Определение № 492 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 3933/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Д. А. Д. от [населено място], Плевенска област и Севдалин И. Ц. от [населено място] против решение № 339 от 25.06.2013 г. по т. д. № 379/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Смолянски окръжен съд решение № 373 от 10.10.2012 г. по гр. д. № 106/2012 г., са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу двамата касатори, при условията на солидарност, положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 610 450 лв., произтичащо от запис на заповед от 30.09.2008 г., както и за законната лихва върху тази сума, считано от 23.11.2011 г. до окончателното й изплащане, които вземания са обективирани в заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. д. № 218/2011 г. на Мадански районен съд. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразяват несъгласие с извода на съда за допустимост на исковете с аргумента, че са предявени от цедента на вземането по процесния запис на заповед [фирма], а не от цесионера [фирма], като считат за неприложимо правилото на чл. 226, ал. 1 ГПК в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК. Релевират оплакване и за неправилност на съдебния акт, изразяващо се в това, че въззивният съд неоснователно не е взел предвид направеното от тях, в качеството им на авалисти по процесния запис на заповед, възражение за недобросъвестност на банката-поемател. Допускането на касационното обжалване е заявено на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката (казуална и задължителна) на ВКС, а именно: решение № 1569 от 18.02.2004 г. по гр. д. № 2576/2002 г. на ІІ т. о., решение № 138 от 25.06.2010 г. по т. д. № 927/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 1088 от 07.07.2003 г. по гр. д. № 132/2002 г. на V г. о., решение № 121 от 01.07.2009 г. по т. д. № 55/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ІІ т. о. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] и третото лице-помагач на същия [фирма], [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените от [фирма], [населено място] срещу Д. А. Д. от [населено място], Плевенска област и Севдалин И. Ц. от [населено място] положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 610 450 лв. по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. д. № 218/2011 г. на Мадански районен съд въз основа на запис на заповед от 30.09.2008 г., въззивният съд е приел, че същият е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане за отразената в него сума. В тази връзка са съобразени безспорно установените по делото факти, че: между ищеца [фирма] и [фирма], [населено място] е сключен договор за банков кредит от 06.06.2008 г. и анекс към него от 23.09.2008 г. за сумата 580 000 лв.; че този договор е обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот и със запис на заповед, издаден от дружеството-кредитополучател и авалиран от двамата ответници, за сумата 610 450 лв., платима при предявяване до 86 месеца от датата на издаването му без протест и без разноски; поради просрочие при погасяването на вноските и на основание чл. 38 от договора за кредит същият е обявен от банката за предсрочно изискуем, което е съобщено на длъжника [фирма] на 17.11.2010 г.; че с договор за цесия от 28.12.2010 г. [фирма] е прехвърлила на третото лице-помагач [фирма], [населено място] вземането си, произтичащо от записа на заповед и обезпечаващо договора за кредит, за което дружеството-издател на записа на заповед и авалистите по него са уведомени с писмо изх. № 77233/29.06.2011 г., връчено на [фирма] и на Севдалин И. Ц. на 04.07.2011 г., а на Д. А. Д. – на 30.06.2011г. Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението на ответниците, че ищецът [фирма] е носител на материалното право, инкорпорирано в записа на заповед, тъй като вземането по него е прехвърлено на трето лице. Съобразявайки обстоятелството, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 23.06.2011 г., цесията все още не е била съобщена на издателя на записа на заповед и на авалистите по него и поради това не е породила действие в отношенията между първоначалния кредитор и длъжниците, решаващият състав е направил извод, че към този момент носител на материалното право по отношение на длъжника е все още [фирма] и именно тя е процесуално легитимирана да иска принудително изпълнение на вземането си, а доколкото разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК ретроагира, придавайки правно значение на датата на подаване на заявлението и на дата на предявяването на иска, то банката-цедент се явява надлежна страна по същия. След преценка на данните по делото относно настъпването на предсрочна изискуемост на договора за кредит, въззивната инстанция е счела, че вземането по записа на заповед, като обезпечаващ договора за кредит, също е станало предсрочно изискуемо – при предявяване, което е извършено с връчената на длъжниците на 25.05.2011 г. нотариална покана. Доколкото искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен преди изтичането на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, преценяван от посочената дата, е направен извод за неоснователност на възражението на ответниците за изтекла погасителна давност. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Напълно достатъчно основание за недопускането на касационния контрол, съобразно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е липсата на конкретно поставен въпрос, спрямо който следва да бъде извършена преценка относно предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, без обаче същият да е посочен изрично. Съгласно цитираното тълкувателно решение, касационната инстанция разполага единствено с правомощието да уточни и конкретизира поставения въпрос, но не и служебно да го извежда от изложените от касатора обстоятелства. Дори и да се приеме, че релевантен в случая е въпросът за приложението на чл. 226, ал. 1 ГПК в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, касационното обжалване отново не би могло да бъде допуснато. Този въпрос е намерил своето решение в приетото междувременно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 10б от същото е прието, че: В хипотезата на частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма качеството на заявител и указанията по чл. 415, ал.1 ГПК се дават от съда на цедента, който е легитимиран да предяви иска; С предявяването на иска е създадена висящност на исковия процес от момента на подаване на заявлението, към който момент цедентът е носител на спорното право, поради което същият не предявява чужди права пред съд; В течение на делото той е праводател на прехвърленото спорно право и първоначална страна по смисъла на чл.226, ал.1 ГПК, поради което искът би могъл да се предяви и от цесионера при спазване на срока по чл.415, ал.1 ГПК, който и по отношение на него тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента. Относимо към случая е и приетото в т. 4г от същото тълкувателно решение, че когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, на общо основание трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него /чл. 99, ал. 4 ЗЗД/. Доколкото въззивното решение е изцяло в съответствие с разрешенията, дадени в задължителната съдебна практика, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касация. Наличието на тази практика изключва обсъждането на посочените от касатора актове, обективиращи предходна казуална и задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Що се отнася до въпроса, свързан с възражението на ответниците за недобросъвестност на банката-ищец като поемател по записа на заповед, по отношение на същия не е осъществено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода по конкретното дело. Този извод следва от обстоятелството, че въззивното решение изобщо не съдържа произнасяне по това възражение на ответниците по иска (което е релевирано едва в писмената защита пред първата инстанция, т. е. след срока за отговор на исковата молба) и поради това посоченият въпрос не е предопределил изхода на спора. И тъй като касаторите не са поставили процесуалноправен въпрос за необсъждане на възражението им, то такъв не би могъл да бъде взет предвид в настоящото производство. Независимо от този изход на делото, дължимостта на разноски за същото не следва да бъде обсъждана предвид липса на изрично искане от страна на ответниците по касация. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК