Определение № 369 от 23.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2872/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от М. Г. К., срещу определение № 232 от 20.06.2022г., постановено по гр. д. №2030/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което е оставена без разглеждане частната касационна жалба на М. Г. К. срещу определение № 306 от 03.11.2021 г. по в.ч.т.д. № 284/2021 г. на Окръжен съд – Русе. С последното е оставена без уважение подадената от страната частна жалба срещу разпореждане № 262185 от 01.07.2021 г. по гр. д. № 6290/2019 г. на Районен съд – Русе, с което е върната въззивната жалба. В частната жалба се излагат съображения, че определението на ВКС е неправилно. Според жалбоподателя с определението се прегражда пътят на развитие на гр. д. № 6290/2019 г. по описа на РС-Русе, както и на въззивната му жалба. Твърди, че в мотивите си ВКС е приел, че частните му жалби са „правилни, но недопустими“ поради просрочването им. Счита, че ВКС с определението си се произнася за процесуалната допустимост на жалбата, а не за правилността й, като последното трябва да стане в открито съдебно заседание с призоваване на страните. Ответната страна по жалбата не представя отговор. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе по частната жалба, съобрази следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение, при спазване на едноседмичния преклузивен срок. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съображенията за това са следните: Обжалваното определение е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК по частна касационна жалба на М. Г. К. срещу определение № 306/03.11.2021 г., постановено по възз. ч. т. д. № 284/2021 г. на Окръжен съд – Русе. С него е оставена без уважение подадената от страната частна жалба срещу разпореждане № 262185/01.07.2021 г. по гр. д. № 6290/2019 г. на Районен съд – Русе, с което е върната въззивната жалба на М. Г. К. срещу решение № 550/20.03.2020 г. по гр. д. № 6290/2019 г. на Районен съд – Русе. Пред Районен съд – Русе са предявени обективно съединени искове от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу М. К. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, чл. 92 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи следните суми: 722,32 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 13.04.2018 г.; 110,63 лв. – договорна лихва за периода от 13.05.2018 г. до 08.01.2019 г.; 629,30 лв. – договорна неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 12.07.2018 г. до 08.01.2019 г.; 36 лв. – такса разходи; 65,49 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 14.05.2018 г. до 29.08.2019 г., заедно със законната лихва за забава върху главницата за периода от 30.08.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2555/02.09.2019 г. по ч. гр. д. № 5281/2019 г. по описа на Районен съд – Русе. Съставът на ВКС е посочил, че цената на всички предявени искове, определена съобразно нормата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, е под предвидения от законодателя минимален паричен праг за достъп до касационен контрол, поради което съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 4 ГПК и чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подадената частна касационна жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Изложените съображения са правилни. Съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Критерий за допускане до касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК е цената на иска, определена по правилата на чл. 69, ал. 1 ГПК и при спазване на ограниченията по чл. 280, ал. 3 ГПК. Следователно не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване – с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела. В случая срещу М. К. са предявени обективно съединени искове от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, чл. 92 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи следните суми: 722,32 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 13.04.2018 г.; 110,63 лв. – договорна лихва за периода от 13.05.2018 г. до 08.01.2019 г.; 629,30 лв. – договорна неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 12.07.2018 г. до 08.01.2019 г.; 36 лв. – такса разходи; 65,49 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 14.05.2018 г. до 29.08.2019 г., заедно със законната лихва за забава върху главницата за периода от 30.08.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2555/02.09.2019 г. по ч. гр. д. № 5281/2019 г. по описа на Районен съд – Русе. Като искове за парични вземания, цената им се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и представлява търсената сума. Това води до извода, че всеки от предявените искове е с цена под 5000 лв. Затова и евентуалното въззивно решение по делото не би подлежало на касационно обжалване, а съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК същото се отнася и за обжалваното с частната касационна жалба определение на ОС-Русе. В заключение, подадената от страната частна касационна жалба правилно е оставена без разглеждане. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение