Определение № 720 от 23.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1806/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от „Сигра груп“ ЕООД, чрез адв. С. К.-В. и от Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез юрк. И. Г., против въззивно решение № 172 от 16.01.2020 г., постановено по гр. д. № 2302/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 268 от 14.01.2019 г., постановено по гр. д. № 16077/2017 г. по описа на Софийски градски съд, Държавата, представлявана от министъра на финансите е осъдена на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на „Сигра груп“ ЕООД сумата 61 203,78 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствения на ищеца имот с площ от 1542 кв.м., представляващ част от неурегулиран поземлен имот № 1389, нанесен на кадастрален лист № 723, заснет през 2003 г. по неодобрения кадастрален план на [населено място], вилна зона М. д. – Б. – I етап, с площ на целия имот от 3027 кв.м., целия имот заснет като Поземлен имот с идентификатор /№/по КК на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18/11.01.2011 г. на ИД на АГКК, с адрес на ПИ: [населено място], район В., М.д., с площ от 3026 кв.м., с трайно предназначение на територията: Урбанизирана, с начин на трайно ползване: За друг вид застрояване, при съседи: поземлени имоти с идентификатори /№/;/№/; /№/; /№/;, ведно със законната лихва върху тази сума, за периода от 11.12.2017 г., до окончателното й плащане и е потвърдено решението в частта му, с която е отхвърлен, като неоснователен иска за горницата над сумата 61 203,78 лв. до пълния предявен размер от 136 486,80 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на същия имот за периода от 10.07.2015 г. до 28.11.2017 г. и са присъдени съдебни разноски. Ищецът „Сигра груп“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът му за сумата над 61 203,78 лв. до пълния предявен размер от 136 486,80 лв., а ответникът по исковата молба Държавата, представлявана от министъра на финансите в частта, с която е осъден да заплати на „Сигра груп“ ЕООД обезщетение и сторените по делото разноски. Страните претендират разноски. В касационната жалба на „Сигра груп“ ЕООД се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, иска се отмяната му и уважаване на предявения иск в пълен размер. Твърди се, че по отношение на процесния имот е приложим редът за отчуждаване по ЗДС, а не по чл. 209 ЗУТ и следователно ответникът не е имал правно основание да ползва имота в периода от 10.07.2015 г. до 28.11.2017 г., за който искът е отхвърлен.Претендира разноски. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи очевидна неправилност на решението – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, както и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз снова на кои доказателства и да изясни хипотезата на приложимата от него матриалноправна норма?”; 2. „Заповед № 15-127/10.07.2015 г. на Областния управител на област София, издадена на осн. чл. 34а, ал. 2 от ЗУТ във връзка с чл. 34в от ЗДС, с която е отчужден процесният имот, представлява ли правно основание за ответника да осъществява ползването на имота за периода от постановяването й на 10.07.2015 г. до 28.11.2017 г., когато е заплатено дължимото обезщетение на отчуждения собственик и съответно ответникът дължи ли за този период обезщетение за лишаването на ищеца от ползване на собствения му имот?” и 3. „Заповед за отчуждаване по чл. 209, ал. 2 от ЗУТ представлява ли правно основание за осъществяване ползване на отчуждения имот за периода от постановяването на заповедта до изплащане на дължимото обезщетение на отчуждения собственик?”. Поддържа, че първият въпрос е решен в противоречие с приетото в решение № 180/25.06.2014 г. по гр. д. № 991/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о. и решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о., а вторият и третият въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по жалбата – Държавата, представлявана от министъра на финансите е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В касационната жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение в обжалваната част, иска се евентуално обезсилването или отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Поддържа се, че Държавата не е пасивно легитимирана по предявения иск, както и, че има заведено от ищеца висящо дело със същия предмет пред административен съд без значение, че периодът предхожда процесния. Освен това е предвиден специален ред за обезвреда по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, който изключва възможността за водене на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Претендира разноски. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи вероятна недопустимост на решението – основание по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, както и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Допустими ли са две производства срещу един и същи ответник (държавата независимо от процесуалното й представителство), пред административен и граждански съд за обезщетение на претърпени вреди, произтичащо от една и съща фактическа обстановка?”; 2. „Основанието за търсената с настоящия иск зашита следва ли да бъде конкретната правна квалификация или следва да се определи от съвкупността от правопораждащи заявеното за защита субективно материално право факти?”; 3. „Кой е процесуалния ред за защита при предявяването на иск за обезвреда от обявен за нищожен административен акт, с които се отчуждава в полза на държавата или община недвижим имот на ищеца или негов праводател?”; 4. „Допустимо ли е производство срещу един и същ ответник (държавата макар, формално с процесуален субституент по реда на ЗОДОВ) пред административен съд по реда на ЗОДОВ и пред граждански съд по реда на чл. 59 от ЗЗД за обезщетение на претърпени вреди, произтичащо от идентична фактическа обстановка, но в различни периоди?”; 5. „Придобиването на имот по договор за дарение, който имот е отчужден с обявено за нищожно Решение на Министерския съвет осуетява ли възможността на приобретателят да предяви иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ?”; 6. „Допустим и основателен ли е иск по чл. 59 от ЗЗД в случаите, в които лицето разполага с иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу същия ответник?”; 7. „Следва ли съдът да изследва и да се произнесе по обогатяването на ответника при уважаването на иск по чл. 59 от ЗЗД и да присъди по-малката сума между обедняването и обогатяването?”; 8. „Необходимо ли е доказване на вредите по отношение на обезщетението за вреди за ползата, от която е лишен собственикът?”; 9. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения? Следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните, свързания с твърденията им?”. Поддържа, че първият и вторият въпроси са решени в противоречие с приетото в решение № 2268/29.08.2018 г. по в. гр. д. № 665/2018 г. на САС (постановено по дело за същия имот), недопуснато до касационно обжалване с определение № 551/26.06.2019 г. по гр. д. № 260/2019 г. на ВКС, ІV г.о. и т. 9 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г., евентуално са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, четвъртият въпрос също е решен в противоречие с т. 9 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г., третият, петият въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, шестият въпрос е решен в противоречие с решение № 148 от 2006 г. по т. д. № 703/2005 г. на ВКС, II т.о., решение № 421 от 1986 г. по гр. д. № 182/1986 г. на ВКС, II г.о., решение № 821/07.07.2008 г. по гр. д. № 3703/2007 г. на ВКС, II г.о. и т. 1 и т. 8 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г., седмият въпрос е решен в противоречие с т. 4 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г., решение № 611/19.10. 2010 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 721/03.01.2011 г. по гр. д. № 401/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 91/15.04.2014 г. по гр. д. № 6541/2013 г. на ВКС, III г.о., осмият въпрос е решен в противоречие с решение № 18/08.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г. на ВКС, II г.о., деветият въпрос е решен в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 г., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ВКС, II т.о. и много др. Ответникът по жалбата „Сигра груп“ ЕООД е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Софийският апелативен съд е сезиран с въззивна жалба на „Сигра груп“ ЕООД срещу решение № 268/14.01.2019 г. по гр. д.№ 16077/2017 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Сигра груп“ ЕООД против Държавата, представлявана от министъра на финансите, иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 136 486,80 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствения на ищеца имот – неурегулиран поземлен имот № 1389, нанесен на кадастрален лист № 723, заснет през 2003 г. по неодобрения кадастрален план на [населено място], вилна зона М.д. – Б. – I етап, с площ от 2027 кв. м. и с идентификатор /№/ по КК на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18/11.01.2011 г. на ИД на АГКК, за периода от 28.06.2013 г. до 27.06.2017 г. Съгласно предвидените правомощия в чл. 269 ГПК въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на решението в обжалваната част. Приел е, че възраженията на ответника са неоснователни: искът е предявен срещу легимирана страна, доколкото се твърди в исковата молба, че ответникът се е обогатил за сметка на ищеца без правно основание и искът следва да бъде разгледан по общия исков ред; установено е, че е осъществено отнемане на имота въз основа на нищожен административен акт, който обаче е постановен по отношение на друго юридическо лице - „Инфинити инвестмънт груп“ АД, на което ищецът е частен правоприемник, поради което ищецът не разполага с иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за претърпените от него вреди през исковия период, тъй като правото на обезвреда на деликтно основание е лично и принадлежи на засегнатото от деликта лице и неговите универсални правоприемници; предмет на адм. д. № 6276/2015 г. на АССГ административно дело е била претенция на „Сигра груп“ ЕООД срещу Държавата, предявена на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за присъждане на претърпени вреди от незаконното отнемане на същия имот, за периода от 14.11.2011 г. до 27.06.2013 г. – т.е. предмета на това дело е извън периода, за който се претендира обезщетение в настоящото производство; образуваното пред АССГ адм. д. № 10289/2015 г. по искова молба на „Сигра груп“ ЕООД срещу Държавата, с която е бил предявен иск с правно основание чл. 1, ал.1 ЗОДОВ за обезщетение за претърпени вреди от завземането на същия имот за периода от 27.07.2013 г. до 22.10.2015 г., е било прекратено с определение от 11.04.2016 г., влязло в сила на 22.04.2016 г. и следователно не са налице по-рано образувани висящи съдебни производства между същите страни и с предмет присъждане на обезщетение за същите вреди и ищецът няма друг иск, с който да защити накърнените си материални права. По делото не е било спорно, а и е установено от представените по делото писмени доказателства, че ищецът е придобил собствеността върху поземлен имот /ПИ/ с идентификатор /№/с площ от 3027 кв.м., на 14.11.2011 г. по силата на договор за дарение, обективиран в Нотариален акт /№/, т. VI, рег. /№/, дело № 1054/2011 г. на нотариус с рег. /№/ на НК, от праводателя „Инфинити инвестмънт груп“ АД. Към момента на придобиването на имота, съгласно невлязло в сила Решение на МС № 559 от 29.07.2010 г., обнародвано в официалния раздел на ДВ, бр.62/10.08.2010 г., от „Инфинити инвестмънт груп“ АД са били отчуждени за държавна нужда /за изграждане на обект „Път II – Софийски околовръстен път – южна дъга“/ 1524 кв. м. от имота, което РМС е било оспорено пред ВАС, като нищожно, като производството по делото е било висящо. Въпреки това, отчуждената част от имота е била завзета, въз основа на допуснато предварително изпълнение на РМС № 559/29.07.2010 г. В полза на Агенция „Пътна инфраструктура“ е издадено Разрешение за строеж № РС-57 от 19.10.2010 г. и е започнало строителство на пътна инфраструктура, която към началото на исковия период 28.06.2013 г. вече е била въведена в експлоатация и ползвана през исковия период до 28.11.2017 г. С окончателно Решение № 9701/27.06.2013 г. по адм. д. № 13586/2012 г. на Върховния административен съд е прогласена нищожността на отчуждителното решение. С решението е прието, че обектът, за който е бил отчужден процесния имот, не е национален обект по смисъла на чл. 34а, ал. 1, вр. пар.1 ДРЗДС, тъй като не е засегнат от изграждането на околовръстния път, а е за продължаване на [улица], който е част от уличната мрежа на [населено място], поради което компетентен административен орган да извърши отчуждаването на основание чл. 34а, ал. 2 ЗДС е Областният управител на област София, а не Министерски съвет, и административната преписка е била изпратена за произнасяне по компетентност на Областния управител на област София. Проведена е отново отчуждителна процедура, като със Заповед № 15-127/10.07.2015 г. на Областния управител на област София, същата част от имота е била повторно отчуждена. Отчуждителната заповед на Областния управител на област София е била обжалвана само досежно размера на определеното обезщетение, като в останалата част е влязла в сила - решение № 5030/26.07.2017 г. по адм. д. № 7441/2015 г. на ВАС. При тези данни въззивният съд е приел, че за периода от датата на постановяването на Заповед №15-127/10.07.2015 г., до края на релевантния период - 28.11.2017 г., основание за ползването на имота от Държавата е било налице. Посочил е, че съгласно чл. 39, ал. 1, т. 2, б.“а“ ЗДС, имотът се смята отчужден, в случаите на обжалване, от датата на превеждане на обезщетението по сметката на правоимащите лица, а съгласно чл. 38, ал. 3 ЗДС, когато заповедта на областния управител по чл. 34а, ал. 2 ЗДС /за отчуждаване на частен имот за държавни нужди/ е била обжалвана само относно размера на паричното обезщетение, жалбата не спира изпълнението на акта за отчуждаване, и не се допуска спиране на изпълнение на акта за отчуждаване. Посочената разпоредба е била обявена за противоконституционна с Решение № 6/15.07.2013 г. на КС на РБ по к. д. № 5/2013 г. и не следва да се прилага. Но съгласно специалната разпоредба на чл. 209, ал. 1 от ЗУТ, условията и редът за принудително отчуждаване по ЗДС не се прилагат, когато се отчуждават части от поземлени имоти за разширяване на елементите на транспортната инфраструктура, включително на пътищата от републиканската пътна мрежа, при което остатъкът от имота може да се ползва по предназначението си, което е имал преди отчуждаването. Процесният случай е именно такъв, тъй като е отчуждена част от поземления имот на ищците, който съгласно приложена Скица №15-295922-21.08.2014 г. на СГКК – [населено място], преди отчуждаването е бил с предназначение на територията: „урбанизирана“, и начин на трайно ползване: „За друг вид застрояване“, а съгласно Заповед №РД-09-50-38/08.01.2007 г. остатъкът от него се обособява в УПИ I-1389 – предвиден отново за застрояване, и с предназначение: „за обществено обслужване“. В този случай, съгласно чл. 209, ал. 2 ЗУТ, областният управител издава отчуждителна заповед, с която се определя датата, на която отчуждената част ще бъде завзета, макар съгласно чл. 209, ал. 4 ЗУТ, частта от поземления имот да се счита отчуждена от деня на изплащане на паричното обезщетение. Съгласно специалната разпоредба на чл. 217, ал. 1, т. 10 ЗУТ, жалбата пред съда срещу отчуждителната заповед на областния управител, с която се отчуждава част от поземлен имот за разширяване на елементите на транспортната инфраструктура от републиканската пътна мрежа, не спира изпълнението на заповедта. Съгласно чл. 217, ал. 2 ЗУТ, съдът може да спре изпълнението на обжалвания административен акт, но в конкретният случай няма данни да е искано от съда, или да е постановявано от съда такова спиране на изпълнението на обжалваната Заповед № 15-127/10.07.2015 г. на Областния управител на област София. Тъй като съобразно специалната разпоредба на чл. 217, ал. 1, т. 10 ЗУТ заповедта за отчуждаване подлежи на изпълнение, независимо от подадената срещу нея жалба, от датата на постановяването ѝ е било налице правно основание за ответника да осъществява ползването на имота, въпреки че все още не е било заплатено дължимото обезщетение на отчуждения собственик. Изложил е съображения, че макар ищецът да не е установил пълно и главно твърдяната от него конкретна дата 28.11.2017 г., на която му е било преведено обезщетението, същата се явява ирелевантна, доколкото за периода след постановяване на Заповед № 15-127/10.07.2015 г. на Областния управител на област София, до края на исковия период 28.11.2017 г. ответникът е имал основание да ползва имота на ищеца, и предявеният иск за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, се явява частично неоснователен /за този период/ на това основание, т.е. искът е основателен за периода от 28.06.2013 г. до 09.07.2015 г. и на ищеца следва да се присъди сумата 61 203,78 лв., формирана, както следва: за периода от 28.06.2013 г. до 31.12.2013 г. – за 6 месеца и 3 дни – общо 15 081,42 лв. /=6 месеца х 2473,03 лв. + 3 дни х 81,08 лв./; за периода от 01.01.2014 г. до 31.12.2014 г. – общо 31123,98 лв.; за периода от 01.01.2015 г. до 09.07.2015 г. – за 6 месеца и 9 дни – общо 14 998,38 лв. /= 6 месеца х 2382,55 лв. + 9 дни х 78,12 лв./. