицинска документация за настоящото здравословно състояние на ищеца и в тази връзка е направен извод, че не е доказано твърдението за влошено здравословно физическо състояние, намиращо се в причинна връзка с обвинението. При анализ на конкретните обстоятелства в случая-предприето наказателно преследване за тежко умишлено престъпление, което е продължило повече от шест години, взета най-лека мярка за процесуална принуда, неспазването на разумен срок при наказателното преследване, което се е отразило крайно неблагоприятно върху личността и психическото състояние на ищеца-бил е притеснен, подтиснат, изплашен, депресиран, останал е без работа и не е могъл да започне друга такава по специалността си с оглед на характера на повдигнатото обвинение и също така довело до влошаване на отношенията в семейството и раздяла между съпрузите, редовното явяване на всички заседания в съда на две инстанции, въззивният съд е посочил, че е съобразил посочените обстоятелства в съвкупност и при прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е приел, че е налице съвпадение на крайния резултат на изводите на първа и въззивна инстанция по основателност на иска и по размера на обезщетението от 7 000лв., като е приел, че не следва да бъде намаляван по жалбата на Прокуратурата. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди и прилагането на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не са разрешени в противоречие с цитираните ТР и съдебна практика. Съгласно ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото действие. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, а се постига като за всеки отделен случай се извършва преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор. В практиката на ВКС са дадени разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е изложил собствени мотиви и подробно е анализирал всички релевантни обстоятелства– вида и тежестта на престъплението, взетата мярка за неотклонение, продължителността над шест години на наказателното производство срещу ищеца, което надвишава разумен срок в наказателното производство, в рамките на който продължителен период ищецът е подложен на стрес от наказателно преследване и страх от изхода му, но е останал и без работа, не е могъл да започне нова по специалността си, която притежава с оглед на характера на обвинението, влошаване на отношенията в семейството, явяването многократно на заседанията по делото и в съдебна фаза на две инстанции, отражението на всички тези обстоятелства върху психиката на ищеца, като при достигане до извода за дължимото обезщетение е отчел тежестта на всички тези фактори и причинната им връзка с незаконното обвинение. Обсъдил е подробно при спазване на постановките в т.19 от ТР№1/04.01.2001год. на ОСГК на ВКС за наличие на решаващи мотиви всички възраженията на ответника по делото за липсата на причинна връзка между твъряните вреди от ищеца и незаконното обвинение, претендирания размер на паричното обезщетение, който е смятан за завишен и е съобразил постановките в т.3 от ТР№3/22.04.2005год. по т.дело №3/2003год. на ОСГК на ВКС, че преценката за отговорността на държавата се прави при наличие на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед на особеностите на конкретния случай, но каквато в случая не е налице. Неотносимо се, явява позоваването на т.11 от същото ТР, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост-чл.52 ЗЗД, като се вземат в предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, но каквато хипотеза не е налице в конкретния случай. По втория въпрос следва да се посочи, че съгласно трайната съдебна практика размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост като за всеки отделен случай се отчитат конкретните факти и обстоятелства. В този смисъл, макар и съдебни решения, постановени по сходни случаи, да могат да служат като ориентир на решаващия състав, не е възможно да се постигне универсалност при определяне на обезщетението – разликата в присъдените суми се дължи на спецификите на всеки отделен случай. По всички цитирани решения на ВКС в изложението, продължителността на наказателното производство е по-малка от тази по настоящия случай, която е повече от шест години. Единствено поради тежестта на обвинението за престъпление -длъжностно присвояване не може да се прави съпоставка на процесния случай с цитираните от касатора и това да обоснове по-нисък размер на обезщетението, без да бъдат преценени останалите релевантни обстоятелства, които в изброените решения, се различават от тези по настоящото дело. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,