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо, не е налице и нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване и по поставените от касационните жалбоподатели въпроси. Поставените от „Сигра груп“ ЕООД въпроси не могат да послужат за основание за допускане на касационното обжалване на решението. Първият въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните е идентичен с поставеният от Държавата последен девети въпрос, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК /включително и цитираните от касаторите съдебни решения/. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си всички наведени от страните доводи и възражения, събраните по делото доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Така зададен процесуалноправният въпрос, преценен и във връзка с наведените от касаторите в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съображения, се отнася към правилността на направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и относимите към предмета на доказване факти и по същество представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Вторият въпрос е фактически и се отнася до преценката за правилността на постановения съдебен акт, което също е основание за касиране по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представлява основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият поставен въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд стоящи в основата на постановения акт, но по него не се разкрива поддържаната допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване. При заявено позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът следва да изложи обосновани съображения, които да аргументират тезата му, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Двете предпоставки следва да съществуват кумулативно и жалбоподателят да обоснове значимостта на въпроса, който е повдигнал и необходимостта същият да бъде разрешен от касационната инстанция или да получи различно разрешаване с оглед променените социално-икономически условия в страната. В случая касаторът се позовава бланкетно на основанието по т. 3 и не сочи неяснота или непълнота на нормативната уредба, или нуждата от осъвременяване на вече дадени разрешения по поставените въпроси. Несъгласието с правните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а единствено може да обоснове касационно оплакване за неправилност на въззивното решение. Поставените от Държавата въпроси също не могат да послужат за основание за допускане на касационното обжалване. Поставените първи и четвърти въпроси са неотносими, тъй като по делото не е установено наличието на две висящи съответно пред административен и граждански съд производства между същите страни. В тази връзка въззивният съд е посочил, че предмет на адм. д. № 6276/2015 г. на АССГ административно дело е била претенция на „Сигра груп“ ЕООД срещу Държавата, предявена на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за присъждане на претърпени вреди от незаконното отнемане на същия имот, за периода от 14.11.2011 г. до 27.06.2013 г. – т.е. предмета на това дело е извън периода, за който се претендира обезщетение в настоящото производство, а образуваното пред АССГ адм. д. № 10289/2015 г. по искова молба на „Сигра груп“ ЕООД срещу Държавата, с която е бил предявен иск с правно основание чл. 1, ал.1 ЗОДОВ за обезщетение за претърпени вреди от завземането на същия имот за периода от 27.07.2013 г. до 22.10.2015 г., е било прекратено с определение от 11.04.2016 г., влязло в сила на 22.04.2016 г. и следователно не е налице възможност за осъждане на Държавата да заплати обезщетение за ползването на имота два пъти. Петият поставен въпрос е изцяло неотносим, доколкото предмет на производството е предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Останалите въпроси – втори, трети, шести, седми и осми въпрос са хипотетично и общо теоритично зададени и не могат да се отнесат към конкретно правно разрешение на въззивния съд. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в закона съдържание е достатъчно основание за недопускане на касационна проверка, без да се преценява дали са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка. При този изход на спора разноски не се дължат на страните. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.